— Не ме разбрахте. Той не ми е обожател. Съгласи се да ми позира.

— Да ви позира?

— Аз съм художничка, нали не сте забравили?

— Да, разбира се; за момент ми излезе от ума.

Настъпи неловко мълчание.

След миг Дженсън въведе в салона Едуард. Беше подранил. Софи скочи и го посрещна сияеща. Той също й се усмихна, трапчинките се очертаха на бузите му, а погледът му се плъзна по нея с топлота, присъща единствено на любовниците.

— Добро утро, Софи — каза той с толкова интимен тон, че от това самият поздрав прозвуча многозначително. Отмести очи към Хенри, но усмивката не слезе от лицето му. — Да не ви попречих?

Хенри също бе станал.

— Не, разбира се, че не. По-скоро аз съм ви попречил.

— Не, не пречите, мога да ви уверя — каза Едуард, приближи се към него и приятелски го потупа по рамото. Погледът му се плъзна по подноса с недокоснатите сладкиши и кафе. — Моля ви, продължете.

И докато Хенри нерешително сядаше обратно на мястото си, Софи запита:

— Ще се присъедините ли към нас?

Сега усмивката й беше по-широка и тя усети как Хенри я гледа втренчено… и как ли всичко това изглежда в неговите очи.

— Разбира се — каза Едуард.

Когато всички седнаха, настъпи тишина. Едуард погледна първо Хенри, после към нея, докато Хенри отпиваше от кафето. Софи почувства любопитството му. Запита се какво ли си мисли той за това, че я заварва с Хенри Мартен. Едуард накрая проговори, обръщайки се към Хенри:

— Какво ви води в тази част на града?

— Надявах се още преди няколко седмици да посетя госпожица О’Нийл, но работата ми ме задържа извънредно зает. Мислех да я поканя да се поразвлече с езда в Сентръл парк днес, но както разбрах, тя очакваше вие да дойдете.

В първия миг Едуард не каза нищо, после се усмихна и зъбите му блеснаха.

— Може би ще бъде свободна утре? — предположи той.

Софи замръзна, невярвайки.

Хенри събра вежди и погледна към Едуард, който още се усмихваше, сега благосклонно, после се обърна зарадван към нея:

— Свободна ли сте утре, госпожице О’Нийл?

— Аз… — Софи беше затруднена. Намесата на Едуард не й хареса. Утре имаше часове, а след това възнамеряваше да работи по новия портрет. — Утре исках да работя — каза тя накрая.

— Сигурно бихте могли да отделите един час на Хенри — вметна Едуард.

Софи го погледна. Хенри очакваше нетърпеливо отговора й. Тя успя да се усмихне.

— Може би по-късно през деня… към четири часа?

— Чудесно — каза Хенри със задоволство.

Софи премести очи от него към Едуард, който сега гледаше и двамата. На устата му видя странна извивка. Софи трепна, започваше да разбира. И се почувства наранена.

Той просто я тласкаше в обятията на друг мъж Макар че плановете му за нея бяха безчестни, все пак болеше… как болеше.

— Имам новини, Софи — обади се Едуард.

Тя леко се обърна.

— Жак Дюран-Рюел се съгласи да види картините ви. Сутрин му е най-удобно. Ще бъдете ли тук утре сутрин, ако той дойде да ги види?

Трудно й бе да говори. Връхлетялата я нервност разчопляше ранените чувства. Разбира се, ако той дойде, тя ще пропусне лекциите.

— Да — прошепна.

Едуард кимна и се обърна към Хенри:

— Софи ще се срещне с един от най-видните световни търговци в областта на изобразителното изкуство. Ако той купи някои нейни картини, това ще бъде голямо постижение.

— Разбирам — каза Хенри шокирано.

Тогава Софи се обади, съзнавайки точно какво прави:

— Надявам се един ден да живея изключително от продажбата на картините си като професионална художничка — каза тя. Усети как Едуард й хвърля мрачен поглед, но не му обърна внимание. Ако Хенри наистина бе дошъл да я ухажва, подобна ексцентричност бързо щеше да го накара да се откаже. — Ще живея в Париж, разбира се, с други художници бохеми.

Хенри не можа и дума да каже.

Едуард засия; явно бе разбрал играта й. И каза:

— Разбира се, само ако преди това някой смел джентълмен не ви грабне и не ви поведе към олтара.

Софи почувства как лицето й пламва. И усети как раните й кървят. Помисли си: Но това няма да си ти, нали, Едуард?

— Не мисля, че ще стане така, господин Деланза.

Той вдигна вежда, също толкова скован като нея.

— Не мисля, че ще стане… не и ако изказвате подобни странни идеи пред вашите млади ухажори.

Тя усети как бузите й туптят. Не успя да намери подходящ отговор.

Хенри се изправи, поглеждайки ту към единия, ту към другия. Изкашля се.

— Мисля, че е време да си тръгвам.

Едуард също се изправи.

— Няма защо да бързате.

Софи стана.

— Трябва да започваме работа, Едуард.

Той не й обърна внимание.

— Може би, преди да си тръгнете, бихте искали да видите някои от работите на Софи?

Софи едва не се задави. Хенри отвори широко очи.

— Знаете ли, наистина бих искал. — Той се обърна към Софи, внезапно заинтересуван. — Госпожице О’Нийл, ако не възразявате, бих желал да видя вашето изкуство, на което сте толкова предана.

Софи нямаше друг избор, освен да се съгласи. Ако му откажеше, щеше да бъде неучтиво, особено след като бе въвела Едуард в света на своето изкуство и Хенри знаеше това. Но Софи почувства диво желание да убие Едуард… заради всичко.

Съдейки по изражението на Хенри, Софи би могла да каже, че е смаян. Той се обърна с лице към нея и се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Вие наистина сте талантлива, госпожице О’Нийл — каза той.

Тя разбра, че я лъже, той изобщо не разбираше изкуството й, не го чувстваше и не му се възхищаваше. Софи изобрази усмивка.

— Естествено аз съм само любител. — Той отново прочисти гърлото си. — Веднъж видях подобни картини. Май че бяха италиански.

— Импресионистите са французи — каза меко Софи.

— Да, да, вие сте точно толкова добра, колкото и те — увери я Хенри. Чувстваше се неудобно, много му се искаше да си тръгне. — Мисля, че трябва да вървя. Значи утре в четири?

Софи кимна и тръгна да изпраща Хенри към вратата на ателието.

— Сега се връщам — каза тя на Едуард, който само кимна. Софи изпрати Хенри до входната врата и я затвори след него.

Когато той си отиде, тя се върна в ателието. Изправи се пред Едуард с ръце на кръста.

— И за какво беше всичко това?

Едуард се усмихна съвсем невинно.

— Не разбрах.

— Мисля, че много добре ме разбрахте! — извика Софи. — Накарахте Хенри да влезе в ателието ми — а той изобщо не цени моето изкуство — и ме накарахте да му обещая една разходка!

Той докосна върха на носа и.

— Не очаквате ли с нетърпение утрешното излизане?

— Разбира се, че не!

Показалецът му се плъзна по устните й и се отдръпна.

— Нали виждате — каза той тихо, — имате ухажор, Софи, независимо от опитите ви да го прогоните.

Тя го погледна, наранена и ядосана, и смаяна. Едуард наистина ли се надяваше тя да се сгоди за Хенри Мартен? Мисли ли да я сватосва? Това означаваше ли, че вече няма намерение да я съблазни — да има връзка с нея?

— Не искам никакви ухажори, Едуард. — Произнесе тези думи със задавен глас. — А и вие не сте ми баща, за да уреждате да ме ухажват!

— Не, не съм ви баща — каза той някак тъжно, вече без усмивка. — Но някой трябва да ви покаже правилния път.

— Колко сте… дързък и… самонадеян! — възкликна Софи.

— Обвиненията ви са верни, Софи — прошепна той. — Но някой трябва да се погрижи за вас.

— Значи вие сам сте си възложили тази грижа?

— Да.

Когато той посегна пак да докосне лицето й, тя го плесна през ръката.

— Толкова сте нахален, Едуард.

— Аз съм ви приятел.

Софи се обърна с гръб към него. За нейно смайване той обхвана раменете й. Накара я да облегне гърба си на гърдите му.

— Защо се разсърдихте толкова?

Тя не можеше да му каже истината, в никакъв случай, затова само поклати глава и не каза нищо.

— Извинете. Може би допуснах грешка. Хенри е приятен младеж, но с ужасно закостенели възгледи. И не е така прехласнат по вас, както съм аз.

— О, Едуард — извика Софи, обгръщайки силните му ръце. — Накрая все ли казвате каквото не трябва?

— Божичко, Софи, все оплесквам нещата. — Устните му докоснаха бузата й. Софи застина, защото слабините му се докосваха до седалището й и тя помисли, че усеща там някакво движение. Но той я отпусна и я обърна с лице към себе си. — Ласкаете ме, скъпа, повече, отколкото съзнавате.

— Всички ви ласкаят, сигурна съм.

Нежните му думи предизвикаха у нея реакция, която тя предпочете да пренебрегне. Едуард беше само един женкар и нищо повече. Не ставаше дума за любов и никога не е ставало… и никога нямаше да стане дума за нея. Истерията й отпреди малко беше също толкова нехарактерна за нея и необяснима. Софи усети тъга. Въздъхна и се стегна.

— Готов ли сте да започнем?

Усмивката на Едуард изчезна.

— Нали затова съм тук.

Едуард се подчини на инструкциите на Софи и седна до масата, приготвена за двама души. Съзнаваше, че е седнал неестествено и напрегнато. Но докато гледаше Софи да се суети около рисувателните си принадлежности, приготвяйки се за работа, той започна да забравя, че позира. Изучаваше я, наслаждавайки се на начина, по който тя се движеше, бързо и грациозно, независимо от лекото накуцване. Възхити се на полюшването на заоблените й хълбоци Най-накрая Софи отново се обърна с лице към него. Съзнавайки, че сега пак представлява модел, той се напрегна. Тя веднага се намръщи.

Едуард, трябва да се отпуснете.