Колкото и да се опитваше, не можеше да престане да мисли за Софи. Спомни си как се бе зарадвала тя, когато Жак обяви, че купува неговия портрет от Нюпорт Бийч, спомни си и колко нещастна бе, когато Сюзан така жестоко й бе казала, че не понася същата тази картина. Спомни си и гнева й вчера, когато се бе помъчил да я накара да иде на среща с Хенри, опитвайки се да направи това, което смяташе най-доброто за нея, макар че никак не му харесваше дори мисълта, че Софи може да се забавлява в компанията на друг мъж Спомни си и как тя го бе целунала в ателието си, когато той се държа не така, както би подобавало на един джентълмен.

И всеки път, щом си спомнеше начина, по който тя бе докоснала лицето му, след като французинът си тръгна, сърцето му потрепваше някак странно. Той стискаше зъби и един мускул започваше да трепти на бузата му. Беше достатъчно опитен, за да усети кога една жена е влюбена в него, и бе разбрал, че Софи се е влюбила в мига, когато го бе докоснала. Може би, ако не беше толкова безсърдечен, щеше по-рано да долови силата на чувствата й. Тогава в ателието той видя, че тя копнее за него и разбра, че капитулацията й е безусловна, но понеже още не искаше да я остави, пренебрегна възможността тя да е влюбена в него. Сега, като се сещаше за това, виждаше много подсказващи знаци.

Това естествено беше любов, основаваща се върху благодарността, както и върху желанието, защото Софи беше жена в съвсем обикновения смисъл на думата. Но това нямаше значение. Вредата вече бе нанесена. Сега той трябваше да спре всичко това.

Едуард се ненавиждаше. Беше влязъл в живота й, за да я научи да живее пълноценно; никога не си бе поставял за цел тя да се влюби в него. Със сигурност грешеше по отношение на нея. Дори да искаше да се ожени за Софи, което той не искаше, никога нямаше да го направи, защото не можеше да понесе мисълта за бъркотията, в която несъмнено щеше да се превърне бракът им.

Едуард стисна силно очи, сякаш за да се опази от болезнените спомени. Не можа. Бракът на родителите му беше фарс; собствената му майка бе предала баща му по шокиращ начин и се бе опитала да се прикрие с лъжи и манипулации. Сега този брак беше минало, но преди това Едуард бе станал свидетел на ужасяващите му последици. Никога нямаше да успее да прости на майка си за егоистичните й постъпки.

Той спусна крака от леглото и се изправи рязко. Когато бе казал на Софи, че неговите ценности са старомодни, това бе чистата истина. Именно заради своите ценности той живееше живота на развратник. Бракът беше завинаги, обетите трябваше да се спазват, а Едуард знаеше от личен опит колко невъзможно е за повечето хора да живеят така, че да спазват обещанията си.

Софи, изглежда, го виждаше като някакъв прокълнат герой, но скоро щеше да го проумее още по-ясно. Той беше един некадърен закрилник. Не беше рицарят в блестящи доспехи и никога нямаше да бъде.

Но, господи, той наистина искаше да бъде такъв в очите на Софи. Разбра, че беше имал нужда тя да мисли най-доброто за него, да вярва в него, да го вижда като галантен авантюрист, като герой от книга, защото никой друг не го виждаше такъв. Той бе направил спасението на Софи своя цел — но бе пропилял дори тази своя единствена амбиция, защото сега Софи бе влюбена в него.

Едуард никак не искаше да я изоставя сега, по този начин, когато едва бяха започнали. Искаше да я види, че е осъществила мечтите си — всичките си мечти. Искаше да споделя всичките й триумфи — един след друг. Но това беше невъзможно. Той нямаше избор. Трябваше да се оттегли сега, преди да е разбил още повече сърцето й, преди да е унищожил онова, което бе останало от невинността й и надеждите й за бъдещето.



Софи отказваше да мисли. Бе излязла от дома си почти панически, отблъсквайки предупрежденията на Сюзан и сестринските съвети на Лиза. Но докато прекосяваше разкошното фоайе на „Савой“, й се струваше, че всички я гледат, сякаш всеки знае какво е намислила, къде отива и при кого.

Но тя нямаше да спре, не и сега. Дори да имаше още достатъчно здрав разум, за да знае, че Лиза е права. Едуард не можеше да й бъде приятел, защото намеренията му не бяха почтени. Но тя усещаше със сърцето си, че той беше най-добрият й съюзник, че беше истински приятел, че можеше да му повери целия си живот. А като се бе съгласила той да покаже изкуството й на Жак Дюран-Рюел, нима не бе направила точно това?

Никой здравомислещ човек обаче не би могъл да примири логиката на Лиза или предупрежденията на Сюзан с чувствата, усетени с нейното сърце, и Софи тичаше колкото можеше по-бързо. Към него. Към своята съдба — дори ако тази съдба беше да стане негова любовница, а не съпруга.

Тя спря на рецепцията с пламнали бузи и запита за номера на стаята му. Знаеше, че чиновникът гледа след нея, докато тя влиза в асансьора с месингови врати. Той се заиздига много бавно към петия етаж. Софи стисна юмруци и се замоли асансьорът да се движи по-бързо. Струваше й се, че и двамата други пътници в асансьора също я зяпат.

Щом излезе от него, тя престана да мисли за всичко останало. Само си представяше как той я прегръща и как я отнася в леглото си. Ясно видя пред себе си великолепието на неговите прегръдки, щастието да приема неговите докосвания, целувките и любовта му. Софи бе отчаяна. Никога не се бе чувствала по-отчаяна през живота си. Почука на вратата.

Той отвори след миг, беше по риза.

— Софи?

Софи го загледа, без да може да продума.

— Какво се е случило? — запита той рязко, хващайки я за ръката.

— О, Едуард — възкликна тя, после сподави едно ридание дълбоко в гърдите си. — Може ли да вляза?

Той отвори широко очи. В първия миг не отговори и Софи се уплаши да не би да откаже. Той огледа коридора вдясно и вляво.

— Нека си облека жакета и да намерим удобно място да поговорим за това, което те притеснява.

Със сериозно лице затвори вратата и я остави да чака в преддверието.

Софи се взря в една точка, готова да се разплаче. Искаше да бъде в стаята му, в ръцете му. Остана неподвижна като статуя, очаквайки Едуард да се появи. Не можеше да разбере защо не й позволи да влезе в стаята му.

След миг вратата се отвори и Едуард се изправи пред нея, повеждайки я към асансьора.

— Не е добра идея да дойдеш тук, още повече в стаята ми — каза той малко рязко. — Някой видя ли те да се качваш?

Тя изведнъж се ядоса.

— Не знаех, че държиш на репутацията си.

Той натисна бутона на асансьора.

— Не държа. Но държа на твоята.

Софи се разтопи.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не съм на себе си.

— Виждам — каза той по-меко. В очите му се четеше искрена загриженост. — Искаш ли да се поразходим с кола извън града?

Софи кимна, оставяйки се да я води.

Едуард мина по Бруклинския мост и се насочи към Лонг Айлънд. Софи като че либе потънала в мислите си и не обръщаше внимание на пейзажа наоколо, който ставаше все по-идиличен. Мълчеше. Едуард искаше да разбере какво я тревожи, но беше достатъчно добре възпитан, за да изчака тя да заговори. След известно време Едуард забеляза, че тя е заспала, очевидно изтощена Скоро главата й се търкулна на една страна и тя се облегна на ръката му.

Той се зачуди какво ли се е случило между нея и Сюзан след неговото тръгване и си представяше най-лошото, тъй като вече добре познаваше Сюзан. Никога не беше мразил някого така, както мразеше майката на Софи. Изглеждаше му истинско чудо, че един толкова егоистичен и твърд човек е родил такова любящо същество като Софи.

Софи се размърда. Беше спала почти един час. Въздъхна, обръщайки лице към него. Той я погледна и сърцето му се сви. /Днес не беше уместно да й каже, че се разделя с нея.

Миглите й се размърдаха и тя отвори очи. Срещна погледа му и се усмихна сънено.

— Едуард?

— Здравей — прошепна той. — По-добре ли си?

— Да — каза тя и се поизправи. Но когато се отърси от съня, усмивката й изчезна Погледна го също толкова напрегнато, както и преди. — Къде сме?

— Близо до Ойстър Бей — каза той. — Знам едно хубаво малко ресторантче там. Не исках да те будя, но сега, щом си вече будна, защо не спрем да похапнем?

— Да — каза Софи със странен тон. — Това е чудесна идея. Бузите й бяха порозовели.

Едуард се зачуди какво ли я кара да се изчервява Започна да се чувства неловко. Тя със сигурност не мисли за това, че сега са сами двамата, на петдесет мили от семейството и приятелите й. Едуард съжали, че се е отдалечил толкова много. Щом се подкрепят с малко храна и си починат, ще се върнат в града, обеща си той.

Но почувства, че тя го гледа, и когато се обърна за миг, видя, че се е загледала в устата му. Софи веднага отмести поглед, но кръвта му пламна при мисълта какво подсказва погледът й.

Нямаше значение. Нямаше да я целуне, нито веднъж. Не се осмеляваше.

Пейзажът около Лонг Айлънд Саунд беше великолепен със зеленината си, със светлите плажове с цвят на гъста сметана. Небето беше яркосиньо, но на изток бе почти черно. Едуард не трябваше да е моряк, за да разбере, че от Атлантика идва буря.

— Май ще трябва да спрем някъде — каза той угрижен. — Насреща ни идва буря. Но тези бури обикновено отминават бързо.

Мислено се помоли да стане точно така.

Едуард паркира пакарда пред една стара странноприемница с колониален вид, квадратна и висока, с бели капаци и стръмен покрив, с два тухлени комина. Бе заобиколена, от весела бяла дъсчена ограда и разкошни зелени морави и градини. Той покри колата с платнището, докато Софи се оглеждаше наоколо, застанала пред вратата на странноприемницата, боядисана в изумруденозелено. Очарователната странноприемница беше пуста, но в това нямаше нищо чудно. След първия септемврийски уикенд всички се връщаха в града. Собственикът явно бе учуден, че ги вижда, и ги настани на най-хубавата маса, край прозореца, който гледаше към залива. Софи остави Едуард да поръча леко рибно ястие за нея, прие и чаша вино. Небето бързо потъмняваше и след малко навън като че ли се спусна нощ. Едуард се наведе през масата.