— Божичко — изшептя той дрезгаво.

Софи се осмели да отвори очи, осмели се да погледне в неговите. И се вцепени от мъжката сласт, която блестеше в тях.

— Божичко! — възкликна той и се дръпна от нея, като почти я блъсна в стената.

Софи не можеше да повярва. Тя се опря на стената, отчаяно търсейки повече въздух, а сърцето й биеше лудо и така силно, че го чуваше. Бавно започна да разбира. Той я бе целунал, но това бе траяло ужасно кратко, навярно не повече от няколко секунди. И тя се бе поддала.

Не, не се бе поддала. Тя се бе държала като развратница, диво и безумно, на ръба на осъществяването на най-дивите си фантазии.

Софи прикри устата си с ръце, нежелани сълзи замъглиха погледа й. Господи божичко!

— По дяволите! — изрече той.

Бе отишъл на другия край на стаята, далече от нея и сега стоеше с гръб към нея, прокарвайки неспирно ръка през косата си.

Накрая се обърна. Разделяше ги цяла стая. Усмихна й се. Усмивката му не беше толкова самонадеяна, по-скоро несигурна.

— Май наистина искам тази картина — пошегува се той.

Софи не отговори, защото не можеше да говори. Но ако една картина би го накарала да си отиде, да пощади девствеността и здравия й разум непокътнати, е, значи може да я получи. Може ли?

— Софи? Добре ли сте? — Той вече не се усмихваше.

Тя се запита дали той вижда колко е разстроена сега. Софи се насили да изправи гръб и да се усмихне широко — надявайки се с всички сили той да не забележи колко са влажни очите й, да не е усетил безумната реакция на нейното жадно и копнеещо тяло спрямо неговото агресивно тяло.

— Да, добре съм.

Усмивката му изглеждаше принудена.

— Съжалявам. — Той се поколеба. — Вие сте много симпатична, Софи, и аз… аз се забравих. Ще приемете ли извинението ми?

— Няма за какво да се извинявате — каза Софи, опитвайки се да разбере какво иска да каже. Усещаше, че устата и трепери. И се учуди въпреки болезненото сътресение. Наистина ли я намира симпатична? Защо иначе ще я целуне? Но тя е обикновена… и куца.

— Наистина, господин Деланза — прибави Софи, преглъщайки трудно.

— Отново сте твърде снизходителна — измърмори той, а очите му не се отделяха от нея.

Софи не можеше да понесе това така интимно преплитане на погледите и сведе очи към пода. Всичките й мускули се вцепениха, когато усети, че той се приближава към нея. Когато погледна нагоре, той се бе спрял, явно внимавайки помежду им да остане достатъчно безопасно разстояние.

— Да не би да съм застрашил нашето приятелство?

Тя се поколеба, после реши да бъде дръзка.

— Не знам. Вие така ли мислите?

— Ако съм го застрашил, ще ви се реванширам — закле се той веднага, стиснал твърдо челюсти. — Обещавам ви, Софи О’Нийл.

Не можеше да е неискрен. Софи отговори от дъното на душата си.

— Оставаме си приятели.

Той се усмихна облекчен.

— Това означава ли, че ще получа картина?

Тя не послуша предупредителния глас вътре в себе си.

— Да.

— Какво ще нарисувате?

— Не знам.

Той каза:

— Аз знам какво искам.

— Вие… знаете ли?

Гласът й пресипна. Защото отново си представи, че е в ръцете му и чувстваше всеки инч от интригуващото му мъжко тяло така, сякаш наистина беше в прегръдките му.

— Искам ваш портрет.

Софи се засмя нервно.

— Все още се опитвате да ме разтърсите, нали?

— Един автопортрет ще ви разтърси ли?

— Аз не правя автопортрети.

Той се вгледа в нея.

— Тогава направете един за мене.

— Не. — Тя скръсти ръце, почти прегръщайки раменете си. — Това е невъзможно.

— Защо! Защо не правите автопортрети?

Погледът на Софи започна да блуждае.

— Можете да получите нещо друго… но не автопортрет.

След кратка пауза той кимна.

— Знам кога да се призная за победен. — После се приближи бързо до нея и взе ръката й, вдигна я, но не я целуна. — Закъснявам. — Усмихна се. — Надявам се скоро пак да ви видя.

Софи издърпа ръката си, усещайки, че е останала без дъх, като се надяваше той да не забележи това.

— Ще ми трябва известно време, за да направя маслена картина, ако предпочитате това.

— Вие сте художникът; вие можете да избирате средствата, както и обекта.

Софи кимна, стисна пръсти и го изпрати към вратата. Чак след като той си отиде, тя осъзна, че трябваше и тя да изкопчи нещо от него. В замяна на картината трябваше да поиска той да й позира.



Той стоеше с гръб към Сентръл парк, загледан в пететажната къща с петдесет и осем стаи пред себе си. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на бежовите панталони, съкрушаваща сърцата сламена шапка закриваше загорялото му лице от слънчевите лъчи. И от всеки, който можеше да мине наблизо и да го погледне. Нямаше особена вероятност някой да го познае, но той не искаше да рискува.

Време беше да тръгва. Обърна се много нерешително и тръгна бавно по Пето авеню. Беше получил това, за което бе дошъл, макар че се бе наложило да чака цял ден.

Беше чакал цял ден да я зърне. Само да зърне скъпата си дъщеря. Това бе манна небесна за изжаднялата му душа.

8

Едуард спря лъскавия си черен пакард пред хотел „Савой“ на югоизточния ъгъл на Петдесет и пета улица и Пето авеню. Пред него имаше една двуколка и една карета, от които слизаха пътници, и при звука от мотора на пакарда впрегнатите коне силно се задърпаха. Едуард намали газта, очаквайки да му дойде редът, за да спре пред гранитното стълбище на хотела. Конете, впрегнати в откритата двуколка, най-накрая се успокоиха.

Той стисна обвития с кожа волан и се загледа право пред себе си, без да вижда. Не можеше да повярва какво беше направил — и какво беше искал да направи.

За миг бе забравил всякакви правила на приличието. Бе забравил намеренията си. Бе забравил, че Софи е твърде млада и твърде невинна за него. Мислеше само как да я целуне и макар и за миг, предположи, че е трябвало да го направи. Как се бе случило така?



Вярно, че Софи беше очарователна с огромния си хлабав кок и дрехите, оплескани с бои. Без съмнение беше достатъчно хубава, за да събуди интереса на един мъж. Но със сигурност не и на мъж като него, свикнал на много по-красиви и много по-пищни жени, мъж, чийто единствен интерес към жените се основаваше на взаимното плътско удоволствие.

Но привличане съществуваше. Само че това нямаше никакъв смисъл. Или пък имаше? Никога преди не бе срещал жена като нея. Беше толкова освежително оригинална и толкова потресаващо уникална. Без съмнение бе талантлива и отдадена на изкуството си. Талантът й само стигаше, за да събуди любопитството на някой мъж, но изкуството й някак си го смущаваше. Беше му казала, че е пристрастена към изкуството си, но той не бе видял никаква страст в портретите на госпожица Еймс и Лиза. Не вярваше, че тя не е способна на страст. Всяка жена, която заявяваше, че амбицията й е да се издържа от продажбата на своите картини и да остане неомъжена, явно бе способна на доста неща. Да, Едуард бе заинтригуван от нейната оригиналност и независимост, от противоречията, които по-скоро долавяше, отколкото виждаше у нея. Той беше сигурен, че под спокойната повърхност, която обичаше да представя пред хората, у Софи О’Нийл се крие много повече, отколкото някой би могъл да предположи.

Нямаше съмнение, че това момиче се нуждае от разтърсване, помисли си съвсем сериозно Едуард. Но можеше ли той действително да я спаси от самата нея? Можеше ли да отприщи вулкан в нейния малък свят, можеше ли да я накара да забрави, че някога се е самоопределяла като ексцентричка или инвалид? Да я накара да осъзнае колко е необикновена? Да й покаже всичко, което животът би могъл да й предложи, да изрови страстта от нея, да я накара да поиска да живее така, както трябва да живее една жена… без да я съсипе? Тази мисъл го стресна. Досега намеренията на Едуард не включваха каквато и да било плътска любов. Представи си как я целува така, както мъж би трябвало да целува жена. Ако можеше да я целуне и после да си тръгне, в това нямаше да има нищо нередно, фактически в живота на Софи О’Нийл липсваха именно няколко горещи целувки. Това щеше силно да я разтърси, точно така, да я накара да пожелае да живее като всяка друга жена.

Щеше ли да посмее? Едуард беше опитен, когато ставаше дума за съблазняване, но никога преди не се бе занимавал с игри, които не дават задоволяващ завършек за двете страни. Запита се дали притежава самообладанието, необходимо за подобен род игри. Можеше ли да следва собствените си правила, правила, които никога преди не му се бе налагало да следва.

Когато каретата пред него си замина, Едуард включи двигателя и се придвижи напред. Слизайки, почувства как се въодушевява при мисълта за следващата си среща със Софи. Ако не се познаваше така добре, щеше да си помисли, че е хлътнал по нея. Но за мъж като него самата тази мисъл беше смешна.

Едуард се изкачи по покритите с червен килим стъпала на „Савой“, докато в същото време портиерът в своята червена ливрея отваряше стъклената врата пред него и му се кланяше. Едуард кимна, мисълта му работеше на пълни обороти. Ако трябваше да направи така, че Софи да започне да се радва на живота, значи им предстоеше двамата заедно да опитат много забавления. Бързо прекоси разкошното, застлано с мрамор, фоайе. Може да започнат с разходка с колата и обяд в „Делмонико“.

Заставайки пред рецепцията за пощата си, той забеляза един висок загорял мъж, който се обърна да го погледне. Едуард помисли, че може би го познава, но с един поглед се увери, че мъжът му е съвсем неизвестен. Когато се обърна, ровейки в писмата, които му бе подал чиновникът, някой, застанал до него, го бутна. Писмата се разпиляха по пода.