— Какво се е случило? Какво те доведе в стаята ми? — запита той тихо. — Ти си разстроена, Софи.

Софи избягваше да го погледне в очите.

— Чувствам, че ти си ми приятел, Едуард.

На него му стана още по-неловко.

— Да, така е. И точно затова не биваше да бъдем тук. Не искам да ти причиня зло, Софи, господи, не искам.

Софи се усмихна кратко, смутено.

— Радвам се.

Стомахът на Едуард се сви.

— Да не сте се скарали със Сюзан, след като си тръгнах?

Лицето на Софи стана сурово.

— Не точно.

— Софи?

Софи го погледна и премига.

Това не е вярно. Че тя не иска аз да продавам картините си. Едуард не каза нищо, наслаждавайки се на близостта й. Софи накара устните си да се разтворят в лъчезарна усмивка. Едуард я загледа втренчено.

— Какво каза тя, Софи?

Софи погледна към масата.

— Тя само се опитва да ме предпази — каза тихо Софи, без да вдига поглед.

— Нямаш нужда да те предпазват, Софи.

Тя вдигна поглед и впи кехлибарените си очи в неговите, дръзко и открито.

— Дори от тебе?

Той не можа и дума да каже. Загледа я смаяно. В края на краищата у него проговори светецът, а не демонът, който бе така непреодолимо изкушен.

— Дори от мене.

Тя отмести очи. Ръцете й, които си играеха със сребърните прибори, потрепераха. После тя го шокира. Без да го погледне, изрече с нисък и дрезгав глас:

— Дори ако имах нужда от твоята закрила, нямаше да я поискам.

Едуард трепна. Нямаше начин, след последните няколко дни не се съмняваше какво означава това.

Бе признателен, че тъкмо тогава храната им пристигна. Сега вече беше нащрек; усещаше опасност и от нея, и от себе си. Веднага щом бурята отмине, ще тръгнат.

Но само минути, след като им сервираха, вятърът започна да огъва дърветата и заваля проливен дъжд.

Те гледаха заедно бурята зад прозореца и почти не се докосваха до храната. Заливът беше черен, белите гребени на вълните се гонеха яростно по тъмната повърхност на водата. Погледите им се срещнаха и останаха заковани един в друг.

Сякаш останалият свят бе престанал да съществува. Сякаш бяха само той и Софи, и свирепата буря отвън. Светът бе станал суров и див, дори страшен, но те си бяха намерили уединена ниша, топла и уютна, в която бяха само двамата. Едуард бе обзет от силен копнеж, който извираше от сърцето и душата му, както и от слабините му. Копнеж, срещу който се бореше с всеки грам воля, който му бе останал. Защото беше илюзия. Светът не беше черен вакуум и те не бяха единствените двама души в него, мъж и жена, предопределени да се слеят завинаги.

Софи го погледна крадешком.

— Това е много романтично — каза тя с дрезгав глас.

Едуард я погледна в неясната танцуваща светлина, хвърляна от свещта на масата им. Опита се да потисне чувствата си.

— Скоро ще свърши.

Фините й ноздри трепнаха и в очите й като че ли заблестяха сълзи.

— Знам.

Тя се обърна да погледне непроницаемата нощна чернота навън.

Едуард не можа да прогони от главата си мисълта, че на горния етаж има свободни стаи. Никога не беше желал жена толкова страстно, колкото желаеше Софи, и никога не я бе желал така страстно, както в този момент. Бутна чинията си настрана и отпъди грозното черно изкушение. Вятърът изведнъж зарева така силно, че стените на ресторанта потрепераха. Листа, откъснати от дърветата, се разхвърчаха и затанцуваха бясно из въздуха. Гледайки навън, Едуард си помисли, че така и така няма да могат скоро да тръгнат оттук… а и нощта наближава.

Сякаш като по знак към масата им се приближи собственикът.

— Имам лоши новини.

— Какви? — запита Едуард смутен.

Не беше обаче толкова смутен, колкото би трябвало да бъде. Пулсът му туптеше силно в ушите, също като бурята отвън.

— Тъкмо съобщиха по телеграфа, че тая буря е периферията на един ураган, който е започнал в Карибите. Окото вече било във Вирджиния, очаква се да мине покрай Лонг Айлънд някъде през нощта. Та вие няма как да тръгнете сега. Но горе имам много стаи. — Той засия. — Казват, че утре следобед щяло да грее силно слънце.

Едуард кимна и мъжът се отдалечи. Стомахът му беше свит, напрегнат и той се обърна към Софи:

— Човекът е прав. Няма начин да се върнем в този дъжд. Съжалявам, Софи.

Софи го погледна право в очите.

— А аз не съжалявам.

Софи стоеше на прозореца си в малката стаичка, която й бяха дали. Нощта се бе спуснала и дъждът я обагряше в сребристо. Тя стоеше, заслушана в дъжда, гледайки пороя струи юда, който обливаше стъклата. Стоеше и мислеше за Едуард. Би ли се осмелила?

Обърна се и загледа вратата отвъд огромното легло, която свързваше стаите им. Не й се виждаше възможно, но той не бе дошъл в стаята й. Не бе направил никакъв опит да я съблазни. Тя не разбираше. Защото, ако той не залагаше на съблазънта, тогава на какво залагаше?

Да не би и тя, и всички останали да са го преценили погрешно? Възможно ли бе той наистина да е неин приятел — и то почтен? Ако беше така, Софи знаеше, че трябва да се радва, но на нея й се искаше да плаче, не от радост, а от отчаяние и несбъднати надежди.

Беше стигнала твърде далече и не искаше да се връща назад.

Софи прекоси половината стая и спря. Веднъж, немного отдавна, когато Едуард я бе насърчил да покаже картините си на някой търговец, й бе казал, че тъй като тя е човек на изкуството, отхвърлянето ще стане част от живота й, факт, с който тя трябва да се научи да се справя. Тя не му бе казала, че тъй като е жена и човешко същество, отхвърлянето вече е факт в нейния живот, неизбежен факт и че вече стотици пъти се е сблъсквала с отхвърлянето. Сега Софи стоеше застинала със сълзи в очите. Да бъде отхвърлена от майка си, от Хенри Мартен или Кармин Вандербилт, или от търговци като Жак Дюран-Рюел не беше нищо в сравнение с това, да бъде отхвърлена от мъжа, в когото се бе влюбила.

Софи обърна гръб на вратата и се загледа в собственото си отражение в огледалото над тоалетката. Съдържателят бе така любезен да й даде назаем нощницата и халата на дъщеря си. Бяха й доста големи. Софи бавно свлече робата и я пусна на пода.

Нощницата беше без ръкави, ушита от тънък бял памучен плат. Две розови панделки придържаха корсажа. Беше прекалено дълга, стигаше чак до пръстите на краката й, прикривайки злополучния глезен. Ако се вгледаше, можеше да види как очертанията на краката й прозират през тъканта. Но тя не изглеждаше грозна; изглеждаше като лека жена. Софи затвори очи. Щеше ли да се осмели?

Софи вдигна трепереща ръка и извади фуркетите от косата си, която стигаше до кръста. Разреса я с пръсти, докато стана като буйна грива. Ощипа се по бузите. Щеше да го направи. Щеше да иде при него, защото той явно не беше такъв ужасен женкар и нямаше да дойде при нея. Щеше да иде при него, защото го обичаше и поне сега искаше да получи обич в замяна.

Софи прекоси бързо стаята, преди да си е възвърнала здравия разум или преди страхът й да я възпре. Почука на вратата му. Сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите, а времето изглеждаше спряло, несъществуващо.

Вратата се отвори и тя видя Едуард по панталони, мощният му торс бе гол. Очите му бяха широко отворени, челюстта — стисната, не се усмихваше. Софи внимаваше да го гледа само в лицето.

Той успя само сърдито да изграчи:

— Какво, по дяволите, правиш, Софи?

— Едуард — прошепна Софи, а пулсът й препускаше бясно, молеше се Едуард да не я отхвърли, да я люби поне веднъж, поне тази нощ. — Не искам да бъда сама.

Той не каза нищо, но слепоочията му запулсираха, а очите му потъмняха.

Софи навлажни устни.

— Няма… няма ли… да влезеш? Моля те?

Той я погледна втренчено. Взря се в очите й, после в устата й, след това в ореола на дългата й разбъркана коса. Софи усети, че започва да се изчервява.

— По дяволите — каза Едуард, но погледът му я събличаше, а Софи бе достатъчно жена, за да усети, че той гледа право през нощницата й. Страхът й се засили. Макар да бе сметнала, че нощницата скрива достатъчно и достатъчно разкрива, може би той виждаше, че глезенът й е изкривен и грозен Но тогава той погледна в очите й и видя нейната жажда. Силата на чувствата й я накара да трепне. Той я хвана. Стисна така силно лактите й, че я заболя.

— Не го прави — прошепна той. Това беше молба.

За първи път в живота си Софи почувства каква сила може да притежава една съблазнителка. Едуард я искаше, тя бе доловила жаждата му, бе я почувствала. Тази жажда бе избликнала у него като нещо живо и диво. Горещо и настръхнало, готово да избухне. Тя го караше да трепери.

Софи бе извънредно напрегната, но пристъпи напред, разтърсвана от остатъците от страха си, докато платът, който се опъваше на гърдите й, се докосна до твърдата стена на неговата гръд. Едуард си пое дъх, разтърсван от тръпки. Кожата му беше толкова гореща, че сякаш изгаряше зърната й през памучната нощница.

— Едуард? — Тя вдигна очи към него. — Моля те, не ме отхвърляй.

Той остана неподвижен, вгледан в очите й, треперейки.

— Не го прави, Софи — прошепна той накрая, облизвайки устни. — Аз не мога да го направя. След това не бих могъл да се понасям.

Пусна я и Софи усети как той започва да се отдръпва. Едуард посегна и тя го докосна. Той замръзна и двамата се вгледаха в малката й бледа ръка, положена върху голата му бронзова кожа. Той беше гладък като кадифе, но топъл, горещ. И твърд. Никой не й бе казвал, че коремът на мъжа може да бъде толкова твърд.

Софи леко отклони поглед. Зърна една масивна издутина между бедрата му, която опъваше фината тъкан на панталоните, очертавайки изпъкващата му мъжественост така, сякаш бе гол. Софи замръзна. Видя, че горните копчета на панталоните му са откопчани. Поведението й бе нещо повече от безсрамно — тя знаеше, че трябва да дръпне ръката си и погледа си, но не го направи. Не можа.