Софи се загледа в картината и се намръщи. Беше хванала двете едри жени на прага на жилището отсреща точно каквито бяха, уморени, но оживени, с износени, но живописни дрехи. Госпожа Гутенбърг носеше червена рокля, блестящо цветно петно в иначе тъмната картина. Но въпреки учудващото присъствие на червеното и въпреки начина, по който слънчевата светлина танцуваше по паважа в краката им, нещо липсваше в картината.

Софи знаеше какъв е проблемът й. Не беше запленена от обектите си. Изобщо не беше. Отказваше да рисува обекта, от който бе запленена. Този обект беше Едуард Деланза.

Тя нямаше да го рисува.

Софи въздъхна. Беше се върнала в града преди повече от седмица и през цялото време беше работила по това платно и беше довършвала портрета на госпожица Еймс, но не можеше да го отпъди от мисълта си. Според Софи през онзи уикенд на курорта те бяха разговаряли не повече от петнадесет минути. Въпреки това той непрекъснато се връщаше в мислите й.

Софи направи гримаса. Независимо от всичко друго Едуард Деланза беше направо възхитителен мъж и щеше да бъде прекрасен модел. Софи остави четката. Как да се възпротиви на изкушението да го рисува? Как?

Особено когато самата мисъл за това спираше дъха й и тя отмаляваше от предчувствия и възбуда.

Софи се насили да върне вниманието си към картината, която беше решила да завърши преди края на лятото. Никога преди не се беше заричала така и вероятно нямаше да го направи още дълго време, поне докато не навърши двайсет и една години и заживее самостоятелно. Сюзан никога нямаше да й позволи да посещава такива квартали, за да рисува сцени от действителния живот на работещата класа и емигрантите; ако се бе опитала да получи разрешение за подобно начинание, щеше да получи отказ. Сега Софи нямаше разрешение. Чувстваше се виновна, но изкуството й бе на първо място.

Софи рисуваше тайно това платно. Никак не беше случайно, че бе предприела това начинание през лятото, когато Сюзан нямаше как да напуска Нюпорт. Щом я нямаше Сюзан, рискът да я хванат беше много малък.

Тя наистина трябваше да бъде в часовете по рисуване в Академията. Но тези часове никак не бяха интересни на Софи; нямаше никакъв афинитет към гравюрата и от шест седмици не ходеше на тези часове, за да рисува в бедните квартали маслено платно.

Кочияшът стоеше на известно разстояние. Софи бе убедила Билингс, че това е специална задача, която трябва да изпълни за часовете по рисуване. Не мислеше, че й вярва, но той беше достатъчно лоялен и беше дошъл с нея, страхувайки се, че може да тръгне сама, че ще я изпусне от поглед. Прислугата на Ралстънови познаваше Софи от деветгодишна и всички знаеха колко привързана е към своето рисуване.

Тази нейна страст се виждаше още от първия ден, когато Софи бе дошла в дома на Ралстънови да живее там като доведена дъщеря на Бенджамин. Бенджамин колекционираше произведения на изкуството. Както мнозина от равните си, и той се интересуваше предимно от американско изкуство, но като някои от по-изтъкнатите американски колекционери се бе сдобил с някои селски пейзажи от Миле и Русо, както и с по-натрапващи се, еротични творби от салонните художници Кутюр и Кабанел. Нещо повече, Бенджамин се бе отнесъл благосклонно към първата панорамна изложба в Ню Йорк през 1886 г. на френските художници, наречени от пресата и критиците импресионисти. Веднага след това бе купил един Писаро и един Дега, а след четири години се бе сдобил с още един Дега и натюрморт от Мане. Когато откри галерията му, Софи бе омаяна. Всеки ден прекарваше там цели часове.

Тя бе започнала да прохожда в изкуството още преди да дойде да живее в дома на Ралстънови, както се случва с малките деца. При Ралстънови я обучаваха и на рисуване, а първата й учителка сериозно насърчаваше скиците и акварелите й. Когато Софи стана на дванадесет години, вече надминаваше учителката си и осъзнавайки това, госпожа Холдън бе привлякла вниманието на Сюзан към този факт. Сюзан не се интересуваше, че дъщеря й притежава необикновена способност да рисува и нямаше намерение да търси истински учител по рисуване за Софи.

Софи бе молила, настоявала, беше се борила. Преди смъртта на баща си тя бе раснала като кротко дете, невзискателно, неоплакващо се, ненатрапчиво. Но не и сега. За да се отърве, Сюзан я бе заплашвала, че ще й отнеме боите и рисунките, че ще й забрани да рисува. За щастие необикновеното сътресение, което ставаше в дома му, накара Бенджамин Ралстън да разбере какво става всъщност и да се намеси.

Тъй като Бенджамин рядко се намесваше в неща, които засягаха дъщерята на жена му — или дори на собствената му дъщеря, — Сюзан не можеше да му се възпротиви. Тя намери учител на Софи. Пол Веро преподаваше в Академията за изящни изкуства и даваше частни уроци, ако сметнеше, че ученикът дава надежди.

Веро веднага видя, че си струва да отделя от времето и вниманието си за Софи. Софи започна да учи при Веро на тринайсет години и остана при него цели три години. Той беше взискателен и точен, често я критикуваше и много рядко я хвалеше. Веро настоя Софи да започне с основното — с изучаването на линиите и формите. Първата година Софи рисуваше само с въглен и нахвърля около петстотин натюрморта, представляващи всякакви възможни предмети, докато една проста рисунка на плод, направена с молив, се взриви от живот.

Година по-късно Веро обяви, че тя е изучила линиите и формите; време беше да се прехвърли на цветовете и светлината. Софи ликуваше — тя толкова много обичаше цветовете и винаги ги беше обичала. А Веро вече изобщо не възразяваше да я обучава като частна ученичка. Беше изумен, когато разбра, че това момиче далеч надхвърля средното ниво, че притежава направо блестящ усет за цветовете. Софи искаше да използва цветовете и сенките дръзко, извън правилата, но Веро не позволяваше. „Един ден ще бъдете оригинална, малката ми, но само след като усвоите това, на което трябва да ви науча аз“, й каза той веднъж, и това беше неизменната му реплика в следващите пет години, когато Софи копираше един след друг майсторите в различни градски музеи. Софи искаше да създава, но Веро настояваше да пресъздава.

Накрая Софи навърши шестнайсет години. Кандидатства в Академията, приеха я и тя продължи да учи под ръководството на Веро, както и с много други преподаватели. Но един ден той дойде при нея с очи, потънали в сълзи.

— Отивам си у дома, малката ми — каза той.

Софи занемя.

— У дома? Във Франция?

— Да. В Париж. Семейството ми е там, а жена ми не е добре.

Софи закърши ръце, опитвайки се да не избухне в плач. Не можеше и да допусне, че тоя капризен, неразговорлив мъж някъде го очаква семейство, още по-малко пък — в Париж. Как щеше да й липсва този учител, нейният наставник, нейният приятел.

— Наистина трябва да отидете — прошепна тя. — Дано само госпожа Веро си възвърне здравето.

— Я напери гребена, мъниче такова — и Веро взе ръката й. — Ти си научила всичко, каквото можеш да научиш от мене, скъпа — каза той и й целуна ръка. — И в последното си писмо до моя добър приятел Андре Волар във Франция му писах същото.

Волар беше търговец на картини в Париж, за когото Веро бе споменавал от време на време на Софи.

— Сега трябва да се учиш от други добри учители в Академията — продължи Веро — и от хората около тебе, а после от самата себе си… и от живота. — Накрая той се усмихна. — Но имай търпение, малката ми. Един ден ще бъдеш свободна да използваш тези маслени бои така, както копнееш да го направиш. Ти си млада, времето е пред тебе. Учи усилено с новите си учители. И когато дойдеш в Париж, ела ми на гости.

След като той замина, Софи плака, чувствайки се така, сякаш е изгубила много скъп приятел — единствения си истински приятел. Няколко дни изобщо не можа да рисува или дори да мисли за рисуване, Веро ужасно й липсваше. Единствено той я разбираше през годините, откакто баща й умря.

Когато се върна в ателието си, тя не се вслуша в последното му нареждане. Работеше по една пасторална сцена, платното се казваше просто Сентръл парк. Корабчета, плаващи по малко езеро, момченца в къси панталонки и възрастни мъже по ризи, наблюдаващи игрите им, възбудени, смеещи се, ликуващи. Тя се взираше в маслените бои, ядосана, че учителят й си е заминал, чувстваше се млада, дива и непокорна. След седмица щеше да започне обучението си в Академията. На Софи й се струваше, че времето не е на нейна страна — сякаш трябваше да направи това или сега, или никога.

Внезапно уплашена, тя взе една средно голяма четка, а сърцето й заби лудо. Потопи трескаво четката в яркожълто. Скоро спокойната вода стана по-скоро синя и зелена, отколкото кафява, напръскана с жълто, платната, които преди бяха бели, сега заплаваха многоцветни. Приятната езерна сцена избухна в топли цветове и трептящо движение. Докато работеше, Софи мислеше за Моне, чиито картини често бе гледала в изключителната галерия „Дюран-Рюел“ в центъра на града.

Беше извънредно горда от първия си пробив в модернизма, но същевременно изпитваше съмнения и отчаяно се нуждаеше от насърчение и подкрепа. Дали не се изразява грубо и плоско там, където Моне е недоловим и изключителен? Тя плахо спомена на Лиза какво е направила, осмелявайки се да разкрие надеждата си, че нейното изкуство е поело по нов път и че е открила истинския си стил. Лиза се развълнува и каза на Сюзан, която настоя да види картината. Софи беше поканила майка си и сестра си в ателието, за да видят картината й, опитвайки се да потисне страха и тревогата си. Картината на Софи ги шокира.

— Ти си луда! — извика Сюзан. — И всички ще кажат, че си луда! Ще кажат, че си една луда саката! Не ти е позволено да рисуваш по така, Софи! Забранявам ти! Чуваш ли ме? Какво стана с фините ти портрети и пейзажи? Защо не направиш нов портрет на Лиза?

Софи не можа да скрие огорчението си. Питаше се дали са прави, дали опитът й да подражава на великия Моне е толкова чудовищен, щом така ги е шокирал. И захвърли картината, но Лиза я взе и я окачи в антрето. Софи се върна в Академията и продължи да изучава традиционното използване на линиите и формите, светлосенките и цветовете, след занятия прекарваше три-четири часа дневно в музея „Метрополитън“, копирайки един след друг известни художници.