— Госпожо Грандал — каза тя твърдо, — това е квартал на хора на изкуството и аз имам намерение да посетя приятеля си господин Веро. Ако сте се уплашили, може да ме изчакате в колата.

Челюстта на госпожа Грандал се стегна.

— Ще пиша на майка ви за това.

Софи се смути, но не си даде труда да отговори. Не искаше майка й да се ядосва, но сега Сюзан не можеше да управлява живота на Софи.

Те завиха зад още един ъгъл и колата спря.

— Пристигнахме, госпожице.

Вълнение се разля по жилите на Софи и тя се спъна в бързината, докато излизаше от колата. Докато шофьорът разтоварваше багажите им, тя намери няколко франка, за да му плати. Той й се ухили нахално и очарователно, после се наведе към нея.

— Ако някога сте сама, скъпа, казвам се Пиер Рошфор и можете да ме намерите в „Сивото кафене“ в Монмартр, в Латинския квартал.

Отново се ухили, поклони се и скочи на седалката си, оставяйки Софи да гледа подир него в учудване.

Какво ли бе предизвикало това, запита се тя.

— Какви хулигани са всичките тия французи! — извика сърдито госпожа Грандал. — Как можа майка ви да ви пусне да дойдете тук?

Софи се обърна и се загледа в сградата от кафяв камък, носеща номер 13. Започваше да се нервира. Стоеше тук в тази тясна улица, в странния и екзотичен квартал, едновременно очарователен и подозрителен, а минувачите бяха някак си съмнителни на вид (Софи заподозря, че някои от тях може да са истински престъпници), сама в един чужд град, само с госпожа Грандал като съюзник, сама и бременна. Софи не можеше да не бъде подозрителна и уплашена. Когато Веро бе напуснал Ню Йорк, жена му беше болна, значи много възможно беше тя да идва в трудни за тях времена.

Дочу приближаващи мъжки гласове. Софи погледна към улицата и видя трима млади мъже, които идваха към тях, задълбочени в разговора си. Тя въздъхна, загледана отново в четириетажната сграда. Не можеше все така да стои на улицата и ако не беше дошла в подходящо време, Пол щеше да я покани да мине друг път.

Тогава единият от мъжете каза:

— Но, приятелю, палитрата му е много светла и талантът му е само в областта на светлосенките… няма никакво разбиране за формата! За разлика от вас, приятелю.

Софи се обърна рязко с разтуптяно сърце; тези мъже говореха за рисуване!

— Той разбира и формата, драги Жорж — отвърна най-мургавият мъж в групата, много близък до Софи по възраст. — Амиго мио, точно ти не можеш наистина да разбереш формата!

Софи си пожела да разбере за какво точно говорят те… ужасно й се искаше да се намеси в разговора. Изведнъж погледът й срещна този на първия, когото бе чула да говори, Жорж, който спря пред нея:

— А, малка приятелко, да не сте се загубили? Мога ли да ви помогна?

Усмивката му бе едновременно дръзка и очарователна, имаше сини очи и тъмна коса; Софи замръзна, той болезнено й напомни Едуард. Преди тя да успее да отговори, госпожа Грандал се изстъпи между Софи и младите мъже.

— Госпожица О’Нийл няма нужда от вашите услуги, млади момко! Тримата млади мъже се спогледаха и се засмяха.

— Извинете ме — каза Жорж, поклони се и смигна на Софи.

Но той не беше Едуард и Софи почувства прилив на тъга, която я обзе. Той беше парижанин и заедно с приятелите си бе свързан със света на изкуството, със света, в който Софи бе дошла, за да стане част от него.

— Аз… търся господин Веро — успя да каже с разтуптяно сърце, заставайки до свирепата госпожа Грандал.

Очите на Жорж се разшириха.

— Стария Веро? Наистина ли?

Софи кимна, съзнавайки, че сега тримата млади мъже я гледат със съвсем различен интерес.

— Е, малката, вие не сте французойка и стоите тук сред багажите си. Да не сте американка?

Софи кимна.

— В Ню Йорк господин Веро беше мой наставник.

— О-о… красивата американка била художничка!

— Да — прошепна тя, докато госпожа Грандал я хващаше за лакътя с явното намерение да я издърпа настрана.

Жорж й се усмихна широко, после хвана ръцете й и стресна Софи, като извика високо към сградата:

— Господин Веро! Господин Веро, елате, господине… имате очарователна гостенка!

Софи побледня, после срещна погледа на Жорж, който й смигаше с цъфнали на бузите трапчинки, и трябваше да му се усмихне. И изведнъж чу как Пол вика отгоре:

— Софи!

Софи погледна нагоре, видя Пол да гледа към нея с невярващи очи от прозореца на втория етаж.

— Софи!

Софи стисна ръце обезпокоена, когато той се изгуби от погледа й.

— О, господи — каза си тя.

— Ах, бедничката ми, той не знаеше ли, че идвате? — усмихна й се неуморният Жорж — Простете ми, малката, но сърцето ми ще бъде разбито, ако съм си спечелил вашето вечно неблаговоление — възкликна той с ръка, притисната до гърдите.

Софи отново не се усмихна. Той бе облечен донякъде небрежно, палтото му от туид беше доста износено, с кръпки на коленете, беше безспорно шегаджия, но чарът му неоспорим, някак си й напомняше Едуард. Когато осъзна това, тя замръзна, усмивката й изчезна, отново я нападна тъга.

Винаги ли щеше да бъде така? Кратък спомен, и тя отново е разстроена.

— Софи — извика Пол зад нея.

Софи се обърна със зарадвано лице и се втурна към него.

— Добър ден, Пол — извика тя.

И макар че никога не го бе наричала иначе освен „господин Веро“, изведнъж това й се стори уместно. Той я прегърна, целуна я по двете бузи.

— Ах, знаех си, че ще дойдеш! — възкликна той. — Добре дошла в Париж!

Пол живееше в двустаен апартамент. Софи веднага разбра, че живее сам — жена му починала преди няколко месеца.

— Съжалявам — прошепна тя натъжена.

Седяха край малката маса за хранене, която беше в кухнята, а кухнята всъщност представляваше ъгълче от обширната стая, която служеше едновременно за приемна и ателие. Един изтъркан диван и ниска масичка бяха предназначени за гостите, над стаята доминираше огромен статив, а зад него се бе сгушила масата за хранене. В другия край на стаята беше малката спалня. Вратата беше отворена и Софи видя, че в стаичката има малко легло и едно бюро. Над леглото обаче имаше огромен прозорец, от който се виждаше обграденият от дървета булевард, пълен с продавачи, кафенета и пешеходци. Гледката бе очарователна.

Пол им бе предложил димящо кафе с мляко и пресни сладкиши, които бе купил тази сутрин.

— Скъпа Софи, ако искате да знаете, не съм виждал Мишел почти десет години, не бях живял с нея като със съпруга почти два пъти повече от това. Много съжалявам, че тя почина, не ме разбирайте погрешно, но на практика ние бяхме чужденци един за друг, свързани само от факта, че имаме един син, който е щастливо женен с две деца в Бобур.

Софи не каза нищо; какво ли би могла да каже? Чуваше каменното мълчание на госпожа Грандал. Макар че стаята бе оскъдно мебелирана, тя разбираше защо е избрал този апартамент, защото от прозорците на приемната имаше чудесен изглед към вятърните мелници на хълма отсреща, а нахлуващата слънчева светлина осветяваше ярко апартамента, правеше го светъл и просторен. Тя се запита какво ли работи той на статива.

— Не знаех, че работите, Пол.

Той отвърна с измъчена усмивка:

— Напуснах Париж, малката ми, преди всичко, защото исках да обучавам ученици като тебе, но тук академията контролира изкуството и те намериха методите ми за неприемливи. Тъй като не мога да преподавам официално, а само частно, когато имам този късмет, заех се отново с работа.

Софи знаеше, че във Франция рисуването е под строг контрол.

— Независимите обаче се справят добре напоследък, нали?

— Ах, да, благодарение на големи търговци като Пол Дюран-Рюел и моя приятел Андре Волар, който се осмели да пренебрегне Салона и да купува отхвърлени художници като Дега и Сезан, преди да станат известни и търсени, като им осигуряваше препитание и средства да продължат да работят.

Софи се наведе напред.

— Пол, синът на Дюран-Рюел, купи три мои платна в Ню Йорк точно преди да замина.

Но споменът я натъжи, защото Едуард Деланза беше свързан с това… и винаги щеше да бъде.

Пол не забеляза внезапната сянка на тъга по лицето й; той бе развълнуван.

— О, малката ми, колко съм щастлив заради тебе! Опиши ми работите си.

Софи описа картините и му каза, че Джентълмен в Нюпорт Бийч е вече продадена.

— Господин Жак много иска да следи по-нататъшната ми работа — каза му тя. — Той много иска да купи още мои фигурални композиции в стила на Джентълмена.

— Ужасно се радвам — каза Пол и й наля още кафе, — но не забравяй, че много големи художници са се борили години наред, преди да постигнат успеха, и тогава са били вече на средна възраст.

— Напълно го съзнавам.

— А кой е този Едуард, за когото спомена… който е довел Жак Дюран-Рюел да види работите ти? — запита Пол.

Софи не можеше да реши какво да му каже и въпросът на Пол бе последван от напрегнато мълчание. Госпожа Грандал и Пол я гледаха и тя трябваше да каже нещо. Усмихна се леко. Надяваше се, че няма да се разплаче.

— Едуард е… беше… един приятел.

Бременността беше виновна. Сюзан й бе казала, че когато я е носила, е била емоционално съсипана. Софи се чудеше дали може дискретно да попие ъгълчетата на очите си. Тогава Пол й подаде една кърпичка и дискретността вече не беше необходима.

Софи изтри очи и се чу да казва:

— Той ми позира за Джентълмен.

Пол се обърна към госпожа Грандал:

— Още кафе?

Жената се изправи.

— Софи е преуморена, също както и аз. Време е да си тръгваме. Може да продължите срещата си друг ден.

Софи също се изправи.