Бренда Джойс - След невинността

Едуард се бе отстранил на няколко стъпки от нея и я гледаше втренчено, скръстил ръце на гърдите си.

— Софи?

Софи подскочи, чувайки гласа на Сюзан. Звукът от бързо чукащи по пода токчета, които спряха внезапно, накара Софи да погледне към вратата. Напрежение обхвана раменете и гърба й.

Сюзан стоеше на вратата, а очите й бяха потъмнели от гняв.

— Ей сега ми казаха, че той е тук! — извика тя.

Едва сега Софи си спомни, че Сюзан я беше предупреждавала да стои далече от Едуард й че тя беше обещала.

— Здравей, мамо.

Сюзан трепна, впивайки поглед в очите на Едуард.

— Бях права.

Едуард пристъпи напред и застана леко пред Софи, сякаш да я защити.

— Добро утро, госпожо Ралстън.

— О, не мисля, че утрото е добро — отвърна Сюзан.

— Мамо — протестира Софи, притеснена от проявата на враждебност.

Никога преди не бе виждала толкова лош поглед в очите на майка си.

Сюзан не й обърна внимание.

— Не се ли изразих ясно?

Тя се обърна към Едуард:

— Не желая да посещавате дъщеря ми, господин Деланза… дори намеренията ви да бяха почтени, което и двамата знаем, не отговаря на истината.

Софи хлъцна смазана, осъзнавайки, че Сюзан е права.

— Мамо — опита се тя да спаси положението, — погрешно си разбрала. Едуард не е дошъл на гости. Той ми помогна да продам картините си.

Сюзан най-накрая погледна към дъщеря си.

— Какво?

Софи се оживи.

— Мамо — каза тя, пристъпвайки към нея, като хвана едната й ръка, — Едуард уреди един от най-големите търговци на картини в света да дойде да види моите. — Тя се усмихна сияйно. — И той току-що купи три от платната ми за галерията си.

Сюзан се вгледа в Софи, сякаш бе чула от устата й някакво неразбираемо бърборене.

— Мамо?

— Ти си продала свои картини?

Софи отново се усмихна.

— Да. На Дюран-Рюел. Ти сигурно си го чувала. Знам, че Бенджамин го познава.

Сега Сюзан беше толкова бледа, колкото преди бе зачервена. Широко отворените й очи пробягаха из ателието. Когато накрая зърна портрета на Едуард, тя замръзна и погледът й се заби в него.

Никой не помръдваше. Сюзан стоеше неподвижна, зяпнала, невярваща.

— Какво е това?

— Едуард в Нюпорт Бийч — каза Софи, опитвайки се да диша по-равномерно.

— Виждам — почти изсъска Сюзан, обръщайки се рязко с лице към Софи. — Кога нарисува това, Софи?

Софи облиза устни.

— Наскоро. — Тя се поколеба. — Мамо… не ти ли харесва?

Гърдите на Сюзан се вдигаха и спускаха.

— Не. Не… не ми харесва. Мразя го!

Софи отново се почувства като дете, което някой е ударил през лицето. Преглътна внезапно бликналите горчиви детски сълзи. Сюзан се обърна към Едуард.

— Мога само да предполагам, че вие имате пръст в това! Трябва да ви помоля да си тръгнете… веднага.

— Какво се е случило, госпожо Ралстън? — Една неприятна усмивка разкривяваше чертите му, а очите му бяха станали диамантено твърди. — Страхувате се да видите, че дъщеря ви има успехи? Страхувате се да я видите как се развива? Страхувате се да я видите как ви се изплъзва!

— Говорите глупости! Не желая Софи да се среща с вас! — извика Сюзан. Гледаше го, без да помръдва, с диви очи. — Колко далеч сте стигнали?

— Твърде далеч, за да ви хареса — каза просто Едуард.

Сюзан трепна.

Тонът му беше опасен.

— В края на краищата Софи не мисли, че е толкова отблъскваща и неприятна. Тя започна да живее така, както една жена трябва да живее. Дори успя да реализира мечтата си да стане професионална художничка. Какво нередно има в това, госпожо Ралстън? Защо не харесвате факта, че Софи е продала свои картини?

Сюзан изскърца със зъби.

— Искам да си идете. Веднага. Или трябва да ви изхвърлят?

Софи се разкъсваше от болка, докато ги слушаше и ги гледаше.

— Мамо! — Софи бе поразена. — Едуард ми помогна да продам картините си! — Тя се поколеба, усещайки, че бузите й са овлажнели. — И той е мой приятел.

— Той не е твой приятел, Софи — натърти Сюзан. — За това можеш да ми вярваш. Господин Деланза?

Едуард я изгледа мрачно, почти толкова открито враждебно, както и тя го гледаше, след това се обърна към Софи. И веднага омекна. Тонът му бе също толкова топъл, колкото и погледът.

— Запомнете успеха, който имахте днес — каза й той. — И запомнете какво ми казахте. Майка ви не разбира съвременното изкуство.

Софи разбра какво се опитва да направи той и усети, че й се иска да заплаче. Той напълно я разбираше. Знаеше, че отхвърлянето на майка й я наранява и се опитваше да излекува раните й. Софи успя да се усмихне слабо, устните й трепереха.

— Да.

Едуард й се усмихна и без да обръща внимание на Сюзан, излезе от стаята.

Софи остана сама с майка си.

Сюзан успя да си възвърне донякъде самообладанието. Но когато се обърна и погледна портрета на Едуард Деланза, почувства нов прилив на безумна ярост. Господи, тя бе почувствала, че става нещо, и се оказа права. Но въпросът беше всъщност дали не е вече късно?

— Какво се е случило помежду ви? — запита Сюзан.

Софи не помръдна.

— Мамо, знам, че не одобряваш Едуард, но мога да те уверя, че не се е случило нищо нередно.

Сюзан преглътна.

— Значи сега вече е „Едуард“, така ли? И не ме лъжи. Виждам, че лъжеш, Софи. Какво направи той?

Софи бе пребледняла и не отговори.

— Още ли си девствена?

Нито мускул не помръдна по лицето на Софи. Когато секундите взеха да отминават и тя все така не реагираше, сърцето на Сюзан се сви, у нея се надигна неверие. Дъщеря й със сигурност е била докосната от този неморален женкар… докосната и ограбена. Сюзан прекрасно си спомни как самата тя се бе поддала на чара на Джейк, когато беше на петнайсет години. Но Софи изобщо не беше като нея и Сюзан се хвана здраво за този факт.

Следващите думи на Софи обаче бяха като бомба, която избухна в лицето й и унищожи надеждата й, потресе я.

— Вече не съм дете. Не можеш да ми задаваш такива въпроси.

— О, господи — изрече Сюзан, гледайки дъщеря си, неспособна да разбере съпротивата й, нежелаеща да я разбере. И какво ли означаваше това, което тя каза? Дали не е загубила целомъдрието си? Това наистина ли беше дъщеря й? — Опитвам се да те предпазвам. Винаги съм се опитвала да те предпазвам.

— Може би вече не искам да ме предпазват, мамо. Може би… — Софи видимо трепереше — … може би искам да живея… поне веднъж… дори да правя грешка.

Тя се обърна и тръгна да излиза.

— Софи! — извика Сюзан, бързайки след нея. — Ти не искаш да кажеш това!

Софи спря на вратата и леко се обърна. Опитваше се да не се разплаче.

— Точно това искам да кажа. Разбери, мамо, уморих се да бъда побъркан инвалид.

Сюзан изхълца и остана да гледа след нея смаяна, докато Софи се отдалечаваше.

Горе в стаята си Софи прегърна възглавницата и потисна сълзите си. Нямаше значение, че Сюзан мрази изкуството й. Тя не го разбираше и Софи знаеше това. От значение обаче бе, че Сюзан не грешеше за Едуард. Той не беше почтен. Сюзан, борейки се със зъби и нокти срещу него, се опитваше да опази дъщеря си от гибел. Но Софи искаше да каже точно това, което бе казала. Беше се уморила да бъде предпазвана, искаше да живее.

Но наистина ли искаше да живее като развратна, безсрамна жена? Можеше ли наистина да бъде щастлива като нечия любовница?

Софи вдигна очи, когато Лиза влезе в стаята й с напрегнато личице, с огромни, широко отворени и загрижени тъмни очи. Беше дошла със Сюзан в Ню Йорк.

— Софи? Добре ли си?

Софи поклати глава Сълзи изпълниха очите й.

— О, скъпа — Лиза седна до нея и взе от ръцете й възглавницата. Стисна силно ръцете й. — Софи, какво става?

— Не знам — изплака Софи. — Толкова съм объркана, Лиза, толкова съм объркана.

Лиза се вгледа в лицето й.

— Виждала ли си се с Едуард Деланза?

Софи потисна сълзите и кимна.

— О, Софи. Сигурно разбираш каква грешка допускаш.

Софи силно стисна ръцете на Лиза.

— Мама е права, разбирам го. Знам, че Едуард иска да ме съблазни, Лиза.

Лиза потисна едно изхълцване с широко отворени очи.

— Той опита ли се?

— Не наистина. Още не.

— Софи, Сюзан е права Вече не трябва да се виждаш с него.

Софи се вгледа тъжно в Лиза.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Софи, нали не си се влюбила в него? — извика Лиза.

— Разбира се, че съм — каза Софи едва чуто. — Как можех да не се влюбя?

Лиза се изправи объркана.

— Трябва да послушаш майка си. Вече не трябва да се виждаш с него. Преди да си му позволила някои волности, за които ще съжаляваш цял живот след това.

— Сигурно си права — каза Софи меко. — Но не мога да стоя далече от него.

— Трябва!

— Лиза, той е нещо повече от един непочтен женкар, който има намерение да ме съблазни. Той е мой приятел. Мой много добър приятел. Не мога да си представя живота си без него.

Лиза я загледа втренчено, с разширени от ужас очи. После каза:

— Грешиш, Софи. Едуард Деланза не е твой приятел. Ако ти беше приятел, намеренията му щяха да бъдат почтени.

Софи трепна, стресната от истината в нейните думи.