Бренда Джойс - След невинността

Детето му беше в Париж. Неговото дете. Едуард щеше да хване следващия влак от Кимбърли. До вечерта щеше да бъде в Кейптаун и с малко късмет след около месец щеше да бъде в Париж.

Съвсем съзнателно той избягваше да мисли за Софи и за това, какво ще направи, когато отново я види.

Париж — октомври 1902 година

Никой не отвори.

Едуард стоеше пред заключената врата, сърцето му биеше до пръсване, макар че Софи я нямаше у дома.

Нямаше я у дома. Тя и бебето бяха излезли. Той бе дошъл от толкова далече, колкото можа по-бързо, никак не беше лесно да се измъкне от разкъсваната от войни Южна Африка. Въпреки неотдавнашното примирие, подписано през май във Вереенигинг, бурите атакуваха влака за Кимбърли, изкараха го от релсите и го забавиха с два дни. Няколко пътници бяха убити в нападението, самият Едуард за малко не бе ранен. Когато стигна в Кейптаун, не можа веднага да намери кораб, който да не е от британската флота. Без колебание пропиля цяло състояние за подкупи, за да си спечели място на един от бойните кораби на нейно величество. Но този кораб отиваше в Дувър, а не във Франция. Общо му трябваха шест седмици, а не четири, докато стигне до Париж.

А нея я нямаше у дома. За да се успокои, Едуард се облегна на стената и потърси цигара в джоба на палтото си. Запали я и вдъхна дълбоко. Сърцето му обаче не спираше да бие учестено.

Сградата беше стара и порутена, а доколкото Едуард можеше да прецени, не се различаваше особено от овехтелите, пълни с мишки, квартири в Ню Йорк. Наистина в Монмартр нямаше други постройки освен тези стари, рушащи се сгради и западнали кабарета. Тук като че ли живееха само неудачници, проститутки, просяци и крадци. Едуард не можеше да повярва, че тя живее на такова място с тяхното дете. Трябва да има някаква грешка.

Не за първи път Едуард се питаше отчаяно дали е момче, или момиче. Картината в ума му бе все една и съща, още от онзи съдбоносен ден през август, когато научи, че е станал баща. Виждаше Софи да държи едно повито бебе, с мека и ведра усмивка, радостна, отправена не към детето им, а към него.

И какво, по дяволите, прави тя — да живее в такава дупка? Това не беше правилно. Една самотна жена като Софи не биваше да живее тук Детето му не биваше да живее на такова място. Неомъжените жени, дори радикални като Софи О’Нийл, дори неомъжени и с дете, живееха в прилични, почтени жилища с придружителки и прислуга. Едуард започна да чука по-силно и по-яростно на вратата.

Едуард хвърли цигарата и смаза фаса с тока си на овехтелия под. Прекалено късно осъзна, че е чист, макар да се нуждаеше от поправка. Обърна се рязко, за да слезе по стълбите и да отиде в галерията „Дюран-Рюел“. Там сигурно ще знаят нещо повече за нея.

Някой се качваше нагоре. Едуард спря, чудейки се дали може да попита този човек за нея. Но мъжът също замръзна, когато видя Едуард, и го загледа смаян и изненадан.

Косата на Едуард веднага настръхна от притеснение. Беше сигурен, че никога преди не е виждал този мъж, който го гледаше с разширени от учудване очи, в които се четеше, че го е познал. И нещо по-лошо, докато се гледаха така, в очите на другия мъж запламтя тъмен гняв. Едуард имаше чувството, че човек не само го познава, но и че го мрази.

Но той не го познаваше. Едуард беше сигурен, че никога не го е срещал.

Мъжът се сепна и доизкачи стълбите, заставайки пред Едуард. Беше облечен небрежно със закърпени панталони, черни обувки и памучна риза, отгоре с леко палто, но въпреки това беше хубав. Той се обърна към Едуард:

— Софи ли търсите?

— Тя тук ли живее? — запита Едуард, запалвайки нова цигара; пулсът му бе ускорен, а ръката видимо трепереше.

— Да. — Сините очи на мъжа хвърляха искри. Той изведнъж обърна гръб на Едуард и почука силно на вратата. — Софи? Скъпа, аз съм, Жорж. Отворете вратата.

Едуард се накани да изръмжи. Не говореше френски, но смисълът на думата „скъпа“ не му убягна, също както и неприкритата враждебност на Жорж.

Жорж се обърна.

— Няма я у дома.

— Не.

— Тя знае ли, че сте тук?

— Не. — Усмивката на Едуард никак не беше приятна. — Още не.

Жорж замълча за миг и двамата мъже се загледаха като два бика на малка арена. После той каза:

— Тя не е и в ателието си. Сега идвам оттам… най-вероятно е с Пол в „Жалко!“

— Кой е Пол?

— Неин приятел. Най-добрият й приятел.

Едуард се замисли. Жорж явно много се интересуваше от Софи и Едуард вече се питаше какви точно са отношенията им. Но кой, по дяволите, е Пол? Едуард се сети, че това име му звучи познато, и се опита да си припомни.

— Пол Веро?

— Да — каза Жорж, явно не желаейки да даде повече информация.

— Къде е „Жалко!“? — запита Едуард през стиснати зъби.

— Сега отивам там — каза Жорж. — Искате ли да дойдете?

— Да — каза рязко Едуард, последва непознатия по стълбите и на улицата, където беше прекрасен есенен ден, хладен, но не студен, и всички дървета на улицата грееха в червено. — Не ви познавам, но вие ме познавате. Откъде?

— Всички ви познаваме, господине, от картините на Софи.

— От картините на Софи? — повтори той. Жорж му хвърли мрачен поглед.

— Да. Тя ви нарисува на няколко картини.

Едуард се опита да разгадае какво му бе казал той. Без малко да зяпне от учудване. Софи го бе рисувала… отново. Колко пъти? И защо? Вълнението плъзна във вените му, потискайки донякъде гнева. Тя трябва да е запазила някакви нежни чувства към него, трябва.

Но след това се сети, че художниците по цял свят рисуват всякакви обекти, още откакто свят светува, и независимо дали рисува ябълка или човек, художникът няма нужда да обича своя обект. Първоначалната му еуфория бързо спадна. Устата му се изпъна на твърда, решителна черта.

Двамата вървяха мълчаливо по тесните улички. Накрая завиха зад един ъгъл и дочуха по-ясно живите звуци на пиано, последвани от дълбоки мъжки смехове, някои от тях доста пиянски. На Едуард му се стори, че дочува и по-високи, женски гласове.

Влязоха в „Жалко!“. Не беше кафене, а кръчма.

Очите на Едуард се разшириха. Тук има грешка! Софи не може да посещава кръчми, пълни с пияни, развратни мъже. А тя беше и майка! Но колкото и да се опитваше да се самоуспокоява, знаеше прекалено добре, че тя живее в онази миша дупка там през няколко улици… и че този мъж е неин приятел.

Вдървен, зашеметен, изпълващ се с ярост, Едуард огледа кръчмата. Барът се състоеше от едно претъпкано и задимено помещение. Посетителите бяха пийнали и оживени. Повечето маси, скупчени една до друга, бяха заети, още десетина мъже и две жени седяха на столчетата пред бара. Порази го това, че мнозина от посетителите се обърнаха и го загледаха, явно го познаха, както бе казал и Жорж.

Едуард не даваше и пукната пара. Защото Софи беше тук, както бе казал този човек Закова поглед в нея и остана неподвижен, като вкаменен.

Сърцето му се сви. Силна болка отекна дълбоко в него. Тя седеше на малка маса с трима мъже, двамата на нейна възраст, третият по-възрастен и с побеляла коса. Все още носеше тъмносинята пола и простата бяла блуза, но на раменете й бе преметнат ярък шал в червено и златно. Косата й се спускаше свободно по гърба, сплетена в дебела плитка, както често я носеше, но не седеше като ученичка с книга пред себе си. Беше се отпуснала небрежно на стола си. Сега не беше нито толкова тънка, нито толкова крехка на вид. Бузите й бяха розови, може би от чашата бяло вино на масата пред нея, и се смееше. Усмивката й бе слънчева и блестяща. Тя беше променена.

Онази Софи О’Нийл, която Едуард познаваше, никога нямаше да си помисли да седи в задимен бар на една маса с дръзки млади мъже, които пият вино и пушат цигари.

Той се почувства така, сякаш динамитът, който бе хвърлил във въздуха влака за Кимбърли, отново бе избухнал… но този път вътре в него.

Погледна я и шокът започна да се превръща в съвсем истински гняв.

През цялото време се бе измъчвал като в ада — заради нея. През цялото време тя бе живяла тук, във веселия, безгрижен Париж, бе рисувала и се бе забавлявала с бохемско увлечение. Кой ли е любовникът й, питаше се той с ледена ярост. И къде, по дяволите, е детето?

Едуард тръгна към нея. Тя седеше с гръб към него, още не го беше видяла, но другите го забелязаха, престанаха да говорят и се загледаха в него. Софи утихна. Едуард се усмихна мрачно. После сърцето му спря, когато видя как Жорж кляка до нея и бързо й шепне нещо на ухото. Смъртоносен гняв обзе Едуард. Знаеше, че той е нейният любовник. Беше абсолютно уверен в това, както никога досега.

Жорж стана. Софи се обърна бавно, все още седнала, а лицето й бе бяло като току-що изпран чаршаф. Видя го и извика. Жорж застана близо до нея и сложи ръка на рамото й.

На Едуард му се искаше да смете тази ръка и да смете самия него незнайно къде.

Софи стана.

Едуард спря пред нея. Не стори нищо на французина. Вместо това само се усмихна студено. Не се опита да скрие гнева си или да понижи дискретно глас.

— Къде, по дяволите, е детето ни, Софи? — запита той със стиснати юмруци. — И какво, по дяволите, правиш тук?