Пол бе спрял двуколката пред триетажната сграда от кафяв камък, където беше ателието й, и се обърна, за да я погледне.

— Трудно е сега човек да бъде сам. Спомням си много добре какво ми беше на мене.

— Надявам се, че съм се държала дискретно.

Пол се усмихна.

— Софи, един ден ще се научиш да бъдеш по-малко дискретна… и ще се почувстваш по-добре.

Тя не се усмихна, защото Едуард й бе казвал същите неща, но с различни думи.

— Толкова ли съм безнадеждна?

— Не, малката ми Но животът може да бъде забавен. Животът е хубав, Софи… има ли нещо, което би искала да споделиш с мене?

Софи погледна в топлите кафяви очи на Пол и видя грижа, отразена и в тях. Тя се бе облякла в огромно вълнено палто, с огромен вълнен пуловер отдолу, за да скрие изпъкващото вече коремче. Дали знае? Скоро ще трябва да разбере, скоро всички ще разберат, но Софи не искаше да говори за това, още не. Ако започнеше да говори за Едуард и колко го обича, страхуваше се, че няма да може да спре.

— Не, Пол — прошепна тя. — Не.

— Ще работиш ли тази вечер?

Погледите им се срещнаха.

— Да — каза Софи и сърцето й се разтуптя. — Така мисля.

Софи забърза нагоре, отключи вратата на ателието си и запали старинната газена лампа. Нямаше време за губене. С нарастваща възбуда тя се спусна към сандъка си и го отвори. Намери единствената скица на „Делмонико“, която бе направила, преди Едуард да й позира за толкова кратко; преди нощта на урагана. Когато видя набързо скицираното му лице и небрежно облегнатата му фигура, тя замръзна, припомняйки си онзи вълшебен следобед, сякаш бе вчера.

Софи не обърна внимание на сълзите, които замъглиха погледа й. Защото знаеше какво трябва да прави… какво непременно трябваше да направи. Трябваше незабавно да довърши този негов портрет. Преди да е забравила онзи вълшебен ден, преди да е забравила какъв беше той.

Софи свали пуловера си и навлече една престилка. Започна да отваря тубите с бои, приготвяйки палитрата си. О, господи! Макар че щеше да използва светлата и въздушна цветова схема, както бе направила в Джентълмена, щеше да сложи и шокиращо розово и яркочервено, фактически, за да улови момента, за да накара зрителя да почувства непосредствеността, Софи реши да постави ръката на сервитьора до рамото в най-близкия план на картината, сякаш той сервира нещо на Едуард точно в този момент.

За първи път от четири месеца насам Софи допря четка до платното. Трепереше от възбуда. И не се върна в пансиона няколко дни, загубвайки всякаква представа за време и място.



— Софи!

Софи трепна. Бе потънала в дълбок сън без сънища на изтъркания плюшен диван, който бе купила от вехтошаря, когато обзавеждаше ателието. Това беше единствената истинска мебел в ателието, като се изключи необходимото за работата й.

— Софи? Добре ли си? — разтърсваше я настоятелно Рашел.

Софи премига, страшно отпаднала, и в първия момент не беше сигурна къде се намира. Но когато фокусира погледа си, видя Рашел и разширените й от тревога тюркоазеносини очи. Софи се изправи и седна с усилие.

— Дни наред те няма в пансиона! Когато се върнах тази сутрин и разбрах това, веднага отидох при Пол. Бях сигурна, че ще те намеря там. Той обаче ми каза, че си дошла тук на Коледа и че оттогава не те е виждал. Софи… ти си тук почти цяла седмица!

Софи вече се бе събудила напълно.

— Работех.

Рашел започна да се успокоява.

— Виждам.

Тя погледна замислено Софи и се отдалечи. Както обикновено, бе обула тежките си черни обувки, беше облякла простата вълнена рокля, тъмнозелената, със същия тъмночервен шал, драпиран на раменете й, а буйната й червена коса се развяваше свободно. Както винаги, беше много красива. Рашел застана пред платното с ръце на кръста.

Софи виждаше картината от мястото си на дивана. Сърцето й заби ускорено. От средата на стаята Едуард й се усмихваше от платното, усмивката се четеше и в погледа му, чувствена, многозначителна, топла и съблазняваща. Беше облечен почти в бяло. Масата бе застлана с покрива в цвят на слонова кост. Но зад него ресторантът бе в шокиращо червено, розово и пурпурно, море от ярки следобедни женски рокли. Ръката на сервитьора, светлите му пръсти бяха в ниското на предния план на картината, изтърсвайки всяко самодоволство от зрителя. Рашел се обърна към Софи.

— Кой е той?

— Казва се Едуард Деланза.

Рашел я погледна.

— Наистина ли е толкова красив… и толкова мъжествен?

Софи се изчерви.

— Да.

Тя бе започнала да свиква с безцеремонното бохемско държание на Рашел и с понякога шокиращия й либерализъм. Рашел имаше любовник, един поет на име Аполинер, и той не беше първото й сърдечно увлечение.

Погледът на Рашел се отклони към корема на Софи.

— Той ли е бащата?

Сърцето на Софи прескочи и тя почувства как кръвта се дръпва от лицето й.

— Хайде, малката ми, да престанем да се преструваме. — Рашел отиде при нея, седна и хвана ръцете й в своите. — Аз съм ти приятелка, нали? Не съм се заблуждавала още от самото начало. Може да си заблудила Пол, но мъжете понякога са толкова глупави. Особено когато става дума за жени.

Софи се вгледа в Рашел. Беше плакала толкова много, докато рисуваше Едуард, че вече нямаше сълзи и очите й останаха сухи. Това не означаваше, че не я боли отвътре.

— Да, нося детето му — прошепна тя.

Рашел сви устни.

— Много е късно, нали разбираш, да се направи нещо. Преди няколко месеца можех да те заведа при един лекар, при добър лекар, и той щеше да махне детето от утробата ти.

— Не! Аз искам това дете, Рашел, много го искам!

Рашел се усмихна мило.

— Тогава значи това е хубаво.

— Да — каза Софи, — много хубаво е.

Двете замлъкнаха за миг. Една след друга вдигнаха поглед към платното насреща им, към необикновения мъж, който се излягаше там, на стола си.

— Той знае ли? — запита Рашел.

Софи замръзна. Трудно й бе да говори. Софи облиза устни.

— Не.

Рашел й отправи търпелив и мъдър поглед.

— Не мислиш ли, че е редно да знае?

Софи преглътна и отново погледна към портрета. Очите й неволно се наляха с влага.

— И аз много отдавна се питам това — каза тя накрая с дрезгав глас.

— И до какъв отговор стигна?

Софи се обърна към красивата си загрижена приятелка.

— Разбира се, трябва да знае. Но поради известни причини се страхувам да му го кажа. Страх ме е, че това няма да го интересува. Страх ме е, че прекалено силно ще се заинтересува.

Рашел потупа треперещата й ръка.

— Сигурна съм, че ще направиш това, което трябва.

— Да — каза Софи. — Ще направя това, което трябва. Длъжна съм. — Тя освободи ръцете си от тези на Рашел и обгърна раменете си. — Но бебето ще се роди едва към края на юни. Има време.

Рашел я гледаше изпитателно.



— Пол, уморена съм, наистина днес много не ми се ходи до „Жалко!“.

Пол Веро обаче не й обърна внимание и й подаде лекия шал.

— Много си сурова към себе си, малката ми. — Той се отправи заедно с нея към входната врата. — За жена в твоето положение.

Софи въздъхна, примирявайки се, че трябва да иде с него в малкия бар наблизо.

— Когато реших да направя Делмонико, не разбирах, че щом пак започна да работя, няма да съм в състояние да спра.

— Знам, малката ми — каза меко Пол. Той подкрепяше с една ръка натежалото й тяло, докато вървяха по тесните стръмни стълби. — Знам колко усилено работиш. Знам какво ти е струвало това усилие. Но си създала няколко вълшебни платна.

Софи преглътна и потрепери леко. Пол знаеше какво изисква от нея нейното изкуство, защото тя ходеше всеки ден в ателието си. Той не беше единственият й посетител. Сега Софи имаше много приятели, почти всичките художници или студенти по рисуване, с изключение на Жорж Фрагар и Ги Аполинер, които бяха поети. Всички наминаваха от време на време с изключение на Жорж, който бе станал толкова редовен посетител, колкото и Пол.

Софи предпочиташе да не мисли защо Жорж идва толкова често в ателието й. Казваше си, че сигурно харесва Рашел, която бе скъсала с Аполинер в ранната пролет. Нямаше друго обяснение. И беше доста възможно. Жорж флиртуваше с нея точно така, както и с всяка друга жена, с която се запознаваше. С изключение на Софи. Той вече не се шегуваше с нея, както го бе правил през първите месеци на пребиваването й в Париж, не се бе пошегувал нито веднъж, откакто разбра, че е бременна.

Смешно. На Софи й липсваше неговото флиртуване. Тя досега не бе осъзнала колко много я ласкае това през най-самотната зима от живота й. Все едно да пие леко, топло вино в мразовит ден. Някак си й се искаше Рашел да бъде някъде другаде, докато рисува, а не в ателието й. Понякога той й напомняше за Едуард.

Сега работата беше нейният живот, също както, преди Едуард Деланза да го разбие така през последната година. И това беше радостно за Софи.

Работеше върху Делмонико, все едно изгонваше от себе си някакъв зъл дух. Но вместо да изгони Едуард от живота си, вместо да изгони тъгата си, Софи установи, че сега повече отпреди е свързана с него. Може би не само защото бе довършила Делмонико, може би се дължеше и на бебето, което растеше така бързо и настоятелно в утробата на Софи. Когато Софи го усети за пръв път да се движи в корема й, тя започна да усеща силни майчински чувства и детето започна да става самостоятелна личност. Нежна, пълна с упование и жадна да се роди. Софи бе някак си убедена, че е момиче. Искаше да я нарече Жаклин, на Джейк, и Едуина, на Едуард.

Софи никога не бе била по-близо до Едуард, отколкото сега. Мислеше за него през цялото време, той се бе заселил и в подсъзнанието й. Тя нарочно не си оставяше много време за себе си. Ако не беше при учителя си и не копираше в Лувъра, ако не стоеше пред статива в ателието си, беше с приятелите си в някое кафене или в ателието на някой от тях. Когато се прибереше изтощена в малкия апартамент в Монмартр, който бе наела след Нова година, пак не беше сама, защото Рашел живееше с нея. Но когато най-накрая заспеше, в съня й се вмъкваше тъмният красив образ на Едуард.