Джейк притисна гърдите й, освободи ги, наведе се, хвана зърното в зъбите си и го стисна. Сюзан извика. Той възбуди зърното, после го засмука. Тя усети как краката й омекват. Тогава Джейк я захапа, колкото да примеси и болка към удоволствието и да го засили. Сюзан въздъхна, а мислите й се разпиляха.

Но тогава Джейк вдигна глава и погледите им се срещнаха. Той започна да дразни с пръст зърното й.

— Няма да ме издадеш, Сюзан, и двамата го знаем. Защото ако го направиш, няма да можеш да се надяваш, че някоя нощ ще се вмъкна в леглото ти и ще ти дам точно това, от което имаш нужда!

Сюзан потрепери.

— Искам те сега.

Той се изсмя.

— Очевидно. — Изведнъж се изправи, дръпна ръце от нея и я отмести. — Но аз имам нужда от цялата си сила, когато Лу Ан дойде у дома довечера.

Сюзан нададе нечленоразделен вик.

— И ако това не ти стига, помисли — каза Джейк — Ако истината излезе, ти ще бъдеш унищожена. — Вгледа се в нея — Ти и Софи.

Сюзан го погледна, а гърдите й се вдигаха и спадаха. Той я изгледа с крива усмивка.

— Ще те обявят за двубрачна, скъпа, Бенджамин веднага ще те изхвърли заедно с дъщеря ти направо на улицата. А и двамата знаем колко много означава за тебе добрата репутация. — Белите му зъби блеснаха. — Аз ще се погрижа за Софи… но ти няма да получиш и едно проклето пени от мене. Сбогом, Сюзан. — Той изведнъж се изсмя подигравателно. — Приятни сънища, скъпа.

— Джейк! — изкрещя Сюзан, но той се отдалечаваше. Тя се предаде и заплака от яд, разочарование и отчаяние. — Проклет да си, Джейк!

Но нощта вече го бе погълнала; той бе изчезнал.

17

Париж — ноември 1901 година

Софи стоеше на тротоара през високата желязна врата на гара Сен Лазар, стискайки адреса на Пол Веро в облечената си в ръкавица ръка. Сърцето й биеше развълнувано. Не само при мисълта, че ще види отново учителя си по рисуване, но и от това, че най-накрая е във Франция.

Всичко около нея беше хаос от невъобразимо интересни неща, които й пречеха да се тревожи, французи — мъже, жени и деца от всякакви съсловия бързаха напред-назад из тази най-голяма парижка гара. До нея един негър изкарваше лъскавия наемен автомобил от редицата чакащи екипажи. Когато му даде адреса на Веро, той се опита да й обясни, че не е далече и просто може да вземе метрото, но Софи, замаяна от пътуването от Хавър, още повече след като бе прекосила Атлантика, учтиво отклони предложението.

Софи стоеше с разширени от учудване очи на улица „Амстердам“, загледана в движението по булеварда в три платна, движение, което не се различаваше много от това в останалите големи градове: файтони, кочияши и екипажи, двуколки и трамваи. Хората обаче бяха различни. Тя си помисли, че стройните французойки са много привлекателни и непостижимо стилни, изящните джентълмени — елегантни и жизнерадостни, френската екзотика, която я обкръжаваше, бе също така омагьосваща.

Софи знаеше, че е постъпила правилно, като е дошла във Франция. За пръв път от три месеца насам тъгата в гърдите й се бе утаила и бе станала поносима.

— Софи, наистина трябва първо да ви настаним в пансиона — каза придружителката и.

Софи въздъхна, обръщайки лице към винаги киселата госпожа Грандал. Сюзан бе наела високата вдовица на средна възраст да я придружава отвъд Атлантика и да стои с нея, докато Софи си намери собствена компаньонка. Бяха се разбрали, че Софи ще си избере прислужница французойка. Тя вероятно никога няма да отиде в Ню Йорк, а ако отиде, няма да се движи във висшите кръгове и така няма да може да издаде тайните на Софи.

— Защо не отидете първа, а аз ще дойда, след като говоря с господин Веро? — предложи Софи.

Очите на госпожа Грандал се разшириха от смайване.

— Аз съм вашата придружителка, госпожице!

Софи успя да се усмихне учтиво. Как би могла да го забрави?

През октомври Софи бе разбрала, че е бременна. За първи път в живота й нейните молитви бяха получили отговор. Странно колко много радост и предусещане можеше да има сред такава мъка и болка. Софи веднага бе отишла при Сюзан и майка й бе настояла Софи да замине за Париж, преди още бременността й да е проличала. Софи не просто бе напуснала Ню Йорк, тя бе избягала. Бе избягала от него и от безмилостните клюки, свързани с него.

Софи би желала да не знае нищо за това, но Сюзан се отнесе безразлично към факта, че сипва сол в раните на Софи всеки път, когато произнесе името на Едуард, Софи бе узнала всичко за скандалния му живот в обществото — жените, пиенето и изобщо всичко. Беше чула, че посещавал операта и винаги го придружавала жена, обикновено певица или актриса, а понякога дори проститутка. Беше чула, че е изгубил цяло състояние на карти. Знаеше, че все още се среща с Хилари Стюарт от време на време. Знаеше, че вече не го приемат в почтеното общество и като познаваше Едуард, беше сигурна, че не е безразличен към укорите и неодобрението на неговата класа, която някога му се бе възхищавала и му бе завиждала.

И най-странното от всичко, той бе купил голямо място на ъгъла на Седемдесет и осма улица и Пето авеню и бе започнал да строи нещо, което щеше да бъде огромна къща, съперничка може би единствено на трите грандиозни палата на Вандербилт в центъра на града, само на няколко пресечки оттам.

Софи се питаше дали ще живее там сам, или е променил намерението си — дали иска да има жена и семейство. В началото сълзи се стичаха по бузите й всеки път, когато се сетеше за това. Но вече не. Тя още имаше достатъчно разум, за да отсъди, че дори да бе приела предложението му за брак, никога нямаше да бъде щастлива, защото той щеше да изпитва само задължение към нея, а не любов.

Софи трепна, когато госпожа Грандал я дръпна за ръката.

— Ако настоявате да видите учителя си по рисуване преди всичко останало, нека да вървим. Колкото по-скоро се срещнете с него, толкова по-скоро ще се настаним в пансиона, ще вземете топла вана и ще хапнете топло ядене.

Носачът им кимна да се качват, докато настаняваше куфарите им в задната част на автомобила, както и големия сандък, напълнен с безценните принадлежности на Софи. Софи си възвърна спокойствието и извика:

— Моля, господине, внимавайте със сандъка ми!

Софи се качи в колата, отблъсквайки мислите за Едуард. Но това беше невъзможно — не можеше да го забрави. Можеше само да спечели малка пролука. Облегна се на прозореца и се загледа в града, за който бе мечтала от години.

— Къде е това, господине? — запита Софи на своя неуверен френски, който обаче хората разбираха.

Шофьорът я погледна от седалката си. Беше млад и мургав, с високи ботуши, черна шапка и тъмно вълнено сако.

— Не е далече, госпожице — отговори той, уверявайки я, че адресът на Веро е наблизо. — Адресът, който ми дадохте, е на Бют.

— Бют? — повтори Софи.

— Монмартр — обясни той. Обърна се пак да я погледне и каза:

— За вас ли е? Много бохеми, госпожице. Никак не е подходящо.

За съжаление госпожа Грандал говореше френски сравнително добре, Сюзан я бе наела тъкмо по тази причина.

— Бохеми! Той живее сред бохеми! — извика тя пребледняла. — Трябва да се връщаме незабавно!

— Той е мой приятел — каза Софи, без да повишава тон, но твърдо.

Откакто бе тръгнала на това свое пътешествие, Пол бе станал за нея нещо повече от приятел, беше се превърнал в ужасно необходимото й светилище. Тя знаеше, че трябва да се потопи в изкуството си, за да избяга от Едуард. Но беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. През изминалите няколко месеца тя се бе опитала да работи, но без истинска страст, и картините й бяха неуспешни. Въпреки че точно преди да замине, бе научила, че Джентълмен в Нюпорт Бийч е продадена. Тя не само трябваше да бъде далеч по-ентусиазирана, трябваше да се вдъхнови, но не можеше.

— Казахте, че той ви е бил наставник! — изрече остро госпожа Грандал.

— Да… и мой приятел.

Но Софи беше развълнувана. Съмняваше се, че писмото й до Пол, в което съобщаваше за пристигането си, е стигнало вече до него. Беше го пратила само седмица преди да тръгне заради суматохата около заминаването.

Стигнаха площад „Клиши“ и Софи направи усилие да се възхити на старинната черква в южния ъгъл, докато минаваха покрай нея, насочвайки се към булевард „Клиши“. Сърцето й заби ускорено. Малки кръчмички и кафенета се редяха по улиците. Макар че беше студено, навън имаше изнесени много масички, тя виждаше, че заведенията работят с пълна пара и вътре, и отвън.

Един театър рекламираше нощни представления с ненадминатата мадам Коко. Група небрежно облечени млади мъже излизаха прегърнати от едно кафене, пеейки закачлива френска песничка. Една много красива жена с къса пола се облягаше на съседната врата, мъжете поздравиха жената. После един от мъжете я притегли към себе си и Софи улови думите му, многозначителни и любовни, и като знаеше какво иска той, тя се изчерви.

Какво е това място, помисли тя разтревожена. Пол Веро със сигурност не живее тук със семейството си! Монмартр изглеждаше квартал с доста съмнителна репутация.

Госпожа Грандал изказа гласно същите мисли.

— Не можем да спрем тук! Тук има само хулигани и жени с леко поведение! Софи?

Те завиха зад ъгъла, отминаха една много шумна кръчма, препълнена до пръсване, от която се разнасяха звуци на пиано, висок смях и пеене. Огромната червена табела, висяща над входа, не можеше да се сбърка: „Мулен Руж“. Сърцето на Софи прескочи. Знаеше много добре, че Тулуз-Лотрек често е посещавал това заведение. Беше виждала една от картините му, изобразяващи това знаменито кабаре, и много я беше харесала.

Софи затрепери. Господи, тя е тук, наистина тук, в Париж, където бяха живели големите стари майстори, където е роден Давид, където Коро, Миле и невероятният Гюстав Флобер са работили и са се борили, и са живели, където дори днес може да зърне любимите си художници: мъже като Дега и Сезан, а дори и прочутата американска изгнаничка Мари Касат.