Бренда Джойс - След невинността

Софи не можеше нито да се движи, нито да говори, нито да се усмихва. Така силно стискаше ръце, че чак я болеше. Жак Дюран-Рюел, нисичък възпълен мъж на около тридесет години, стоеше загледан в портрета на Едуард, който сега носеше името Джентълмен в Нюпорт Бийч. Беше дошъл почти към обед и тази картина беше първата, която разглеждаше.

Едуард стоеше до Софи, небрежно пъхнал ръце в джобовете си, и също наблюдаваше младия търговец на картини. Софи чувстваше как от време на време погледът му се плъзва и по нея, но не можеше да откъсне очи от младия французин. Само да можеше да бъде толкова спокойна и хладнокръвна като Едуард; но пък Жак нямаше да оценява неговото изкуство, тук не ставаше въпрос за неговата душа, за неговия живот.

Жак пристъпи напред. Дълго бе разглеждал портрета на Едуард, може би пет минути. Не обърна внимание на жанровата картина, хвърли кратък поглед върху натюрморта с цветята, отмина всичките останали картини с изключение на портрета на Джейк. Погледна го за около трийсет секунди и се обърна. На лицето му нямаше никаква усмивка.

Софи помисли, че ще умре. Почувства как Едуард я хваща за лакътя.

— Госпожице О’Нийл — каза Жак със силния си акцент, — вие сте много талантлива.

Софи без малко щеше да се разплаче, защото чу неизречените му следващи думи: но… И тогава той каза:

— Мога да купя само онова, което мисля, че ще мога да продам. Всичките ви картини са интересни за мене като за познавач. Сигурен съм, че ще мога да продам Портрет на Джейк О’Нийл и Лиза.

Софи кимна. Поне бе харесал портретите на Джейк и Лиза, които бе нарисувала с толкова любов. Каза си, че няма да плаче, поне не пред него. Беше достатъчно силна.

— Това ли е? — запита невярващо Едуард.

— Картината с емигрантките е великолепна, наистина много ми харесва, но моите клиенти не купуват дори жанрови платна на Миле, така че няма да се заинтересуват от картината на госпожицата. За съжаление не мога да я купя.

Софи преглътна едва-едва.

— Ами тази с цветята? — запита Едуард. — Тя е фантастична.

— Съгласен съм. Но няма да мога да я продам.

Софи премига.

— Но нали я харесвате? — продължи Едуард.

— Много ми харесва. Изключителна е. Мощна. Напомня ми донякъде на Сезан. Чували ли сте за него? Но и от него рядко купуваме. Много е труден за продаване, ако не и невъзможен. Най-общо казано, натюрмортите са далеч по-трудният пазар.

Подтикът да заплаче бе изчезнал. Софи не можеше да повярва на това, което чуваше.

— Виждала съм негови работи — прошепна тя. — Само веднъж. Той е много, много добър.

— Точно както сте и вие — усмихна се Жак. — Не бива да се отчайвате. Може би това ще ви помогне. Искам освен това да купя портрета на господин Деланза.

Софи притихна, после сърцето й изведнъж заби силно.

— Наистина ли?

— Не зная дали ще мога да го продам. Имам няколко клиенти, които може би ще се заинтересуват. Ясно е, госпожице, че силата ви е във фигуралните композиции. Тази картина е прекрасна. Удивителна е. Ще рискувам с нея, защото тя ми грабна сърцето.

Отчаянието на Софи се превърна в екстаз.

— Едуард! Той иска вашия портрет!

— Чух — каза Едуард и й се усмихна.

— Нали знаете — и Жак отправи усмивка към Софи, — аз съм бизнесмен. Много необичайно е за мене да купувам толкова работи от неизвестен, неизпробван художник.

Кафявите му очи гледаха топло.

— Така ли? — заекна Софи.

— Да — натърти той. — Наистина. Когато ви казах, че сте талантлива и че ще купя три ваши платна, казах точно това, което исках да кажа.

Софи трябваше да се закотви за пода, за да не полети като балон, напълнен с горещ въздух. Направи го, като се вкопчи в ръката на Едуард.

— Точно започнах едно ново платно, господине.

— Ако успея да продам това, което сега купувам, ще купя още — обеща Жак и Софи грейна. — Но нека ви дам един съвет. Ако искате да продавате картините си, госпожице, не рисувайте натюрморти и жанрови платна просто защото за тях извънредно трудно се намират купувачи. Дръжте се за фигуралните композиции.

Софи кимна бързо.

— Новата ми картина е подобна на Джентълмен в Нюпорт Бийч.

— Добре — каза Жак. — Сега по деловите въпроси?

Очите на Софи се разшириха, когато Жак извади от жакета си портфейл. Взе оттам няколко банкноти.

— Готов съм да ви дам двеста долара — каза той. — За трите портрета.

— Двеста долара! — повтори тя.

Не беше много, но тя никога не бе вярвала, че изобщо ще продаде нещо и се вълнуваше от това, че наистина сключва финансова сделка.

Но преди Жак да й подаде парите, Едуард пристъпи напред.

— Извинете ме — каза той със суха усмивка. — Двеста долара не е приемливо.

— Едуард! — простена Софи.

Жак наклони глава.

— Вие агент на госпожицата ли сте, господине?

— Очевидно. По сто долара за всеки от малките портрети… и хиляда за моя.

Софи отново възкликна.

— Петдесет за всеки от малките потрети и триста за вашия — отби топката Жак.

— Седемдесет и пет за всеки от малките портрети и петстотин за моя.

— Дадено.

Двамата мъже се усмихнаха доволни. Софи ги гледаше зяпнала. Дюран-Рюел й подаде шестстотин и петдесет долара.

— Ако имам успех с вашите картини, ще дойда пак — обеща той.

Софи не можеше и дума да пророни. Успя някак да кимне, беше объркана.

— Ще пратя някого да вземе картините утре следобед — каза Жак. — Довиждане. — И си тръгна.

— Софи? — запита Едуард с широка усмивка.

— О! — извика Софи.

Разпери ръце и се завъртя от радост, забравяйки за слабия си глезен, но се спъна и веднага попадна в ръцете на Едуард.

— Щастлива ли сте? — запита той, като й се усмихваше.

Софи сграбчи реверите на жакета му.

— Луда съм от щастие. О, Едуард, всичко това го дължа на вас! Това е най-великият ден в живота ми!

Ръцете му се бяха плъзнали към талията й и спряха там. Стиснаха я лекичко.

— Не ми дължите нищо, скъпа — каза той. — Дължите го само на себе си. Вие сте извънредно талантлива, скъпа.

Софи отметна назад глава и се разсмя, на седмото небе от успеха си.

Едуард също се засмя с дълбокия си мъжествен смях, който се сля с нейния женствен алт. Тя сякаш полетя във въздуха. Софи отново се разсмя, докато той я въртеше из стаята в радостна екзалтация. Когато краката й отново докоснаха пода, тя не се нуждаеше от насърчение. Софи го прегърна здраво. Той й върна прегръдката. В този кратък миг Софи почувства как любовта нахлува с невероятна бързина и съкрушителна сила и в последната й веничка. Не я интересуваше. Най-накрая се бе поддала и това беше великолепно.

— Толкова съм щастлив за вас, Софи — прошепна той на ухото й. — И ми харесва да ви виждам така щастлива — прибави с нисък глас.

Софи вдигна буза от гърдите му и срещна погледа му. Сега трябваше да му го каже.

— Вие ме ощастливихте, Едуард — чу се да казва тя.

Той се вгледа в нея с усмихнато лице, сините му очи бяха широко отворени, потъмнели и пронизващи.

Софи почувства как през тялото му преминава тръпка… усети и ответната тръпка в себе си.

— Благодаря ви — каза тя меко.

Съюзът между тях трябваше да се случи. В този миг тя го прие. Изражението му стана странно.

— Няма за какво.

Софи се почувства дива и безразсъдна, дръзка и силна, знаейки, че той я желае в този момент също толкова силно, колкото и тя него. Посегна и положи длан на бузата му, изтръпвайки от любовта, която се разливаше бурно в гърдите й. Едуард не помръдна. Стоеше замръзнал, блестящият му поглед бе вперен в нея и Софи спусна леко пръсти по челюстта му, усещайки твърдата му кожа, желаейки да може да го гали открито и навсякъде.

Със сериозно лице Едуард хвана ръката й, отстрани я и леко се дръпна от нея. Изражението му бе неразгадаемо. Софи разбра, че си е позволила много волности и започна да се изчервява от притеснение. Дали сега не му изглежда разпусната? Изобщо има ли някакво значение, ако наистина се държи разпуснато? Защото тя възнамеряваше да завърже незаконна връзка с него. Знаеше, че трябва да се извини, но като че ли не можеше да намери точните думи. Как да каже, че съжалява, защото обича някого? Извинението й се струваше абсурдно.