Едуард знаеше, че нещо в него е умряло, защото не почувства тъга заради ужасната загуба, сполетяла стареца. Не почувства нищо, може би само празнота.

Едуард пусна лопатата. Работеше вече цял ден, още от изгрев слънце, без нито минута отдих, и нямаше да спре до залез. Отиде под сянката на едно самотно дърво, където бе оставил инструменти и храна. Взе манерката и отпи няколко глътки. Старецът го наблюдаваше и не смяташе да си ходи. Едуард не му обръщаше внимание.

— Защо не си наемеш помощници? Вземи няколко момчета от града, ще се радват да ти поработят — каза фермерът.

— Обичам да работя сам — каза Едуард рязко.

Не искаше да говори. Наистина. Макар че от последния му истински разговор с хора бяха минали няколко месеца. За последен път бе разговарял на Бъдни вечер с майката на Софи. Бе отплавал за Африка още на другия ден с един британски търговски кораб.

— Знам, че можете да си го позволите — каза старецът, наблюдавайки го с орлов поглед. — Всички знаят, че сте богат, дори да не изглеждате или да не се държите като богаташ. Само дето пилеете диамантите така, сякаш никнат от земята.

Едуард взе лопатата, без да отговори. Разменяше малки диаманти срещу насъщните продукти, още откакто бе стъпил в Южна Африка през февруари. Отдавна бе свършил парите, още в Ню Йорк. Затова се бе върнал на това място, в този ад на земята. Затова беше тук, разработвайки диамантената си мина. Това нямаше нищо общо с каквото и да било… или с когото и да било.

Един представител на „Де Беерс“ бе дошъл в града миналата седмица, опитвайки се да изкупи участъка му. Едуард бе отказал в пристъп на безумство. „Де Беерс“ щяха да му платят цяло състояние, достатъчно, за да се върне у дома. Но къде беше това „у дома“? В Ню Йорк? Дом ли беше недовършената му къща на Пето авеню? Или екстравагантният апартамент, който все още можеше да наеме в „Савой“? Със сигурност не беше Калифорния. Не можеше и да мисли да се върне в ранчото „Мирамат“, където баща му живееше с брат му Слейд и с жената и детето на Слейд, Не беше негов дом и къщата в Сан Франциско, където майка му живееше сама. Едуард не беше я виждал и не беше разговарял с нея още откакто родителите му се бяха разделили преди повече от две години.

Стомахът го болеше, фактически цялото тяло го болеше, а слепоочията му пулсираха мъчително. Нямаше смисъл да продава. Нямаше къде да иде. Нямаше къде да иска да иде. Като че ли Хоупвил в Канската колония, в Южна Африка, е неговата съдба.

Със сигурност не беше Париж, където беше тя.

Едуард не можеше да повярва, че му е хрумнала такава жестока и чудовищна мисъл. Яростно обърна гръб на стареца и закопа отново.

— Странен човек си ти — забеляза старецът зад гърба му. — Обичаш да се измъчваш май?

Едуард продължи да не му обръща внимание, докато старецът не си тръгна. Той отново започна да копае стегнато и ритмично. Ако искаше да се самоизмъчва, това си беше негово право.

Не спря нито да си почине, нито за да се изпикае, нито да пийне пак вода — не и докато мракът не се спусна над оголената скалиста земя. Това беше онзи час от деня, който той най-много ненавиждаше. Защото, докато стигнеше до града пеша, въпреки физическото изтощение, умът му бе свободен да блуждае.

Едуард събра инструментите си, метна раницата на рамо и взе лопатата в другата ръка. Тръгна към Хоупвил, използвайки цялата сила на волята си, за да се възпре да мисли. Много трудно бе да държи ума си незает. Нещо по-лошо, копнееше за компанията на стареца. По-добре щеше да бъде да слуша сухите му коментари, отколкото бръмченето на собствените си мисли.



Когато Едуард стигна в Хоупвил, бе гневен. Гневеше се на себе си, гневеше се на Софи, гневеше се на целия свят.

Това бе върховната ирония. Той бе влязъл в живота й, за да я освободи, а сам бе попаднал в робство. Защото сега тя го е забравила, но той не можеше да я забрави. Нито една секунда, нито една минута от нито един ден. Каквото и да правеше, както и да го правеше.

Едуард вървеше по главната улица на града, кимайки на срещнатите войници или търговци. Понеже влакът от Кимбърли минаваше през Хоупвил, драгуните тук бяха постоянно присъствие. През май бе подписано примирие, но все още имаше отделни актове на насилие и терор, извършвани от радикалните елементи и от двете страни.

Улицата бе широка, спокойна и затрупана с боклуци. Беше зима в долината на Оранжевата река, което означаваше, че времето бе студено, но приятно. Всичко бе затрупано с кал; този път бе валяло по-силен дъжд. В резултат на това белосаните дъсчени къщи в предградията бяха станали кафеникаво-сиви. Продавачите в центъра на града не си даваха труд да боядисват каквото и да било в бяло или в някакъв друг цвят заради зимните валежи и летния прах. Покрай лишената от дървета главна улица се редяха паянтови, разклатени дървени постройки с фалшиви фасади.

Едуард бе наел стая в най-добрия хотел на Хоупвил, двуетажна измазана постройка. Той се изкачи по тухлените стъпала и мина през тъмното фоайе с дъсчен под. Взе ключа си от дремещия чиновник, решен да не мисли за Софи… отчаяно решен.

Едуард се качи горе и пъхна ключа в ключалката. Вратата бе отключена и се отвори широко, което накара Едуард да посегне към оръжието си в задния джоб. Той се прилепи до стената и изчака натрапникът да излезе напред. За никого не беше тайна, че той търгува с диаманти.

— Едуард?

Изненадан, но с непроницаемо изражение, Едуард пристъпи напред, вече със свален пистолет. Една жена се надигна от леглото му.

Тя се усмихна, абаносовата й коса бе разпиляна в съблазнителен безпорядък Полата й стигаше почти до коленете, откривайки дълги, стройни прасци с цвят на кафе.

— Донесох ти нещо — каза тя закачливо.

Отегчен, той затвори вратата, ритвайки я с прашния си ботуш.

— Как влезе?

— Само срещу една усмивка — прошепна тя, изправяйки се, за да се приближи към него. Обви нежните си ръце около шията му и притисна сладострастно тялото си към неговото.

Той не беше закопчал ризата си и гърдите му бяха голи. Веднага усети твърдите й зърна през тънката коприна на роклята. Едуард остави оръжието на бюрото, хвана китките й и ги свали от врата си, а това отдалечи гърдите й от неговите.

— Това е доста изненадващо. Не мисля, че сме се запознавали.

— Не е, защото не съм положила усилия — загледа го тя. — Аз съм Хелън, опитвам се да ви привлека вниманието още от февруари, Едуард. Не харесвате ли жените?

Едуард я беше виждал. Беше единствената красива жена, останала в града. Фактически преди време би я намерил за смайващо красива. Ясно му беше, че тя му дава аванси, които бе пренебрегвал. Но бе изгубил желанието си много отдавна, още в коледната сутрин, когато се бе събудил до две евтини жени, чиито имена не запомни, а и не си даде труда да го стори, изпълнен с отврата от самия себе си.

Хелън се притисна към него, но вече без усмивка.

— Не харесваш ли жените? Не ме ли харесваш? — прошепна тя.

Дори сега, след осем месеца сексуално въздържание, въпреки очевидната физическа реакция на тялото му спрямо горещите й извивки, той нямаше истинско желание да я събори на леглото.

— Не. Не харесвам жените.

Тя се засмя и каза:

— Ти може би не, но тялото ти явно се чувства различно от тебе.

Лицето на Едуард остана каменно.

Тя се вгледа в него, после се отдръпна.

— Странен си. Не се усмихваш, не се смееш. Дори не говориш… не и ако можеш да го избегнеш. Знам, наблюдавала съм те. Работиш, като че ли си обладан от някакъв дух, после играеш хазарт точно по същия начин. И пиеш по същия начин. Държиш се така, сякаш мразиш всички.

Едуард се обърна с гръб към нея, хвърли шапката си на стола и съблече ризата. Думите му бяха толкова тихи, че тя едва го чуваше.

— Не мразя никого. Само себе си.

Не гледаше към нейното отражение в малкото напукано огледало на бюрото, към което се бе обърнал. Тя прекоси стаята и дъските на пода пукаха под стъпките й. Чу я да спира пред вратата, докато откопчаваше колана си и разкопчаваше панталоните.

— Коя е тя? — прошепна Хелън. — Коя е жената, която е разбила сърцето ти?

Едуард замръзна със стиснати зъби. После си възвърна самообладанието и свлече панталоните по твърдите си бедра. Отдолу носеше бельо до коленете, което показваше толкова, колкото и прикриваше.

— Срамота е. — Вратата се отвори. Тя се спря. — Винаги можеш да си промениш решението, Едуард.

Едуард се наведе над легена за миене и заплиска лицето си с хладната вода.

— Имаш писмо. От Ню Йорк. Ей там, на бюрото е. Тя излезе, затваряйки след себе си вратата.

Едуард гледаше едрия почерк на Софи, а думите се размиваха и ставаха нечетливи. Ръцете му трепереха. И той целият трепереше.

Мислех, че би искал да знаеш. Очаквам дете към края на юни.

Надявам се, че няма да бъдеш много шокиран.

Господи! Софи очакваше дете и макар да не бе го казала направо, бе оставила съвсем ясно да се разбере, че това във всеки случай е неговото дете. Едуард преброи назад от края на юни — детето беше заченато в края на лятото. Детето… тяхното дете.

Надявам се, че няма да бъдеш много шокиран.

Шокиран ли? „Шокиран“ бе дори прекалено меко, за да изрази смаяното и яростно учудване. Господи божичко! Беше август. Август, за бога! Софи бе родила дете. Неговото дете.

Едуард скочи на крака. Зърна дивото си изражение в огледалото. Изглеждаше като лунатик. И се почувства като лунатик. Господи! Защо, по дяволите, не му бе казала по-рано? Защо, по дяволите, не му беше казала веднага?

Не подлежеше на съмнение какво ще направи сега. Вече имаше цел, посока, съдба.