Бренда Джойс - След невинността

— Госпожа Грандал е права. Аз постъпих много егоистично, като я влачих из цял Париж, така че наистина можем да се видим друг път. — Тя се усмихна на Пол. — Освен това много време ви отнехме.

Пол пое ръката й и я изпрати до вратата.

— Никак не сте ми досадили и никога няма да ми досадите. Ще дойдеш утре — каза той твърдо. — Познавам всички, които се увличат от изкуството тук, в Париж Трябва да започнеш да се срещаш със студенти, преподаватели и търговци. И разбира се, трябва да ти намерим ателие и учител.

Софи усети прилив на топли чувства към този човек, който три години беше неин учител и който сега бе неин приятел.

— Може би ще ми помогнете и по друг начин. Госпожа Грандал трябва да се върне в Америка, а аз имам нужда от компаньонка.

Пол кимна.

— Тук има много млади жени, които биха били очаровани да спечелят малко пари, като ви служат, Софи. Ще помисля за това.

— Тя трябва да има високи морални качества — намеси се остро госпожа Грандал. — Никаква бохемка, сър. Трябва да бъде компаньонка и камериерка на дамата.

Пол отново кимна съвършено сериозно. Софи се повдигна на пръсти и го целуна по брадясалата буза. Погледите им се срещнаха в мълчаливо съучастие.

— До утре, Пол. До утре.

Следващите няколко седмици минаха бързо. Софи разглеждаше Париж като всеки турист и същевременно се устройваше удобно в пансиона си. Пол й намери ателие. Беше огромна стая, просторна и изпълнена със светлина, идеална за художник и, разбира се, беше на Бют. Госпожа Грандал не я одобри. Но тя явно не одобряваше нищо.

Не се позволяваше на жени да посещават Висшето училище по изящни изкуства, но много от преподавателите даваха частни уроци на жени в собствените си ателиета. Пол я препоръча на няколко учители. Софи все отлагаше срещите. Още нямаше желание за работа. Отиваше всеки ден в ателието си, но не можеше да прави нищо повече от това, да съзерцава платната.

Една сутрин Софи се събуди, едновременно изненадана и облекчена, защото нямаше сутрешно гадене за пръв път от месеци насам. Слава богу, то никога не се бе засилвало много, а по време на трансатлантическото пътуване госпожа Грандал отдаваше неразположението й на морската болест. Софи се надигна от възглавниците, струпани на леглото — старите парижки сгради се отопляваха лошо и през нощта ставаха ледено студени. Трепна, когато осъзна, че е паднал първият за тази година сняг и че тясната павирана улица под прозореца на спалнята й е застлана в бяло. Бели бяха и покритите с плочи покриви на отсрещните сгради, и навесите над входовете на магазините. Беше красива, приказна утрин. Остров Сен Луи никога не беше изглеждал по-живописно.

Софи обаче не се усмихваше, ставайки, за да измие лицето и ръцете си в малкия порцеланов леген с каната студена вода, която стоеше на нощното шкафче. Идваше Коледа. Тази мисъл я натъжаваше. И някак си я плашеше. Никога преди не бе прекарвала Коледа сама.

Почуди се къде ли ще е Едуард за празника и с кого ще го споделя Натъжи се още повече. Приливът на тъга беше внезапен и остър.

Отхвърляйки отчаянието, което се канеше да се стовари като тежко бреме на раменете й, Софи си сплете косата и се облече в униформата си — бяла блуза и тъмносиня пола. И двете вече й прилягаха плътно. Софи се обви в широк индийски шал, за да скрие леко издаденото си коремче и да се предпази от студа. Както винаги, се присъедини към госпожа Грандал и още няколко пансионери долу, в трапезарията, за лека закуска — кафе и кроасани. После каза на госпожа Грандал, че отива да работи. Това беше предлог, освен ако не се бе случило нещо между вчерашната вечер и днешната сутрин.

Когато Софи тръгваше от пансиона, госпожа Грандал и напомни остро, че трябва да си намери компаньонка. Госпожа Грандал трябваше да замине за Ню Йорк след една седмица. Искаше да бъде у дома за Коледа и Софи не я обвиняваше. Състоянието на Софи скоро щеше да стане очевидно за другата жена. Тя беше в третия месец на бременността си. Сюзан много пъти бе подчертала, че госпожа Грандал трябва да си замине, преди да е отгатнала истината.

Софи измина две пресечки до улица „Де Пон“ и там нае такси. Желанието на Сюзан да обвие в тайна бременността й бе разбираемо, но нелепо. Светът така и така щеше да научи. Преди Софи да напусне дома си, Сюзан бе повтаряла, че трябва да даде детето си за осиновяване, но дъщеря й бе отказала недвусмислено. Сюзан бе непоколебима. Тя не можеше да се върне с дете в Ню Йорк. Софи трябваше да премисли внимателно, но наистина имаше намерение да се върне в Ню Йорк като самотна майка, защото за нищо на света не искаше да се откаже от детето си. Сюзан може да се боеше от скандала, но Софи не се плашеше.

Таксито мина Сена. Софи вече добре познаваше сърцето на Париж, когато го виждаше сутрин след събуждане. За разлика от Ню Йорк тук ритъмът беше по-бавен и по-жизнерадостен. И сега, когато вече беше тук, в главата й се зароди идеята изобщо да не се връща в Ню Йорк Можеше да остане в Париж, както много други американски художници В края на краищата в Ню Йорк нямаше нищо друго освен семейството си, а те сигурно щяха да дойдат да я посетят преди раждането на бебето, може би щяха да идват и всяка година.

Софи плътно стисна очи. Не трябваше да мисли за бащата на детето си, който беше в Ню Йорк — и който изобщо нямаше представа, че скоро ще става баща. Тя не биваше да мисли повече за онова, което я тревожеше непрекъснато. Не трябваше да се чувства виновна за факта, че носи неговото дете, без той да знае.

Софи усети облекчение, когато таксито спря пред дома на Пол. Беше решила изобщо да не ходи в собственото си ателие. Плати на шофьора и с изненада видя Пол да излиза от входа на сградата. Беше облечен в топло вълнено палто и тежки обувки.

— Добър ден, малката ми. — Той грейна в усмивка, целувайки я по бузите. — Къде са ти ръкавиците? — поскара се и смъкна собствените си вълнени ръкавици. — Сложи си тези, преди пръстите ти да са посинели.

Софи ги прие, тайно зарадвана, че е предмет на нечии грижи.

— Пол, вие ще излизате ли?

— Само с тебе. Имах една идея и искам да се запознаеш с един човек.

Софи вдигна вежда, но той вече я бе хванал под ръка и я поведе по замръзналата улица. Вятърните мелници на хълма над тях стояха като стражи със заскрежените си и замръзнали крила. Беше много студено и Бют изглеждаше пуст без обичайните масички пред заведенията и без плътния поток пешеходци. Собствениците не стояха пред входовете на магазините си, нямаше момчета да просят дребни пари по улицата.

— Рашел е модел — каза Пол. — Много я търсят, но не получава добро заплащане. Говорих с нея за тебе. Тя ще се радва да бъде твоя компаньонка. Би искала да може да се занимава пак с позиране, разбира се, но ако не е възможно, ще се откаже, докато си в Париж.

— Щом я препоръчвате, сигурна съм, че ще я харесам — отвърна Софи.

Пол се усмихна и я поведе към един вход. Над него висеше избеляла зелена табела и когато наближиха, Софи прочете, че заведението се казва „Жалко!“. Дочу разговори и смях. Когато Пол отвори вратата, тя разбра, че влизат в кръчма. Софи замръзна.

Пол я погледна.

— Рашел каза, че ще бъде тук. Тя закусва тук почти всяка сутрин.

— В кръчма?

— Ние го наричаме бар. Много студенти, художници, модели и преподаватели посещават „Жалко!“ и другите барове наоколо, Софи. — Той се усмихна. — Тук не сме в Ню Йорк. Това е подходящо място за срещи.

Софи се загледа с широко отворени очи над рамото на Пол. Барът представляваше помещение, облицовано с дървена ламперия, уютно, с дълъг бар от едната страна, зад който барманът сипваше напитките. Сега не беше пълно, но Софи видя няколко маси заети. Редовните клиенти, някои от които не бяха мъже, не пиеха само кафе. Някои пиеха вино, други бира или ликьор. Тя погледна неуверено към Пол. Беше едва единадесет и половина сутринта. Тя не можеше да повярва, че се намира на такова място, но както бе казал Пол, това не беше Ню Йорк Това беше Монмартр.

— Рашел седи там сама. Ела, Софи.

С ускорен пулс Софи погледна към една маса, където седяха трима млади мъже, всички с отпаднал и уморен вид, после към друга маса, където една жена пиеше кафе и хапваше хлебче. Любопитството й се събуди и тя вече уверено тръгна след Пол.

Рашел стана и се усмихна. Беше висока и много красива, въпреки че носеше неописуема черна вълнена рокля и обувки, много подобни на обувките на Пол. Но бе увила около раменете си тъмночервен шал и дългата й, къдрава червеникавокестенява коса бе пусната свободно. Усмивката стигаше и до очите й, които бяха толкова сини, почти тюркоазени.

— Добър ден, Пол. Добър ден, госпожице. Вие сигурно сте Софи. Очарована съм.

Софи веднага я хареса. Усмивката й беше искрена. Човек само трябваше да погледне в очите й, за да види една любезна и добронамерена жена, доволна от себе си и от света наоколо. Софи погледна отново мъжките й обувки. Как може една жена да бъде толкова красива в такова облекло?

— И аз се радвам да се запознаем — каза тя.

— Моля, седнете — и Рашел посочи празните столове.

Софи седна. Пол поръча още кафе. Той и Рашел започнаха да разговарят за платната, за които тя наскоро бе позирала. И двамата бяха на мнение, че художникът, който бе рисувал портрета й, един мъж на име Пикасо, е наистина блестящ, но че крие нещо. Софи слушаше внимателно, изучавайки красивата млада жена.

Вече беше решила, че Рашел ще бъде чудесна компаньонка. За първи път от много време насам започна да усеща известен интерес към собствения си живот.