Френският трикольор се развяваше над фронтона на зданието, наподобяващо античен храм. Едуард влезе вътре. Навсякъде беше застлано със светли килими. Озова се в една огромна изложбена зала. Картини с различни размери, повечето живопис, висяха по синьо-сивите стени и стояха подпрени на купчини из цялата галерия. Няколко скулптури стояха на пиедестали. Почти всеки инч пространство беше запълнен с произведения на изкуството, предназначени за продан. Едуард се поспря да се наслади на една малка скулптура, красива бронзова фигура на гола жена, и прочете надписа: Опост Роден.

— Мога ли да ви помогна, сър?

Едуард се обърна и видя един невзрачен млад мъж в тъмносив костюм с вратовръзка.

— Господин Дюран-Рюел? Младият мъж се усмихна.

— Господин Дюран-Рюел е извън града, уговаря покупката на Пиещият вода от Мане. — Той се усмихна, сякаш очаквайки реакцията на Едуард, който обаче само му отвърна на усмивката. — Но може би ще мога да ви помогна? Аз съм синът му.

— Сигурно ще можете. Господине, аз не съм купувач; фактически не съм дори особено запознат с изкуството. Но мисля, че мога да позная едно блестящо произведение на изкуството, когато го видя, и попаднах на един млад художник, чиито работи бих желал да ви покажа.

Усмивката на Дюран-Рюел-младши угасна.

— Наистина? И кой е художникът? Може би вече съм чувал за него?

— Това е художничка. Казва се Софи О’Нийл.

Той вдигна вежди.

— Жена? Ирландка?

— Тя е американка.

— Това едва ли би помогнало. Нашите клиенти търсят френското изкуство; вие навярно знаете това.

— Не продавате ли творби на американци? — запита изумен Едуард.

— Напротив, например Томас Ейкинс и Мари Касат, разбира се. В момента нямам нищо от Касат за продан, но имам един Ейкинс — Елате с мене; ще ви я покажа.

Донякъде смутен, Едуард последва въодушевения сега млад мъж през залата. Смущението му нарасна още повече, като видя един огромен портрет, който коренно се различаваше от маниера за рисуване на Софи. Беше нарисуван извънредно реалистично и с много тъмни бои.

— Колко струва това? — запита той от любопитство.

— Можем да получим за него хиляда долара, тъй като господин Ейкинс е реномиран автор.

— Той ли е единственият американец, когото продавате тук?

— Понякога може да продадем и нещо друго, но обикновено от емигрирали, които живеят в чужбина, като например Касат. Много се продават френски картини от осемнадесети и деветнадесети век, винаги има голямо търсене на холандски майстори от седемнадесети век. Наскоро много търсеха Гоя.

Като видя смущението на Едуард, той обясни търпеливо:

— Това е испански художник от началото на деветнадесети век, не особено познат тук, но едни от най-големите ни клиенти, господин и госпожа Хавимайър, го открили и искат да купят още негови картини.

— Може ли един колекционер да направи това? Да предизвика търсене на неизвестен художник? — Едуард бе удивен и обнадежден.

— Само ако купи много от картините на този художник. Това, разбира се, намалява цената на изкуството му.

Едуард беше почти сигурен, че ако Софи успее да проникне в тази престижна галерия, бързо ще бъде открита от някой голям колекционер.

— Споменахте два пъти една художничка. Коя е Мари Касат?

— Още една голяма авторка, известна с третирането на сюжета „майка-дете“. Понякога погрешно я наричат импресионистка, но в действителност зрелият й стил е напълно уникален. Тя е американка, но живее във Франция от много години.

— Много ли картини продава?

— Да. — Жак се усмихна. — Но не винаги е било така, господине. Допреди няколко години се бореше така, както мнозина от днешните успели художници.

— Бихте ли дошли да видите работите на госпожица О’Нийл?

Мъжът се поколеба.

— Защо не ми дадете адреса на ателието й и когато имам време — когато се върне баща ми, — ще си уредя среща с нея.

Едуард знаеше, че той няма намерение да иде.

— Тя е изключителна — каза той меко.

Младият мъж, който се обръщаше да си тръгне, се извърна и срещна внимателния поглед на Едуард.

— Нищо няма да загубите, ако отидете, освен малко време… и ако съм прав, много ще спечелите — каза Едуард.

— Добре. Ние имаме телефон. Нека ви дам номера. Говорете с художничката и ми уредете среща. Сутрин ми е най-удобно.

Едуард се усмихна и двамата мъже си стиснаха ръце. Но когато напусна галерията, усмивката слезе от лицето му. Той погледна часовника си. След един час трябваше да бъде у Ралстънови. Беше обещал на Софи да й позира.

Софи трепереше от вълнение, така нетърпелива да започне най-новото си приключение, че не можеше да чака пристигането на Едуард. Бе подготвила ателието си още преди часове: бе сложила един стол до малка масичка, постлана с бяла покривка, пред прозореца, който гледаше към градината. Диви цветя във всички цветове на дъгата украсяваха масичката наред с позлатените порцеланови чинии, кристалните чаши и блестящите сребърни прибори. Искаше да отидат в „Делмонико“ още няколко пъти, за да може, когато бъде готова, масата и фонът да изглеждат точно така, както трябва.

Софи се стресна, когато чу почукване на вратата. Госпожа Мърдок подаде белокосата си глава.

— Софи, имате посетител. — Лицето й грееше.

Софи предположи, че тя и Дженсън погрешно са сметнали Едуард за неин ухажор и че това ужасно им харесва. Беше се опитала да им каже как стоят нещата, но те не искаха и да чуят, настоявайки, че Едуард я обожава. Софи се бе отказала да ги разубеждава.

Сега сърцето на Софи за малко спря. Едуард трябваше да дойде едва след един час; беше подранил. Тя се запита дали и той е толкова развълнуван от перспективата да работят заедно, колкото и тя. Отметна косата си зад ушите и каза зарадвано:

— Поканете господин Деланза, моля.

— Не е господин Деланза. Друг джентълмен ви е дошъл на гости, Софи. — Госпожа Мърдок явно бе очарована. — Господин Хенри Мартен, в зеления салон е — каза икономката. — Надявам се, няма да има нужда да му казвам, че сте неразположена, нали?

И тя се намръщи при тази мисъл.

Софи беше изненадана. Какво прави тук Хенри Мартен? Нямаше ни най-малка представа какво може да иска.

— Не, ще го приема — каза тя на госпожа Мърдок и я последва към предната част на къщата.

Помисли, че за каквото и да е дошъл Хенри Мартен, ще си иде много преди Едуард да дойде да й позира.

Хенри Мартен стоеше в средата на салона, с ръце в джобовете на торбестите си панталони и с малко неловко изражение. Тъмният костюм не му стоеше добре, беше му малко голям. Той се изчерви, като видя Софи.

— Надявам се да не съм ви обезпокоил — каза той.

— Ни най-малко — отвърна Софи с усмивка. — Добър ден, господин Мартен. Как сте?

— Добре, благодаря. — Той стана още по-червен. — Трябва да кажа, че изглеждате много добре, госпожице О’Нийл.

Софи кимна и се усмихна, но в същото време се съмняваше. Косата й беше сплетена на дълга, дебела плитка и както винаги, бе облечена в обикновена тъмносиня поля и бяла блуза. Посочи към два стола и двамата седнаха.

— Помолих Дженсън да донесе нещо освежително — каза тя.

— Благодаря. — Той се размърда. — Пристигнах в града за няколко седмици и възнамерявах по-рано да ви посетя, но имах няколко клиенти и до уши бях затънал в работа.

— Това е чудесно — каза Софи искрено.

Но се учуди. Наистина ли е дошъл да я ухажва? Той се усмихна, явно поласкан.

— Да, така е, но не е толкова чудесно, колкото би трябвало, защото ми пречеше да ви видя.

Софи премига и изправи гръб.

Сега Хенри беше червен като цвекло. Заби поглед в ръцете си, сключени в скута.

Седяха във внезапно настъпилата тишина, Софи премного смаяна, за да измисли някакви учтиви фрази, когато Дженсън се появи със сребърен поднос, отрупан със сладкиши, и кана от Уеджуудски порцелан, пълна с горещо черно кафе. Софи сложи чашките в чинийките и наля кафе на двамата, прибавяйки гъста прясна сметана и захар, като се възползва от възможността да възстанови самообладанието си. Подавайки му чашата, тя каза:

— Къде е кантората ви?

Той отговори бързо и с облекчение:

— В центъра, недалече от Юниън Скуеър. — Изкашля се. — Може би ще мога да ви я покажа, някой път, когато сте свободна?

Софи пак го погледна смаяно, после се сепна и бързо отвърна:

— Добре.

Хенри остави чашката си, без да бе отпил и една глътка.

— Всъщност, госпожице О’Нийл, надявах се, че ще мога… ъ-ъ… да ви изведа на езда някой ден в парка.

Софи също остави чашката с чинийката, но по-внимателно. Погледна го с широко отворени очи. Хенри беше мил наистина, но в живота й нямаше време за езда из парка. Макар че идеята бе достатъчно привлекателна и романтична. Най-накрая й просветна. Той наистина я ухажваше.

Хенри взе учуденото й мълчание за отговора, който искаше да получи.

— Може би дори тази сутрин?

Софи си възвърна дар слово.

— Наистина, господин Мартен, би ми било много приятно да пояздя с вас из парка.

Сърце не й даде да каже не. И заради тайната си мечта, в която се бе виждала усмихната, красива, весела, под ръка с джентълмен, който я ухажва, точно както останалите млади жени на нейна възраст. Сега обаче този джентълмен ухажор подозрително приличаше на Едуард.

Софи отблъсна абсурдната мисъл.

— Тази сутрин е невъзможно. Виждате ли, очаквам Едуард Деланза.

Хенри трепна, после я зяпна и накрая отново почервеня.

Софи веднага разбра, че е допуснала грешка. Хенри помисли, че Едуард също я ухажва. Тя почувства как бузите й започват да се изчервяват.