— Не, но виждам, че си блъскам главата в някаква стена!

— Моля?

Той започна рязко:

— Тя ми разказа донякъде какво се е случило. Защо едно момиченце със счупен глезен ще предпочете да се мъчи, вместо да помоли майка си за помощ?

Сюзан побледня и се вцепени.

— Това не е ваша работа!

Гласът му се сниши и стана откровено заплашителен.

— Но стана моя работа вчера… когато никого не го беше грижа.

Въпреки че знаеше какъв е всъщност — още едно подобие на Джейк, — или може би точно поради това Сюзан почувства как сърцето й затуптява бясно в гърдите в отговор на меките му, но заплашителни думи. Нещо повече, тя усети кръвта да нахлува неистово в слабините й. Не искаше да чувства подобно желание и остана така неподвижна, чакайки кога усещането ще напусне тялото й. И тъй като беше само един много привлекателен млад мъж, тъй като не беше Джейк и никога нямаше да бъде, мигът отмина, кръвта й затече по-бавно и се успокои. Сюзан си възвърна гласа:

— Какво става тук?

— Аз самият бих искал да задам този въпрос — каза Едуард.

— Имам пълното право да знам какви са намеренията ви, сър.

— А аз имам пълното право да проявя състрадание към друго човешко същество.

Сюзан се отказа да бъде учтива.

— Ха! — Погледът й се плъзна по слабините му. — Знам какво точно състрадание бихте искали да засвидетелствате на дъщеря ми, господин Деланза! Вчера състраданието ви беше очевидно.

Той стоеше неподвижен, очите му мятаха сини искри, но по бузите му пропълзя издайническа руменина.

— Как бихте могли да твърдите, че мотивацията ви е състрадание? Смятате да съблазните дъщеря ми, нали?

Сюзан чуваше как гласът й се извисява в истерична нотка. Той си пое шумно дъх.

— Не, не смятам. Оскърбявате ме с това предположение. Господи! Не бих съблазнил невинно същество.

— Не бихте?

Тя се изсмя невярващо.

— Не, не бих. — Тонът му беше твърд, челюстта стегната. — Аз не унищожавам ничия невинност, госпожо Ралстън, независимо какво сте чували.

За съжаление точно в този миг пред очите на Сюзан възникна картина — как той прегръща Софи — и това видение й се стори като предзнаменование, като предизвестие на съдбата.

— Значи имате намерение да я ухажвате и някой ден да й предложите брак, така ли? — подигра се тя.

Той отвори широко очи.

— Не.

— Не мислех така! — извика тя.

— Тревожите се без нужда — каза той сухо.

— Не, не е така! Вие сте нахален… невъобразимо нахален! — Сюзан загуби контрол, нещо, което рядко й се случваше… освен с Джейк — Познавам ви, господин Деланза; не се правете на шут нито за миг. И вие сте точно като първия ми съпруг, нищо повече от един свръхсексуален флиртаджия и авантюрист… и парвеню освен това. Така че ходете да си пилеете чара другаде. Пилейте си страстите другаде. Предупреждавам ви!

— Колко грижовна майка сте, госпожо Ралстън! Но защо ли се съмнявам в естеството на вашата загриженост?

— Тя е невинна, господин Деланза. Не искам да я видя наранена. — Сюзан потръпна, спомняйки си за Джейк. — Мъж като вас може само да я нарани.

— Аз няма да нараня дъщеря ви, госпожо Ралстън, обещавам ви.

Сюзан се изсмя.

— Мъже като вас дават обещания само за да ги нарушават. Чуйте ме добре, господин Деланза. Досега Софи не знаеше нищо за мъжете, а вие ще пробудите у нея желания, които е по-добре да не се пробуждат. Забранявам ви.

— От какво толкова се страхувате? — запита той остро. Погледът му беше твърд като диамантите, на които се градеше репутацията му. — Ако Софи не е забелязвала мъжете, тогава, по дяволите, време й е да започне. Може би ще се откаже от смешните си намерения да остане неомъжена. Мислех, че бихте искали тя да се интересува от брака. Ако тя не се интересува, как ще й намерите съпруг и как ще я убедите да се омъжи?

— Това не е ваша работа.

Сюзан беше бясна… и дори още по-уплашена от интереса му към Софи, отколкото преди. И добави рязко:

— За ваше сведение, сър, аз поддържам решението на Софи да остане неомъжена.

Той трепна.

— Какво?!

— Единствената страст на Софи е рисуването. Тя няма желание да се омъжва… никога… слава богу. Като се имат предвид обстоятелствата, това е за добро.

Той не можеше да повярва.

— Невероятно грижовно и майчинско отношение, госпожо Ралстън!

Сюзан загуби търпение. Направи крачка напред.

— Аз я предпазвам от грубияни като вас и от нещо далеч по-лошо… от това, да разбере, че никой мъж не е готов да вземе за жена един инвалид. Така че я оставете, господин Деланза, преди да сте й напълнили главата с неосъществими мечти. — И прибави подигравателно: — Освен ако самият вие не пожелаете да се ожените за нея?

Едуард продължаваше да я гледа така, сякаш е чудовище.

Сюзан продължи с нападателен тон:

— Мисля, че за всички ни ще е най-добре, ако си заминете. Вие се бъркате в работите на Софи и това не ми харесва. Съжалявам, господин Деланза, но ви моля да си тръгнете.

Последва дълго мълчание, Сюзан стоеше начумерена и решителна, Едуард — с безстрастно изражение. Накрая той каза:

— Ако наистина не искате да я видите наранена, престанете да я наричате инвалид… престанете да се отнасяте с нея като с инвалид.

Сюзан хлъцна смаяна.

Едуард се усмихна хладно и се поклони:

— Тъй като ви безпокоя, госпожо Ралстън, аз си заминавам още сега.

След тези думи той излезе с дълги, уверени и гневни, крачки.

Едуард чакаше каретата да дойде пред главния вход на къщата, за да го вземе и да го откара на гарата в града. Беше се облегнал с едното рамо на бялата, обшита с дъски, стена на къщата и пушеше. Ярката бяла алея, застлана с натрошени мидени черупки, се простираше пред него, виейки се покрай постройката за карета, конюшнята и жилищата на прислугата, и стигаше до високата близо осем фута порта от ковано желязо, която сега беше отворена. Едуард забеляза на пътя извън нея няколко велосипедисти, пет-шест коня с карета и накрая един блестящ черен „балон“, управляван от широко усмихнат млад мъж с леко сако, кепе и очила. На задната седалка имаше три млади дами, облечени еднакво, които примираха ту от ужас, ту от смях.

Едуард се усмихна леко, автомобилът го отвлече от чувството му за вина. Не беше видял Софи, както се надяваше, не беше се сбогувал с нея. Тя не беше слязла за закуска тази сутрин, нито беше отишла на сутрешна разходка заедно с другите гости. Той си спомни ужасното й куцане предната вечер, спомни си колко подут беше глезенът й и се сети, че тя още е на легло. Каза си, че едва ли има някакво значение, че заминава, без да се е сбогувал както трябва; щеше да я види отново в града. За него това беше важно.

Едуард се отдаваше на някакъв странен подтик… да я закриля. Защото му беше съвършено ясно, че Софи се нуждае от закрилник.

Трепна, като се сети за Сюзан Ралстън. Нямаше нищо необикновено в желанието й да опази дъщеря си да не бъде наранена; Едуард наистина щеше да се учуди, ако тя не се бе намесила, когато видя проявеното от него съчувствие към Софи. Но у Сюзан Ралстън имаше нещо повече от майчинския покровителствен инстинкт. Едуард не можеше да реши дали тя съзнава колко е жестока всъщност. Надяваше се това да не е съзнателно. Но как можеше тя така безжалостно да заклеймява Софи с епитета „инвалид“? Наистина ли вярваше, че е така? Имаше ли нещо, което би спечелила от това? И как можеше да бъде съгласна с решението на Софи да не се омъжва? Това беше нелепо. Всяка майка се надява да види дъщеря си омъжена на добро място.

Едуард си пое дъх с мъка. Въпреки желанието си отново се върна към Южна Африка. Равнината се мержелееше пред него, сияейки в непоносимата жега. Остра миризма се вмъкна в ноздрите му — миризмата на изгоряло месо, човешко и животинско, на изпепелени дървета и посеви.

Политиката на „изгорената земя“ беше измислена от британците, но бурите бързо я бяха възприели. А нейни жертви бяха невинните. Едуард бе виждал обгорени до смърт тела на хора от двата пола, на всякаква възраст, от всякакъв ръст. Знаеше от личен опит, че животът е едновременно крехък и скъпоценен.

И беше виждал инвалиди. Истински инвалиди. Беше виждал ослепени на бойното поле мъже, мъже без ръце или крака. Беше видял дори един невероятно покъртителен инвалид, загубил и четирите си крайника. Това беше една от най-мъчителните гледки, които Едуард някога беше виждал. Беше гледка, която никога нямаше да забрави.

Софи не беше инвалид. Едуард си спомни как я беше почувствал в ръцете си предната вечер само за един-единствен миг. Топла, женствена, чудесна. Спомни си силното й куцане. Не беше съвършена, но и никой не беше съвършен Беше млада, мила, много талантлива и невероятно жизнена. Но истинският живот още й предстоеше.

Може да мислеше, че е предана на изкуството си — и той усещаше, че това е вярно, но усещаше и че това е начин да избягва онова, от което се страхуваше, отхвърлянето, на което беше станал свидетел предната вечер в салона. Колко глупави бяха всички.

Така че Едуард, както изглежда, трябваше да спасява Софи от самата нея. А защо не? Не беше ли дошло времето да изкупва някои от греховете си? Цял живот досега беше живял единствено за себе си; представляваше завършен хедонист. Не беше ли време да прегърне нечия кауза? Да направи нещо благородно и достойно, да се промени? Едуард нямаше нищо против да докаже, дори само на себе си, че репутацията му е наполовина вярна. Може би щеше да успее да изкупи греховете си като мъж.

И докато правеше това, щеше да освободи Софи. Щеше да я освободи въпреки погрешните представи, които имаше за самата себе си, подхранвани от майка й, може би дори насърчавани от Сюзан заради нейни егоистични цели. Когато дойдеше денят, в който Софи щеше да разбере колко цялостна е всъщност, той щеше да си отиде доволен. Щеше ли?