Едуард си каза, че точно заради това седи в новия си автомобил — един дълъг черен даймлер — на Пето авеню, пред дома на Ралстънови. Беше Бъдни вечер и всички знаеха, че Коледа не е време да се веселиш, а време да бъдеш сам и тъжен.

Поне Едуард не можеше да си спомни да е прекарвал някоя весела Коледа. Беше едва на единадесет или дванадесет години, когато брат му Слейд, когото обожаваше, бе избягал от къщи. Всички Коледи след това бяха мрачни събития.

Едуард сграбчи волана, чувствайки се като малко виновно момченце на дванадесет години, което се чувстваше отговорно за бягството на брат си. Но вече не бе на дванадесет, бе зрял мъж и сега вината му произтичаше от друга причина, чието име бе Софи.

Едуард успешно избягваше всички и всякакви мисли за Софи О’Нийл. В последните четири месеца, откакто я беше съблазнил, бе станал експерт по мисловни бягства. Но сега беше Бъдни вечер. Днес Едуард не искаше да бъде с някоя безименна жена с изрисувано лице, стомахът му се бунтуваше при мисълта за още едно питие, освен това нямаше пари, следователно и хазартът отпадаше. Не мислеше и че в този момент би издържал да слуша бъбренията на своите леки момичета. Освен това те всички имаха семейства и щяха да бъдат с тях днес. Само най-самотният нещастник би могъл да играе хазарт в „Ла Боа“ на Бъдни вечер.

Едуард помисли, че и той се чувства такъв самотен нещастник.

Загледа се в къщата на Ралстънови, питайки се какво ли прави тя в този момент, дали изобщо мисли за него, дали съжалява за случилото се… дали го мрази толкова, колкото той се мразеше, когато успееше да мисли трезво.

Изведнъж усети силна необходимост да се увери в това.

Едуард излезе от даймлера. Валеше слаб сняг, снежинките се топяха на носа му. Беше забравил палтото си, но студът го отрезви. Ако наистина искаше да види днес Софи, трябваше да изглежда далеч по-трезвен, отколкото беше в действителност.

Но когато пресече опустялото, замръзнало Пето авеню, страхът започна да го обзема. Какво, по дяволите, прави той? Наистина ли имаше нужда да се срещне лице в лице със Софи, за да разбере, че тя го презира? Господи, та тя беше отказала на предложението му за брак. Все още не можеше да повярва. Това все още така го разяряваше, че бе способен да пробие стена с юмрука си. Все още се чувстваше — необяснимо защо — така, сякаш тя го бе използвала.

Най-лошото беше, че той не би имал нищо против да се ожени за нея. Ако трябваше да се ожени за някоя жена, това можеше да бъде само Софи. Перспективата наистина не бе лишена от привлекателност. С изключение на това, че не представляваше двупосочна улица. Софи бе доста по-радикална, отколкото си бе представял. Тя предпочиташе да живее сама завинаги, но не и да се омъжи за него.

Беше мислил, че е влюбена в него. Колко грешеше. Колко надменно бе предположението му, колко суетно. „Не мога да се омъжа без любов“, бе казала тя. Днес думите й го преследваха. Тогава тя не го бе обичала. Не го обичаше и сега.

Едуард мина край двата седнали каменни лъва, които пазеха входа на къщата, и се запъти по посипаната с чакъл алея, мина покрай огромната елха в средата на моравата, украсена с варак и стъклени играчки и увенчана с блещукаща звезда. Спря пред предното стълбище на къщата. Почука силно с бронзовото чукче. Хрумна му, че сигурно всички са се събрали на вечеря… а той щеше да ги притесни. Но не го беше грижа. Искаше да знае дали тя е щастлива — дали е забравила онази единствена, невероятна нощ.

Дженсън отвори вратата. Очите му се разшириха за кратко, но след миг си възвърна обиграното изражение на неумолим иконом.

— Сър?

— Софи тук ли е?

— Страхувам се, че не.

— Не ви вярвам — каза Едуард с неприятна усмивка. — Моля, кажете й, че я чакам да говоря с нея.

Пулсът му започна да се ускорява.

Дженсън кимна и понечи да затвори вратата. Уплашен, че ще го остави отвън, Едуард пъхна ботуша си в пролуката, блокирайки вратата с крак.

— Сър — протестира Дженсън.

Едуард отново се усмихна, също така неприятно, както преди миг.

Дженсън се предаде и се обърна да върви. Но още не бе напуснал преддверието, когато се разнесе гласът на Сюзан:

— Дженсън, кой е?

Токчетата й затракаха по мраморния под и след миг тя се появи в предверието.

Едуард се напрегна, предусещайки неизбежната конфронтация.

Сюзан спря, когато го забеляза. Гняв разкриви чертите й, загрози я. Втурна се срещу него:

— Какво правите тук? — изсъска тя.

Едуард бе влязъл във фоайето и затвори вратата зад себе си.

— Искам да видя Софи.

Сюзан го погледна втренчено.

— Няма я.

— Не ви вярвам!

— Няма я тук! — Сюзан триумфираше.

Сърцето на Едуард сякаш пропадна вдън земя.

— Къде е? — запита той остро.

— В Париж, учи рисуване… както винаги е мечтала.

Едуард остана зашеметен. Софи бе заминала… заминала за Париж Но нали много пъти му бе казвала, че това е нейната мечта, да учи там, при големите френски художници? Нещо се сгърчи вътре в него, прободе го като нож Без усилие се върна към миналото.

Софи бе бледа и сериозна

— Не станах твоя любовница, за да те накарам да се ожениш за мене.

И Едуард усети с ужас какво ще се случи. Сърцето му сякаш спря.

— Ти беше девствена.

— Това не е достатъчна причина за женитба.

Не можеше да повярва на това, което чуваше. Беше започнал да спори с нея Фактите не трогваха Софи, нея трогваше и случилото се; все едно спореше с разумна, уравновесена непозната.

— Нямам желание да се омъжвам, Едуард. Нима си забравил? През май ще стана на двадесет и една години и отивам в Париж да продължа обучението си по рисуване. Съжалявам… Не мога да се омъжа без любов.

— Тя е щастлива — каза Сюзан, прекъсвайки мислите му. — Скоро получих писмо от нея. Има приятна компаньонка, намерила е стария си приятел Пол Веро, парижкото общество на художниците я е приело много топло. Стойте далече от нея. Тя е щастлива въпреки всичко, което направихте.

Едуард премига и видя пред себе си сърдитата майка на Софи.

— Сигурен съм, че е щастлива — каза той, без да може да прикрие горчивината си. — Наистина е щастлива в Париж, с нейното изкуство и приятелите художници. Но се заблуждавате, ако смятате, че ще я преследвам в Париж — Той изправи рамене във внезапен прилив на ярост. — Просто се отбих да й пожелая весела Коледа.

Сюзан го погледна внимателно.

Едуард се поклони и тръгна към вратата. Затръшна я зад себе си така силно, че коледната украса и боровият венец едва не изпаднаха, и се спусна по стъпалата. Сякаш щеше да тръгне да я преследва! Господи! Той е Едуард Деланза и никога не е преследвал жените — жените го преследваха. А той особено нямаше никакво намерение да преследва една кльощава, ексцентрична жена, която предпочиташе да учи рисуване и да прави кариера, вместо да сподели живота си с него. О, не.

Едуард реши да се върне в „Ла Боа“, където можеше да намери някоя хубавичка кукла, за да прекара с нея следобеда и вечерта. Нека Софи да споделя леглото си със своето рисуване. Ха! Какъв другар за в леглото е това?

Но когато се качи в даймлера си, се запита дали тя не бе избрала изкуството, защото то е много по-добър другар от един мъж, чиято слава се гради единствено върху егоистичния му хедонизъм и разрушаването на невинността.



Софи никога не се бе чувствала по-самотна. Пол я бе убедил, че ще бъде добре дошла за коледната вечеря в дома на сина му, затова тя бе отишла, но беше чужд човек и ясно го съзнаваше. Синът му Симон изглеждаше много привързан към Пол, въпреки че Пол бе живял далече от Мишел в чужбина толкова много години. Жената на Симон беше мила и майчински настроена към всички, а двете му дъщерички бяха прекрасни. Софи наблюдаваше сърдечното им общуване, без да може да вземе участие в него. Никога не се бе чувствала по-самотна, по-нещастна, по-тъжна.

Искаше й се да бъде в Ню Йорк със семейството си. Ужасно й липсваха майка й и Лиза. Липсваше й дори Бенджамин, с когото никога не бе била особено близка. Но нямаше да мисли за Едуард.

Бяха се нахранили и бяха станали от масата. Момичетата играеха с новите си играчки. Малката коледна елха заемаше голяма част от приемната. Момичетата я бяха украсили с пуканки и бонбони. Пол и Симон пиеха бренди и пушеха пури. Анет не възразяваше. Тя наблюдаваше децата, потънала в креслото си, усмихната, но очевидно уморена, защото бе приготвила и поднесла огромно количество ястия само с помощта на една прислужница. Не бяха позволили на Софи да помага, защото беше гостенка. Защото беше външен човек. Защото това не беше нейното семейство и никаква любезност не можеше да го направи нейно.

О, Едуард. Тя не можа да устои на мъчителните си мисли. Винаги ли ще бъда самотна?

Софи беше опасно близко до възможността да изгуби контрол над себе си, да изпадне във властта на отчаянието, но си напомни, че никога няма да бъде сама, защото след пет месеца щеше да има едно хубаво бебе. През лятото щеше да се сдобие със собствено семейство. И те щяха да бъдат семейство, дори то да се състоеше само от двама души. Софи бе решила, че детето й няма дори да забележи липсата на баща. Тя щеше да успее да бъде за детето си и баща, и майка, дори същевременно да гради артистичната си кариера.

Задачата изглеждаше херкулесовска, но Софи не смяташе да обръща внимание на клопките, които очакваха една самотна майка, натоварена едновременно със семейство и професия.

След няколко часа тя и Пол се сбогуваха с множество благодарности и си тръгнаха. Симон им зае своя кон и двуколката си. Софи помисли, че трябва да се върне в пансиона. Самата мисъл й бе противна. Тази седмица той бе опустял, защото всички си бяха отишли, за да прекарат празниците със семействата си. Рашел, която от няколко седмици беше компаньонка на Софи и се бе настанила при нея в пансиона, също си бе отишла у дома, в британското селце, където бе родена и израснала. Затова Софи реши да отиде в ателието си. За пръв път от месеци насам изпитваше остра нужда да рисува. Зачуди се дали подтикът е истински. Дали, ако нанесе въглена или туша върху хартията, ще може отново да създаде произведение на изкуството?