И вече не беше толкова самотна Към средата на първия семестър Софи се сприятели с две момичета за първи път в живота си Джейн Чандлър и Елша Рийд-Уоринг бяха девойки от висшето общество като нея и двете силно се увличаха от изкуството също както Софи. Трите заедно ходеха по музеите и картинните галерии винаги когато не бяха в Академията или не рисуваха у дома си. Посещаваха едни и същи лекции, заедно четяха за изпити. Следващите години бяха най-щастливите и най-вълнуващите в живота на Софи.

Но след това тя започна да се чувства така, сякаш всичко и е омръзнало. Беше се уморила да копира старите майстори. Беше се усъвършенствала в женската анатомия. Не беше позволено да изучават анатомията на мъжа. Сухата игла и офортът не я интересуваха. Софи искаше да опита ръката си в нещо ново и различно. Искаше да изучава цветовете и светлината.

Всичко започна като на шега Софи бе изказала на глас желанието си пред своите приятелки. Но Джейн беше доволна от това, което вършеше, защото смяташе да работи като гравьорка за баща си, а Елиза възнамеряваше да стане портретистка; двете момичета прилежно ходеха на занятия, без да се оплакват. Наистина и двете искаха да се омъжат и да имат семейства От известно време бяха сгодени за двама приятни млади мъже от видни фамилии. Не казваха нищо, но Софи знаеше, че се чудят защо тя не се сгодява Софи осъзнаваше, че те в края на краищата не я бяха разбрали.

— Ако толкова искаш да правиш собствено изкуство, Софи — беше казала Елиза, — просто го прави. Или се страхуваш?

Софи беше уплашена; и как нямаше да е? Но и изгаряше от копнеж. Търсеше подходящ обект и накрая това търсене я отведе на Трето авеню вместо на третия час от лекциите й.

Беше решила да нарисува жанрова картина, но не каквато би нарисувал Миле или Русо, или Диаз, а каквато тя, Софи О’Нийл предпочиташе.

— Мис Софи, мадам — обади се кочияшът пресипнало, прекъсвайки мислите й. — Два и половина е.

Софи въздъхна.

— Благодаря, Билингс. Вече ще прибирам.

Време беше да си върви и да посрещне свадливата госпожица Еймс.



Софи замръзна на прага на майчината си гостна. В другия край на стаята стоеше Едуард Деланза. И се усмихваше топло.

Софи отвори широко очи и не можа да откъсне погледа си от него. Накрая разбра, че госпожица Еймс също е в стаята, седнала на дивана до камината с мраморна полица отгоре. Старата мома наблюдаваше жадно Софи и Едуард със стрелкащите си черни очички.

За миг Софи изпадна в паника. Какво прави той тук?

Едуард тръгна към нея, а погледът му изучаваше всеки инч от външността й с изнервяща интензивност.

— Добър ден, госпожице О’Нийл. Случайно минавах оттук и помислих дали да не оставя визитната си картичка. Когато разбрах, че всеки момент ви очакват да се върнете… — и той се усмихна, а сините му очи се впиваха в нейните, — разбрах, че трябва да ви изчакам.

Софи не можеше да помръдне. Когато погледът му се плъзна по дрехите й, тя се досети как изглежда. И се ужаси. Колко различна трябва да му се вижда сега, отколкото онази вечер на верандата, когато беше фризирана и облечена във вечерна рокля. Много по-ексцентрична, отколкото някога е могъл да си представи, и много по-ексцентрична, отколкото някога би искала да изглежда.

Защото изглеждаше като извадена от възглавница. Косата й се спускаше в дебел хлабав кок, който всеки момент щеше да се разпадне. Тя усещаше тежестта му на тила си и знаеше, че само още малко, и шнурчето ще се развърже и буйните кичури коса ще се разпилеят по гърба й. И още нещо по-лошо, престилката и полата й бяха целите изцапани с бои, знаеше и че мирише на терпентин. Беше се отнесла доста по-небрежно към външността си, отколкото обикновено, защото знаеше, че Сюзан е в Нюпорт и че домът е празен — не очакваше никакъв друг посетител освен госпожица Еймс.

Посетител? На посещение при нея ли беше дошъл Едуард Деланза?

— Езика ли си глътна, момиче? — изправи се госпожица Еймс. — Няма ли да кажеш добър ден на красивия джентълмен?

Софи почервеня.

— Господин Деланза — изграчи тя.

Вече й просветваше, че е дошъл да я види. После думите на Сюзан отекнаха в главата й. Неговата любезност е прикритие само за едно, за желанието му да те съблазни и да те съсипе.

— Къде е моята картина? — доближи се госпожица Еймс, потрепвайки с бастуна си.

Софи отново се блъсна в настоящето, сега беше по-бледа, а сърцето й затуптя бурно.

— Госпожице Еймс! — успя да каже, осъзнавайки остро присъствието на Едуард. — Как сте?

— Картината ми, момиче!

Софи си пое дъх, за да се успокои. Не посмя да погледне към Едуард, който й се усмихваше. Той си е играл с тебе, скъпа.

— Тук е, госпожице Еймс. Дженсън, ще я донесеш ли, ако обичаш?

Икономът влезе, мъкнейки огромното платно. Сложи го на пода пред тримата с пухтене. Изведнъж Софи се разтревожи. Не заради госпожица Еймс, която несъмнено щеше да го хареса, а заради Едуард Деланза.

Беше компетентно нарисувано, но едва ли вълнуващо. Нахвърля го набързо. Насили се да го нарисува. Хвана се, че гледа към Едуард, а не към госпожица Еймс, очаквайки неговата реакция. Това беше смешно, защото не би трябвало да се тревожи как той ще погледне на изкуството й. После се зачуди как ли щеше да възприеме той нейната жанрова картина на две емигрантки.

Не би трябвало да се безпокои. Тя не се безпокоеше, поправи се мислено. Той дори нямаше право да стои в дома й. Защо е дошъл? Да си играе с нея, да я съблазнява? Дали не се е уморил от Хилари? Да не си мисли, че тя лесно ще му падне в ръцете? Защо е дошъл? — Прилича на мене — каза заядливо госпожица Еймс. — Вгледа се в портрета си на платното. — Малко прекалено истинско, не мислиш ли? Не можа ли да го поразкрасиш, а, момиче?

Софи не отговори. Едуард се бе загледал в портрета със свити вежди, после се обърна изведнъж и я погледна внимателно.

— Вие сте много талантлива, госпожице О’Нийл.

Софи стисна плътно челюсти. Ако ги стиснеше още по-силно, можеше да си счупи зъб.

— Благодаря ви, господин Деланза — каза тя сковано.

— Казвахте, че сте пристрастена към изкуството си — продължи Едуард, като я гледаше сякаш омаян. След това отново погледна портрета. — Хванали сте госпожица Еймс много точно.

Софи почувства, че се изчервява, защото портретът беше лишен от страст и тя го знаеше. А той усещаше ли това? Дали коментарът му не беше прикрита критика?

— Човек може да направи същото чрез фотографията… дори нещо по-добро — отсече Софи.

— Е, е, той те хвали, момиче — каза изведнъж госпожица Еймс, но Софи не можеше да не съжали за нейната разпаленост, макар да не беше лишена от известна доза грубост. — Ти си талантлива, знаеш ли. Хайде, Дженсън, отнеси го в каретата ми. — Тя погледна към Едуард. — Виждам, че имате една от ония шантави моторни коли, но според мене конете и каретата са били достатъчно добри за родителите ми и са също толкова добри и за мене.

Едуард се усмихна на възрастната дама.

— Миналия ноември бях на една автомобилна изложба в Лондон. Оттогава колите ме държат на въдицата си като планинска пъстърва.

— Хм — каза госпожица Еймс. После намигна. — Вземете я на разходка с колата. Всички млади момичета обичат такива неща, струва ми се.

Сърцето на Софи щеше да изскочи, докато изпращаше госпожица Еймс до вратата. Какво ли си мисли старата дама? И въпреки всичко пред очите й се възправяше, без да го желае, една картина — тя седи на предната седалка на някаква приказна черна кола, а Едуард е до нея с шофьорско кепе и очила. Никога преди не се беше качвала в автомобил и сигурно щеше да умре, без да го е направила. Да си представя себе си в кола и с Едуард Деланза — това си беше чиста проба романтична безсмислица.

Но когато се върна, ужасно ясно осъзна, че е останала насаме с Едуард и трябва да накара пулса си да се забави. Беше излязъл от салона и тя го намери пред картината в коридора, нарисувана преди няколко години.

— И това е ваше, нали?

Беше портрет на Лиза като дете. Софи я беше нарисувала по памет, с помощта на фотографии.

— Вие навярно сте познавач на изкуството, господин Деланза? — Неловко й стана от тази мисъл, а и от неговото присъствие.

— Едва ли — отправи й той блестяща усмивка.

— Тогава имате добро око. — Тя изглади несъществуваща гънка на полата си. Смути се, когато ръката й стана червена. — Страхувам се, че ме заварихте малко неглиже.

В усмивката му се прокрадна сладострастие, искрици припламнаха в очите му.

— Не точно, госпожице О’Нийл.

Думите му пробудиха фантазии, които тя беше сигурна, че старателно е избутала в някое ъгълче. Тялото й като че ли се напрегна.

— Защо сте тук? — запита тя дрезгаво.

— Защо според вас съм тук, Софи? — върна й той меко въпроса. Софи почувства как в нея нахлува нежелан копнеж, усети как кръвта пари във вените й. Напомни си, че той е женкар и безпринципен. Наистина ли мисли да я съблазни? Това не беше възможно.

Но по каква ли друга причина може да е дошъл тук — защо иначе ще се обръща към нея с малкото й име с такъв съблазняващ тон? Софи стегна гръбнака си и с това решителността й се върна. Веднъж почти се беше поддала на външността и чара му; този път Нямаше де бъде толкова глупава. Той можеше да прави каквото си иска, да говори каквото си иска, но тя нямаше да губи разума си и щеше напълно да контролира всеки нежелателен копнеж.

— Не мога да си представя защо сте тук, господин Деланза — чу се тя да казва рязко.

— Ами дошъл съм да ви ухажвам.

Трапчинките му бяха дълбоки, зъбите извънредно бели и блестящи. Дръзките му сини очи приковаваха нейните.

Въпреки решимостта си Софи усети как неотвратимо попада под въздействието на неговия чар. Магнетизмът му беше непреодолим.