Софи извика, но не защото той я нараняваше, а защото се уплаши. От него… и от себе си. Опита се да го отблъсне, но в същото време устните й копнееха за него и му се поддаваха. Той откъсна устата си от нейната, задъхвайки се.

— Господи, Софи! Толкова е хубаво! И тя се задъхваше.

— Мислиш си, че поне бяхме… бяхме любовници… че това ти дава право да ме третираш… като… като…

— Като какво, Софи? — въздъхна той опасно. — Като проститутка? Като уличница? Като развратница?

Тя изстена и побеля.

— Забрави новия си любовник. — Очите му мятаха искри. — Аз съм по-добър от него. Ще ти го докажа. Ще ни бъде по-хубаво. Ела. Ела доброволно, Софи. Този път няма да бъда груб… Обещавам.

Софи го погледна втренчено, съблазнителният му тембър я обвиваше като топъл пашкул. Той впери поглед в очите й.

— Софи. И двамата знаем, че ме искаш. И аз те искам. Беше хубаво. И пак може да бъде хубаво. Дори по-хубаво, фактически, защото ти имаш опит.

— Остави ме — прошепна тя.

— Защо? Обичаш ли го? — изхриптя той.

— Ти си луд — изхълца тя. — Харесвам Жорж… но не го обичам!

— Добре. Не ми се нрави особено много идеята да заведа в леглото си жена, която да е влюбена в друг мъж. — И той грейна в ярка усмивка. — Но ако беше така… — и той сви рамене, — щях да се примиря.

Тя го загледа, защото се бе превърнал в чудовище. В човек, когото тя не познаваше… когото никога не бе познавала.

— Ти не разбираш!

Живите му сини очи бяха станали студени като сапфири.

— Разбирам. Разбирам каква бохемка си. Разбирам те, Софи, разбирам нуждите ти. Аз ти бях първият, нали? Събудих те за желанието. Предполагам, че това ме прави щастливец.

— Стой настрана от мене — каза Софи тихо и отчаяно. — Моля ти се.

— Предпочиташ него пред мене, така ли? — Той се усмихна сурово и студено. — Не… не и след днешния ден.

Софи, задъхана, изгуби самообладание и се задърпа да се освободи от ръцете му. Диво и безпаметно. Едуард веднага я пусна. Софи политна назад и се спъна, после се опря на червената тухлена стена. Обгърна раменете си с ръце, задъхана, почти разплакана.

— Как смееш!

— Не! — извика внезапно Едуард, насочвайки пръст към нея. — Ти как смееш? Как смееш да ми отказваш собствената ми дъщеря, проклета да си, Софи О’Нийл!

Софи срещна ослепително яростния му поглед.

— Аз не ти отказвам Едуина.

— Не? — Той тръгна към нея, после спря и вдигна ръка, свил юмрук — Искам да знам защо не ми каза по-рано?

Софи се поколеба. Реши, че заслужава да му каже истината.

— Страхувах се.

— Страхувала си се! От какво?

Сълзи изпълниха очите й. Тя притисна още по-силно ръце към раменете си.

— Не знам. От това.

Той я загледа смаяно, сви уста. Тя видя, че той се опитва да разбере, но не може. Софи нямаше намерение да му обяснява. Защото стана точно така, както се бе страхувала. Той бе дошъл, защото беше загрижен. За дъщеря си. Не за нея.

Вървяха мълчаливо към нейния апартамент, внимавайки да не се докосват. Софи също внимаваше да не гледа към Едуард. Гърбът й се изпъна, когато влязоха в сградата, защото очакваше той да я хване за лакътя и да й помогне да се качи по тясното стръмно стълбище. Но той не го направи. За първи път от много време насам Софи осъзна колко странно се движи, докато изкачва стълбите пред Едуард. Беше съвсем сигурна, че той вижда всичко.

Когато стигнаха на площадката, Софи чу Рашел да пее.

— Те са си у дома.

Тя пъхна ключа в ключалката и отвори вратата.

— Едуина, скъпа. Мама си дойде! — извика Софи, втурвайки се към дъщеря си.

Рашел и Едуина бяха на пода на едно голямо одеяло. Рашел седеше с кръстосани крака, облечена в черна пола и ослепително бяла блуза, с тежките си черни обувки. Бе наметната с яркосин шал. Едуина още не можеше да седи. Тя лежеше по гръб и размахваше ръце във въздуха, гукайки. Но като чу гласа на Софи, престана да издава сладките бебешки звуци и се усмихна.

Рашел отвори широко очи и се изправи. Софи вече беше взела Едуина и я прегръщаше силно. Бебето се засмя. Софи се извърна само за да види как Едуард забелязва Рашел, само за момент. После отново върна погледа си към бебето… само към бебето.

— О, господи — каза той дрезгаво.

Сълзи изпълниха очите на Софи. Нямаше никакво съмнение, че Едуард вече обича детето си, безвъзвратно и до краен предел. Очите му грееха и бяха подозрително ярки. Върхът на носа му бе станал червен. Софи подаде Едуина на баща й.

Той вдигна поглед, внезапно стреснат.

— Не знам.

Сърцето на Софи заби неравно и силно. Тя все още протягаше детето към Едуард, мъчително осъзнавайки колко изключителен е този момент — и че той трябваше да дойде много по-рано, в болницата, и че трябваше да го споделят като съпруг и съпруга.

— Няма нищо. Едуина няма да се разплаче.

— Страх ме е — призна Едуард, гледайки момиченцето. — Тя е толкова мъничка… толкова е хубава.

— Няма да й направиш нищо — каза Софи, като едва се сдържаше да не се разплаче.

Едуард прегърна Едуина и я залюля полека в ръцете си. Седна на изтъркания диван, без да откъсва омагьосания си поглед от детето.

— Господи, тя е руса като тебе и има сини очи като мене.

Софи изтри очи с ръкава си. Но сълзите не искаха да спрат. За щастие Едуард имаше очи само за дъщеря си и не осъзнаваше колко е развълнувана тя.

— П-повечето деца имат руса коса и сини очи. Н-но тя може по-късно да има черна коса, като порасне, или кафяви очи.

Едуард леко се засмя. Едуина му се усмихваше и размахваше ръчички, сякаш се опитваше да докосне лицето му.

— Тя ме харесва — каза Едуард с надебелял глас. — Здравей. Здравей, скъпа. Аз съм татко ти.

Софи не можа да издържи. Избухна в сълзи и изхвръкна от стаята, преди Едуард да я види. Но той не вдигаше поглед от Едуина.

Едуина се разплака.

Софи застана на прага и видя Едуард да носи бебето напред-назад, люлеейки го, и да се опитва да го успокои. Той усети присъствието на Софи и се обърна тревожно.

— Какво има? Да не съм я изплашил? Преди малко нищо й нямаше.

— Просто е гладна, Едуард — каза меко Софи. — Време й е да яде.

Едуард спря и я загледа, а погледът му се премести към гърдите й.

Софи кърмеше детето си още откакто се бе родило, но сега се изчерви Тя бързо влезе в стаята и взе Едуина от ръцете на Едуард.

— Може би сега ще е най-добре да си тръгнеш. — Избягваше да го погледне в очите. Едуина бе започнала да хленчи. — Можеш утре пак да дойдеш да я видиш.

— Не, ще почакам.

Като чу решителния му тон, Софи вдигна очи. Едуард бе стиснал челюстта си, очите му бяха непреклонни. Сега не можеше да се препира с него. Лицето на Едуина взе да почервенява. Софи обърна гръб на Едуард и занесе детето в спалнята. Бързо откопча блузата си и седна на люлеещия се стол, който Рашел бе купила за нея. След миг Едуина засука силно и Софи започна да се успокоява.

Но тогава тя усети присъствието му. Вдигна поглед. В бързината не бе затворила вратата докрай. Едуард стоеше там, на прага, и я гледаше как кърми тяхното дете.

Пулсът на Софи изведнъж се ускори. Понеже не очакваше някой да влезе, се беше съблякла напълно. Гърдите й бяха едри, бледи, със сини венички. И Едуард се бе загледал, но не в дъщеря им.

Макар че бе съвсем необичайно, Софи усети как я обзема страст. Не трябваше да умее да чете мисли, за да разбере какво мисли Едуард. Той изведнъж се обърна и затвори вратата зад гърба си.

Софи затрепери от облекчение. Премести Едуина на лявата си гърда и придърпа корсажа върху дясната. Беше изпотена. Едуина бе доволна и нищо не забелязваше.

О, господи, помисли си Софи. Никога не си беше представяла, че когато той се върне, ще бъде точно така. В безумието си бе мислила, че ще го държи на разстояние, и физически, и емоционално, и няма да си позволи да се разчувства. Каква глупачка е била.

Софи не посмя да помисли какво ще стане по-нататък. Знаеше само едно. Някога, преди време, той бе нахлул така небрежно в живота й. И за малко да я унищожи. Всички инстинкти на Софи й подсказваха, че този път ще успее… ако тя му позволи.

Софи притвори внимателно вратата на спалнята, оставяйки я съвсем леко открехната. Едуард вдигна вежда.

— Тя заспа — каза Софи.

Той я загледа втренчено и твърде напрегнато, така че Софи се почувства неудобно. Спомни си как бе гледал гърдите й. Спомни си какво бе усещането, докато я бе целувал наказващо силно. Беше я заболяло от целувката му.

— Кога искаш да се оженим, Софи?

— Какво?

Той стисна зъби.

— Чу ме. Кога искаш да се оженим? Сега? Довечера? Утре? Няма смисъл да чакаме. Колкото по-скоро Едуина получи моето име, толкова по-добре.

Софи не можеше да си поеме дъх Стана точно това, от каквото се бе страхувала. Той се интересуваше прекалено много… от Едуина. Насили се да остане спокойна. Но бе невъзможно.

— Ти си много надменен, Едуард, ако смяташ, че ще се омъжа за тебе само заради Едуина.

Той отвори широко очи.

— По дяволите! Ти трябва да се омъжиш за мене, и двамата го знаем! Не беше ли това причината да ми пишеш?

— Не! Точно затова не ти писах до последния възможен момент! — извика Софи, забравяйки, че бебето спи.

Едуард стисна ръцете й.

— Не разбирам.

— А мене не ме интересува! Няма да се омъжа за тебе, Едуард. Не и заради Едуина.

Той бе потресен. Стана смъртноблед. Пусна я, бе твърде зашеметен, за да каже и една дума.

— Господи — пророни той накрая. — Не ти вярвам!

Софи отстъпи назад, възнамерявайки да стои по-далече от него.