Той спря и я погледна в очите.

— Не ми харесват вашите демони.

— Не знам за какво говорите! — извика тя.

— Недейте да ме лъжете, Софи.

Софи се опита да освободи крака си, но той не я пускаше. Фактически бе обхванал здраво глезена й и тя замръзна ужасена. Как можа да направи това? Защо я измъчва така? Защо?

Той й отправи сериозен поглед.

Глезенът ви е подут.

— Моля ви, спрете.

Той стисна челюсти. Не изпускаше погледа й. И накрая каза мрачно:

— Глезенът ви е като всеки друг, с изключение на това, че е подут.

Тя изстена. Той грешеше, о, колко грешеше. Изведнъж той се усмихна и много леко прокара палеца си по глезена й. Масажът се превръщаше в милувка.

— Добре. Ще призная цялата истина с риск да изпаднете в безсъзнание. Излъгах. Аз съм точно такъв ужасен безпътник, какъвто всички ме описват. Сигурен съм, че под полите ви няма нищо такова, което вече да не съм виждал.

Софи изпухтя, наистина шокирана.

Едуард се засмя и видът му издаваше всичко друго, само не разкаяние — изглеждаше точно като дяволски красив и самодоволен донжуан.

— Не мога да го отрека. Виждал съм доста видове глезени. Дебели, кльощави, млади, стари — да, не се шокирайте, — дори кафяви и черни.

Софи го загледа смаяна. Не знаеше дали да се смее, или да плаче. И се чу да казва:

— Черни ли?

Той и намигна:

— В Африка има доста черни глезени. По дяволите, това не беше нищо. Дори съм виждал червени и пурпурни, е, по време на карнавала, разбира се.

Тя издаде странен звук. Той се усмихна и отново я погали. Софи изтри сълзите, но те продължиха да текат.

— Защо го правите?

— Защото още не съм ви видял да се усмихвате.

Най-накрая от стиснатите й устни се откъсна слаб, странен звук. Беше несъмнено истеричен, но можеше и да мине за смях.

Едуард й се усмихна с толкова топла усмивка, че тя се впи право в сърцето й и положи крака й на твърдото си бедро, като го покри с едната си ръка.

— Знам кога да обявя, че съм победил… дори да не е съвсем сигурно.

Софи бе спряла да плаче. Вдигна поглед към красивото му усмихващо се лице, към нежните му сини очи и след това го премести към скута му, където стъпалото й почиваше близо до неговите слабини. И той отправи поглед натам. В този момент всичко се промени. Той вече не се усмихваше. Светлината в очите му стана по-ярка, на лицето му се изписа измъчено изражение. Когато палецът му се спря във вътрешната извивка на стъпалото й, тя го почувства чак в скута си.

Но единственото, което той изрече с внезапно суров тон, беше:

— Госпожице О’Нийл…

Софи не каза нищо. Не знаеше какво да каже. Той беше държал стъпалото й, беше го докосвал и сега атмосферата около тях беше толкова наелектризирана, че Софи усещаше топлината и като че ли всеки момент щеше да се пръсне.

— Софи, скъпа, не мислиш ли, че предизвика вече достатъчно разговори тази вечер? — каза Сюзан.

Софи изтръгна крака си от скута му точно в мига, когато разбра, че майка й стои на верандата зад гърба на Едуард. Тя се изчерви, изправи гръб и стисна страничните ръчки на креслото. Майка й грижливо контролираше изражението си Едуард бавно се изправи в цял ръст, грациозно и гъвкаво като огромна пантера, и преди да се обърне с лице към Сюзан, се усмихна на Софи с усмивка, която може би означаваше само насърчение, но беше толкова топла, че би разтопила и замръзнала буца масло. Сърцето на Софи заби още по-ускорено.

Софи затвори отчаяно очи, молейки се да получи напътствие, молейки се за помощ, преди да е станало много късно… преди да се е гмурнала невъзвратимо в дълбоките тихи води на любовта.

— Софи, обуй си обувката — каза Сюзан.

Софи не помръдна. Не можеше да стигне до обувката си.

С бързината на нападаща кобра Едуард вдигна грозната обувка и я обу на крака й. Софи зърна лицето му, което се бе изкривило от гняв. Когато вдигна глава, тя погледна към майка си, която също не беше в най-добро разположение.

— Ще ни извините ли, господин Деланза? — рязко рече Сюзан.

Едуард се изправи между майката и дъщерята.

— Госпожо Ралстън, дъщеря ви изпитва болка. Бих искал да й помогна да се качи на горния етаж. — Тонът му беше хладен. — С ваше позволение, разбира се.

Сюзан отвърна със захаросан глас:

— Няма да е необходимо, сър. Някой от прислужниците ще й помогне. Както и да е, бих ли могла да поговоря с вас утре сутринта… да кажем, след закуска?

Усмивката й беше като бонбон, запят с оцет. Той се поклони.

— Разбира се. Лека нощ госпожо. — Обърна се и погледна Софи с мрачна загриженост и същевременно някак заговорнически и интимно, от което пулсът на Софи се заблъска ускорено. — Лека нощ госпожице О’Нийл.

Тя успя криво-ляво да му се усмихне. Едуард се оттегли. Сюзан се загледа след него. После се обърна към дъщеря си. И я зашлеви. Софи извика от изненада и болка, когато дланта на Сюзан се стовари върху лицето й. Майка й не я беше шамаросвала от години. Тя се облегна назад на стола, държейки смаяно пламналата си буза.

— Казах ти да стоиш далече от него! — извика Сюзан. — Не разбираш ли? Той е точно като баща ти, като проклетия ти покварен баща, това нещастно ирландско копеле… и ще те използва точно както баща ти използваше мене!



Софи не спеше. Дори не се решаваше да мисли за случилото се или да го анализира. Никога нямаше да разбере събитията, които се бяха разиграли този ден.

Тя рисуваше. Предпочиташе цветните бои, маслените бяха любимото й средство, но знаеше, че майка й никога нямаше да й позволи да донесе картините си в Нюпорт за уикенда, и наистина краткото разстояние не оправдаваше мъкненето на този багаж. Освен това бе пристигнала във вилата с намерението да се покаже общителна, което нямаше да бъде възможно, ако се заключеше в стаята си да рисува по цял ден, нито пък щеше да й бъде лесно да прекарва цяла нощ заета с работата си. Но не можеше да се съпротивлява срещу нуждата да рисува, срещу импулса, който неуспешно бе потискала целия ден и на който сега се отдаваше с целенасочена трескавост. Сънят бе последното, за което би се сетила в този момент.

Рисуваше със замах. Щрихите й бяха едри и дръзки. Скиците следваха една подир друга. Но обектът беше един и същ. Портрети на един и същи мъж; само позите бяха различни. Всички бяха портрети на Едуард Деланза.

Тя рисуваше Едуард коленичил, прав, седнал, тичащ, рисуваше го как държи грозната й обувка. Във всеки портрет тя го рисуваше напълно облечен, но по риза, за да може да загатне силните мускули, които бе почувствала до тялото си, но не бе видяла. Как й се искаше да го беше видяла напълно съблечен — защото тогава щеше да го нарисува гол.

Очертаваше тялото му с малко, но мощни, прости щрихи, не можейки да направи повече. Но във всеки портрет изписваше лицето му много грижливо. Във всеки портрет изражението му си оставаше едно и също. Каквото го беше видяла последно — нежно, загрижено, но и изпълнено с обещания.

4

Сюзан се разхождаше напред-назад. Бе изкарала безсънна нощ. А и когато Бенджамин я беше запитал какво има, тя нямаше как да му каже.

Беше сама в музикалния салон. Спря, за да се погледне във венецианското огледало, окачено над малка масичка в стил Луи XIV с мраморен плот. Тъмната й, стигаща до раменете, коса бе разпусната, обграждайки в съвършена рамка безупречното й лице с цвят на слонова кост и класически черти. Сутрешната й дреха бе проста, от фин памук с цвят на праскова, с дълбоко клиновидно деколте и плътно стегнат нагръдник въпреки модата, която налагаше висока линия на деколтето и свободни горнища. Сюзан знаеше, че фигурата й е възхитителна и откакто се омъжи повторно, винаги я бе подчертавала. Тя приглади уверено полите си, които прилепваха по бедрата й, преди да се спуснат надолу в обичайната си форма на тромпет. Не можеше да намери никакъв недостатък във фигурата си освен леките кръгове под очите.

Съжаляваше за предната вечер. Господи, колко съжаляваше. Но беше казала на дъщеря си да стои далече от Едуард Деланза, а Софи не я беше послушала. Само да не си беше изпуснала нервите. Но може би Софи си е взела поука.

Сюзан си пое дъх с мъка. Джейк бе умрял преди единадесет години и тя още чувстваше ужасната раздираща празнота всеки път, щом се сетеше за него, а това се случваше често. Да, това противно копеле й липсваше и винаги щеше да й липсва… но тя винаги щеше и да го мрази. За малко да я унищожи!

Сюзан не можеше да прости на Джейк нито това, че я бе отделил от обществото, от притежанията и богатството й, нито другите жени, нито намерението му да се разделят, когато му беше отказала развод. А когато Джейк беше принуден да напусне страната, тя стана известна като жена на убиец, на предател. Ако Бенджамин Ралстън не се беше оженил за нея след смъртта на Джейк, възвръщайки й мястото в обществото и дължимото уважение, тя още щеше да носи петното от позора на Джейк.

И най-важното — тя никога нямаше да прости на Джейк, че беше оставил цялото си състояние — близо един милион долара в облигации и готови пари — на дъщеря им. Това бе най-големият удар. Софи щеше да ги получи веднага, ако се омъжи, или щеше да почне да получава лихви на двайсет и една години, а пълната сума — когато стане на двайсет и пет, ако все още не е омъжена. След всичко, което бе изстрадала Сюзан, след всичко, което бе претърпяла и от което се бе отказала, той не й беше оставил и пукнат цент. Нито грош.

Тя знаеше, че по този начин той й го връща, както я бе заплашил последния път, когато се бяха видели, макар че тогава той беше зад решетките. Нито той, нито тя бяха помислили, че след две години той ще е мъртъв, а и според Сюзан заплахите му бяха безпочвени, защото какво би могъл да й направи, докато е в затвора? Но заплахите си имаха основание. Макар и затворен, макар и мъртъв, Джейк бе изпълнил заплахата си — дори сега той продължаваше страстната им война на любов и омраза от гроба.