Софи се осмели да се обърне и да погледне към него със свито сърце. Изражението му беше тъжно и мрачно. Тя усети, че корсажът й е разкопчан и започна да се суети с копченцата.

— Едуард?

Той се усмихна насила.

— Само за момент, Софи.

Едуард изчезна в собствената си стая, навличайки панталоните си.

Софи се бореше да не изпадне в паника и да не избухне в сълзи. В гърдите й се бе събрала огромна топка, която искаше да я задуши, и тя трябваше да се бори и с нея. Увери се, че нощницата покрива краката й и най-вече глезена. Сключи ръце в скута си и го зачака да се върне.

Невероятно, помисли си тя отпаднало, че единият партньор може да чувства такава любов по време на акта, а другият — не. Не си бе представяла, че може да е така, а сега вече беше много късно. Сълзите й потекоха.

Едуард се върна и застана на вратата, облечен в риза, която бе закопчал от горе до долу, но не я бе пъхнал в панталоните. Изглеждаше смешно, но Софи не можеше да се усмихне, защото в изражението му, както и в натегнатата атмосфера, нямаше нищо смешно. Тя срещна погледа му.

— Едуард? Има ли… нещо не е ли наред?

Този път той не се опита да се усмихне. Очите му бяха толкова сериозни, че тя настръхна от страх.

— Дължа ти извинение — изрече той бавно, сякаш подбираше внимателно думите. — Софи, това не биваше да се случи.

Софи го загледа втренчено. Да не би да иска да й каже, че съжалява за прекрасното им любене? Това беше ли поне донякъде възможно? Сигурно желанието, което бе бушувало помежду им, е необикновено? Или е съвсем обикновено, желание, което е изпитвал хиляди пъти преди с други жени, и ще изпитва отново… с други?

Той пристъпи от крак на крак.

— Извинението звучи глупаво, като се има предвид какво направихме. — Той се изчерви до корена на тъмната си коса. — Какво направих аз.

Софи поклати отрицателно глава.

— Не — прошепна тя. — Не трябва да се извиняваш.

— Софи, съжалявам. Много съжалявам. Ти не заслужаваше това.

Очите на Софи се изпълниха със сълзи и тя отмести поглед, за да не я види той, борейки се да си възвърне самообладанието. Когато успя да се поовладее, тя го погледна в очите.

— Аз исках това, Едуард. Моля те, не се самобичувай така. Аз съм зряла жена, способна да вземам решенията си сама.

— Не плачи — каза той сурово. — Господи, последното нещо, което искам, е да те карам да плачеш.

Насили се да се усмихне и се приближи до нея, седна на леглото и взе ръката й.

Софи искаше да скочи и да го прегърне здраво, но не посмя. Не искаше да влошава повече ситуацията.

Той запита със сериозен глас:

— Софи, ще се омъжиш ли за мене?

Тя разшири очи шокирана.

Той се усмихна, но само с устата, не и с очите.

— Това не звучи много романтично, нали? — Гласът му прозвуча бодро.

Той вдигна брадичката й и долепи устни до нейните. Когато Софи не му отговори, той започна да я целува с истинска, убедителна страст.

Софи бе смаяна от предложението му и сърцето й биеше лудо. Но когато опитните му целувки станаха по-дълбоки и по-настоятелни, тя почувства как им отговаря също като преди. Беше я помолил да се омъжи за него, но сега й бе трудно да мисли, защото ръцете му галеха гърба й, спускаха се надолу по хълбоците, а езикът му дразнеше устните й. Софи отвори уста и той я положи по гръб на леглото; изстена дълго, ниско и мъжествено. Укротеното желание отново надигаше глава. Нова възбуда разтърси Софи. Пламъци пропълзяха по крайниците й, нагоре по бедрата и между тях. Опитваше се да мисли, че сега той я съблазнява, за да постигне своето, но това вече нямаше значение.

— Софи — изпъшка Едуард, обхванал гърдите й през памучната нощница.

Софи се изви на дъга, притискайки се към него. Пръстите му си играеха със зърната й, притискаха ги, докато тя започна да вика името му. Едуард прошепна успокоителни думи, наведе се и впи устни в нейните. Софи започна да се извива и заплака от удоволствие, ноктите й се впиваха в гърба му, а през това време езикът му отново и отново обхождаше връхчетата на гърдите й.

Този път, когато той влезе в нея, тя беше готова и всичко стана безболезнено. Софи го държеше здраво, докато той се плъзгаше навътре и навън.

— Искам да свършиш заедно с мене — прошепна дрезгаво Едуард с блеснал див поглед. — Искам двамата заедно да свършим.

Софи никога не си бе представяла, че е възможно да се говори така открито, докато двама души се любят, а думите му я накараха да излезе извън кожата си. Едуард навлезе още по-навътре и дори през мъглата на екстаза Софи помисли, че го усеща как разпръсва нов живот вътре в нея и заплака от удвоено удоволствие. Знаеше, че иска да има дете от него.

След това той не я пусна. Едуард държеше Софи здраво в ръцете си, галеше я по косата, по гърба, по хълбоците. Целуваше слепоочията й, ръба на челюстта й. И преди Софи да си припомни шокиращото му предложение, тя заспа, сгушена в прегръдките му. Не си го спомни и по-късно през нощта, когато отново свършиха заедно така естествено, както отдавнашни любовници.

Призори Софи се събуди уплашена. Вятърът виеше, валеше проливен дъжд, нещо се блъскаше силно в стената на сградата. Тя беше сама. За миг усети объркване, не беше сигурна къде се намира.

И тогава в паметта й нахлуха спомените. Тя беше в малка странноприемница в Ойстър Бей. Бе съблазнила Едуард… и два пъти се бе любила с него оттогава. Периферията на урагана бушуваше отвън. Но къде беше Едуард?

Блъскането по стената се засили. Софи се изправи в леглото със свито сърце. Покривът се тресеше, вятърът свиреше пронизително. Небето отвън бе започнало да просветлява и тя виждаше очертанията на дърветата в градината, които се превиваха на две. Софи си каза, че това е само буря, че не трябва да се безпокои.

Вратата се отвори широко. Софи изпищя уплашена, после разбра, че тъмната фигура, която бе нахлула в стаята й, е Едуард.

— Софи, ставай — нареди той, издърпвайки завивките. — Половината покрив на съседната къща току-що хвръкна. Тук е опасно, трябва да слезем долу.

Въпреки спокойния му тон Софи се изплаши. Изведнъж се чу трясък от счупено стъкло и падащи предмети. Едуард отиде до прозореца, придържайки свещта с трептящ пламък.

— Токът спря — каза той мрачно. — Нищо не се вижда, но едно дърво току-що падна на главната улица. Облечи се, Софи.

Софи побърза да се подчини, а сърцето й биеше ускорено. Блъскането продължаваше, сега още по-силно, небето бе добило странен плътносив цвят. Тя навлече дрехите си, но не можа да си закопчае блузата и Едуард трябваше да й помогне. Тя се опитваше да си сплете косата, когато на вратата се почука настоятелно.

— Ей, хора! — извика ханджията през оглушителния трясък на бурята. — Слизайте долу в мазето!

— Остави косата! — викна Едуард и грабна Софи. Изтичаха през стаята, но когато отвориха вратата, тя така силно се тресна в стената, че излезе от пантите си. Ханджията, пребледнял, размахваше един старовремски фенер.

— Всички прозорци от другата страна се счупиха! — извика той.

В същия миг те видяха небето над главите си — част от покрива на странноприемницата отлетя и дъждът ги заплиска с неотслабваща сила. Софи изпищя, когато един силен порив на вятъра я блъсна по коридора към стълбите.

Едуард я хвана, преди да бе паднала на долния етаж Вдигна я на ръце и викна на ханджията. Изтичаха надолу по стълбите и излязоха навън. Сред поройните струи Софи видя хубавия пакард на Едуард смачкан под един огромен, изтръгнат с корените, дъб.

— О, Едуард!

— Остави!

Вятърът се опитваше да ги изблъска назад, но той тръгна упорито напред, следвайки ханджията. Завиха зад ъгъла и стигнаха до вратата на мазето. Ханджията влезе пръв. Едуард бутна Софи пред себе си, влезе последен и затръшна вратата зад гърба си.

Жената и дъщерята на ханджията седяха в единия ъгъл на мазето с купчина одеяла и газена лампа. Момичето, приблизително на възрастта на Софи, хлипаше. Ханджията седна при тях и жена му въздъхна облекчено; после той даде по едно одеяло на Софи и Едуард. Едуард разстла своето до стената и седна. Софи седна и се сгуши до него. Той я прегърна.

Спогледаха се. Изведнъж Едуард се усмихна и Софи му върна усмивката. Избухнаха в смях, върховно облекчени. Ханджията в другия край на мазето също се засмя, засмяха се и жена му и дъщеря му. Хубаво беше да си жив и всички го съзнаваха.

Тогава Софи си спомни. Престана да се смее, не можеше дори да диша Снощи Едуард я бе помолил да се омъжи за него. Поради най-неуместните причини на света. За да му бъдат опростени греховете. Как би могла да се съгласи?

След няколко часа те излязоха от мазето. Небето бе синьо като синчец, по него плуваха дебели, пухкави, чисто бели облачета. Слънцето грееше ярко и весело. Сякаш снощи не беше имало буря, сякаш ураганът бе само някакъв сън.

Те излязоха пред странноприемницата и се огледаха. Оградата бе отлетяла Къщите отсреща на улицата бяха пострадали: на една зелена къща липсваше половината покрив, на друга балконът на втория етаж бе паднал пред входа. Кедровата обшивка бе изпочупена от един паднал бряст, телеграфните стълбове лежаха на земята.

Едуард я хвана за ръка.

— Охо.

Обърнаха се към странноприемницата. Югозападният ъгъл на покрива беше отнесен, почти всички прозорци от тази страна липсваха. Едуард продължаваше да я държи за ръка и Софи помисли колко лесно можеше да пострадат.

Но не бяха пострадали. И двамата бяха добре. Той помнеше ли, че й бе направил предложение?

Софи преглътна и се вгледа в красивия му профил. Може би беше по-добре да не си спомня, защото, ако го забравеше, тя нямаше да бъде принудена да каже „не“.