След Делмонико бе нарисувала и други картини, композиции, фигурални композиции с Рашел и Пол в различни сцени от бохемския живот, но отново и отново се връщаше към Едуард като свой основен модел. Дори го бе нарисувала гол, както винаги бе копняла да направи Дори Софи съзнаваше, че когато той бе обект на картините й, тя създаваше едни от най-вълнуващите си и най-силни платна.

Андре Волар се бе хвърлил на Делмонико още щом го видя. Още когато го видя, Пол бе настоял приятелят му Волар да дойде да види платното. Волар заговори за възможността да купи картината веднага щом разбра, че Софи вече се е възползвала от услугите на Дюран-Рюел в Ню Йорк Софи не можеше да откаже — нито на ентусиазма му, нито на хилядата франка, които й бе предложил. Пол я бе уверил, че тъй като няма изключителен договор с Дюран-Рюел, може да продава творбите си на когото пожелае.

Делмонико веднага бе предизвикал раздвижване в артистичния свят, макар че никой не го бе купил. Рашел бе горда като квачка с пиленцето си. Каза на Софи, че всички художници и любители, които познава, са ходили да видят платното с брилянтна рамка и че то е било предмет на оживени разговори в много салони и ателиета през първите месеци, след като Волар го бе купил, фактически самият Пол Дюран-Рюел, с когото Софи не се познаваше лично, се бе появил един ден в ателието й с намерението да разгледа останалите й картини. Между Волар и Дюран-Рюел имаше съперничество, но последният бе доста по-известен и доста по-преуспял — само че често пъти беше и доста по-консервативен, когато купуваше картини.

Софи имаше няколко готови пастела на Рашел и Пол, довършваше и актовия маслен портрет на Едуард. Той купи много неща още там, на място, включително и скици, даде значителна сума и се опита да я убеди да показва работите си само на него. Софи обеща да си помисли, едновременно не й се вярваше и се разкъсваше от щастие. Преди да си тръгне, за да подслади предложението си, той подхвърли, че е добре тя да помисли да направи самостоятелна изложба. Много нощи преди това Софи си бе мечтала да има успешна самостоятелна изложба. В сънищата й Едуард винаги стоеше до нея, грейнал от гордост.

— Андре ми каза, че Делмонико е предизвикал голям интерес — каза Пол, когато излязоха от сградата.

Сърцето на Софи заби радостно.

— Така ли?

— През изминалите две седмици някои негови клиенти са проявили интерес към него.

Софи се опита да не пробужда прекалено много надежди в душата си. Делмонико беше излязъл на пазара от януари и още не беше продаден, а първоначалната еуфория от това, че го искаха едновременно двама търговци, вече бе отминала.

— Онзи ден получих писмо от Пол Дюран-Рюел. Портретите на баща ми и на Лиза са били продадени в Ню Йорк на анонимен купувач.

— Това е чудесна новина — усмихна се Пол.

Вън беше толкова топло, че Софи свали шала си. Беше ясен пролетен ден, диви цветя бяха напъпили покрай дърветата, които хвърляха сянка над улицата, теменужки и здравец надничаха от саксиите на прозорците и край къщните прагове. Те минаха през площада, покрай „пералнята“, стара полусрутена сграда, където бяха намерили приют много от бедните художници на Монмартр, включително и някои от приятелите на Софи. Продавачи стояха на праговете на магазините си по ризи и престилки: един книжар, един антиквар и продавач в магазин за бои. Когато Софи и Пол минаха край тях, те ги приветстваха с усмивки и подвиквания: „Дебър ден, Веро, Софи, как сте?“

Софи се усмихваше и им махаше с ръка.

Пол я погледна строго:

— Как е семейството ти, Софи?

Софи помисли за майка си.

— Мисля, че Лиза е влюбена. Както изглежда, ухажва я маркиз Дьо Коно, Джулиан Сейнт Клер. От тона на писмата й заключавам, че е успял да й завърти главата.

Пол изсумтя.

— А майка ти?

Софи се напрегна.

— Е, тя вече престана да настоява да освободя Рашел.

Те завиха зад ъгъла. Едно момченце изтича към тях, молейки да му дадат някоя пара. Софи му даде монета. Не обърнаха внимание на две мършави, развлечени жени, явно проститутки, които ги наблюдаваха мрачно от един праг.

Госпожа Грандал не бе одобрила Рашел. Не бе скъпила черните краски, заявявайки, че Рашел не е само модел, ами чисто и просто лека жена. Веднага щом се върна в Ню Йорк, бе отишла веднага при Сюзан да й опише живота в Монмартр и Рашел. Сюзан веднага бе писала на Софи, настоявайки да освободи Рашел, и й забраняваше да дружи с хулигани и луди, представящи се за поети и художници, и да ходи в кръчми, дегизирани като кафенета.

Софи бе харесала Рашел и нямаше намерение да си влошава отношенията с нея. Беше обяснила на майка си, че госпожа Грандал преувеличава. Извън всяко съмнение обаче бе, че жителите на този малък парижки квартал бяха донякъде диви и доста необичайни. Но всички бяха луди по изкуството в една или друга форма. В Монмартр имаше много малко преструванковци. Софи нямаше намерение да се мести другаде. Беше щастлива… поне толкова щастлива, колкото й бе възможно.

Спряха на следващата улица, изчаквайки един нахален каруцар с муле и каручка, пълна с чували жито и брашно, да отмине. Пол я хвана за ръка.

— Майка ти ще дойде ли? Сега не бива да оставаш сама.

Софи каза:

— Не съм сама. Имам тебе, имам и Рашел. — Двамата с Пол пресякоха улицата, хванати под ръка. — Но е по-добре тя да не идва. Ще се разстрои, като види къде живея… и какво представлява всъщност Монмартр.

Пол каза твърдо:

— Не бива да оставаш сама.

Софи не искаше да мисли за Едуард, не сега, не днес.

Влязоха в малкия бар „Жалко!“ на площад „Питал“. Беше ранен следобед, но облицованата с дървена ламперия зала бе препълнена и шумна; много посетители седяха на масичките или на столчетата край дългия бар, а когато двамата влязоха, мнозина се обърнаха и весело ги приветстваха. Пол бе добре приет от клиентелата и макар че Софи отначало бе сметнала, че е много дръзко за почтена жена като нея да го придружава тук вечер за чаша вино, бързо свикна с бара. В „Жалко!“ ходеха мнозина млади хора, запалени по изкуството като нея, поети и художници. Те веднага приеха Софи топло и безрезервно в редиците си.

— А, ето я бохемката — извика някой и неколцина мъже подеха добродушното закачливо подвикване.

Софи отговори с натъжена усмивка. Жорж й бе прикачил този прякор скоро след като се запознаха. Тя грижливо отбягваше погледа му, но знаеше, че той я гледа от мястото си до Рашел. Беше шега, и при това забавна Тя едва ли можеше да се нарече бохемка, и това веднага ставаше ясно на всички, които я познаваха Макар че изкуството й беше дръзко, уникално и нарушаваше всички правила на Салона, Софи се придържаше към стандартите на почтеността, с които бе израснала, независимо от сегашното си положение.

Понякога Софи се чувстваше като измамница. Понякога си пожелаваше да може да живее като Рашел и другите, ден за ден, жизнерадостно и интензивно, безгрижно, с тази неповторима френска „радост от живота“. Но не можеше, независимо колко се опитваше.

— Нали ще дойдеш при нас? — запита Жорж, без да се усмихва.

С всички други се държеше като очарователен негодник, но не и с нея. Софи му се възхищаваше, въпреки че отношенията им се бяха променили. Той беше чудесен, ако не и радикален поет, често използваше стиховете си като защита на съвременния начин на живот.

Софи се остави да я настанят до него и Рашел и двамата му най-добри приятели, Пикасо и Брак. Пол придърпа още един стол. Шарл Морисие, Давид Сен Жан и Виктоар Арман също бяха тук.

Софи едва бе седнала, когато мъжете на нейната маса се разпяха, колкото им глас държи, дори Брак, който иначе бе мрачен и меланхоличен. Тя се изчерви, когато разбра, че пеят „Честит рожден ден“ и че целият бар се присъединява към тях. Беше нейният рожден ден, но тя нарочно не го бе разгласила. Но Пол й бе преподавал в Ню Йорк достатъчно дълго, за да запомни датата. Той й стисна ръката, пеейки с палячовска усмивка на обветреното лице. Софи видя как Фред, собственикът, носи малък глазиран кейк със свещи към масата им, а розовите му бузи са по-зачервени от обикновено. Когато песента свърши и кейкът бе поставен пред нея, всички заръкопляскаха. Рашел пристъпи, прегърна я и я целуна, а очите й грееха от топли чувства.

Софи си каза да не плаче. Това бе толкова мило и приятелски замислено, че тя нямаше право да бъде тъжна, никога повече. Имаше нов живот, нови приятели, имаше своето изкуство, скоро щеше да има и скъпото си бебе. Нямаше ли всичко, за което си мечтае всяка жена? Преглътна сълзите и се усмихна на всички.

— Много благодаря, приятели. Скъпи мои приятели.

Някой засвири на старото раздрънкано пиано, близо до витрината на бара, изхабен инструмент, на който се свиреше всяка вечер. Софи видя, че свири Рашел, тя бе подела една весела мелодия, потрепвайки с ботуш в такт с ритъма. Някои от мъжете станаха и започнаха да танцуват двама по двама или с другите жени в бара. Жорж се наведе през масата и хвана ръката на Софи.

Тя замръзна. Очите му бяха сини като на Едуард, но така напрегнати, каквито не ги беше виждала дотогава.

— Танцувай с мене.

Софи разшири очи; не помръдна. Жорж чакаше отговора й. Гледаше я с пламтящ поглед. Софи поклати глава, шокирана, пулсът й се ускоряваше. Какво става? Тя не разбираше нищо! Жорж бе влюбен в Рашел.

— Не, благодаря, Жорж.

Жорж стана и се наведе към нея.

— Защо?

Софи почувства топлината на сълзите в очите си. Поклати глава. Не би могла да използва извинението, че е куца, защото той щеше да пренебрегне това, никой в Монмартр не даваше пукната пара, че тя накуцва. Можеше да му каже, че не умее да танцува, но той щеше да й предложи да я научи… както Едуард някога бе предложил да я научи, някога, много отдавна. Но той не беше Едуард и никога нямаше да бъде.