Бренда Джойс

След невинността

ПРОЛОГ

Ню Йорк, 1890 година

— Софи, къде си?

Момиченцето се сви уплашено. Стисна упорито устни и не помръдна от ъгъла на стаята си, притиснато между облепената с весели тапети стена и леглото, твърде голямо за неговия ръст.

Дочуха се приближаващи стъпки.

— Софи? — Тонът на майка й беше остър, с нотка на досада. — Софи? Къде си?

Софи си пое дъх със стиснато гърло и в очите й бликнаха сълзи, когато вратата се отвори рязко и Сюзан се появи на прага. Само татко да беше тук. Само да не беше заминавал. Само да си дойдеше у дома.

— Софи! Идвай, когато те викам! Какво правиш? Имам да ти кажа нещо важно — изрече Сюзан с режещ глас.

Софи колебливо вдигна поглед към очите на майка си, които веднага се изпълниха с ярост, забелязвайки хартийката в краката й.

— Какво е това? — извика Сюзан и се наведе.

Грабна листчето, цялото в ярки и дръзки цветове. Дори възрастен не би се затруднил да различи фигурите в рисунката, която, макар и нахвърляна по детски, беше изненадващо жива и истинска. На картината можеше да се види един мъж, нарисуван в гигантски, героични пропорции, и едно много малко русо момиченце. И двете фигури бягаха — детето гонеше възрастния мъж.

— Виж се… каква си безобразна! — извика Сюзан, разкъсвайки рисунката на две. — И престани да рисуваш баща си… чуваш ли? Престани!

Софи отстъпи още по-назад в ъгъла. Не каза нищо. Искаше баща си. Така го искаше. Толкова й липсваше.

Нейният голям, красив татко, който винаги се смееше, винаги я прегръщаше, винаги й казваше колко много я обича и колко е добра и умна, и красива.

Моля те, татко, ела си у дома, помисли Софи.

Сюзан се опита да се успокои. Протегна ръка.

— Ела тук, миличка — каза тя, сега с доста по-мек тон.

Софи не се поколеба. Положи длан в ръката на майка си и тя я издърпа да стане.

— Софи — започна Сюзан, но спря нерешително. — Трябва да знаеш. Имам лоши новини. Джейк няма да се върне.

Софи отстъпи назад и се отскубна от ръката на майка си.

— Не! Той обеща! Обеща ми!

Красиво оформената челюст на Сюзан замръзна. В очите й блесна суров пламък.

— Той няма да си дойде. Не би могъл. Софи… баща ти е мъртъв.

Софи втренчи очи в една точка. Знаеше какво е смъртта. Преди няколко месеца умря котката и, Софи я беше открила вцепенена и неподвижна, с отворени, но невиждащи очи. Баща й… Нейният татко не можеше да изглежда така!

— Той няма да се върне — повтори твърдо Сюзан. — Мъртъв е. — Лицето й се сви в гримаса. — Точно каквото заслужаваше, ако питаш мене — измърмори тя неизвестно на кого.

— Не! — изпищя Софи. — Не, не ти вярвам!

— Софи!

Но беше прекалено късно. Софи излетя от стаята толкова бързо, колкото можеха да я носят подгъващите се крака. Хукна по коридора на огромната страшна къща, която баща й беше построил с толкова гордост за тях, къща, в която се бяха заселили едва няколко месеца, преди той да замине. Не може да е мъртъв! Беше обещал да се върне у дома!

— Софи, върни се! — изкрещя Сюзан.

Софи не й обърна внимание. Пред нея се изпречи мраморното стълбище. Нищо не я интересуваше, тя полетя по него, без да забавя стъпките си. Изтича по първото стъпало, после по второто. Едва когато загуби равновесие, разбра, че е трябвало да престане да тича много по-рано. Извика и падна. Търкулна се надолу по стъпалата като парцалена кукла с размятани ръце и крака и развята коса надолу и все надолу, докато най-накрая се приземи с тежко тупване на пода на долния етаж.

И остана да лежи там неподвижна.

Софи беше замаяна. Дали от падането, или от лошата новина за баща й — не можеше да определи. Малко по малко престана да й се вие свят и погледът й се проясни. Не помръдна. Татко е мъртъв. О, татко, изплака тя.

Усети непоносима болка в глезена и когато седна, болката толкова се усили, че бяла светлина премрежи погледа й. Тя помръдна и светлината изчезна, но не и болката. Но вместо да хване крака си, тя скръсти ръце на гърдите си и се сви на топка, избухвайки в плач.

— Госпожице Софи, госпожице Софи, добре ли сте? — Икономката тичаше към нея.

Софи погледна нагоре по стълбите към майка си, която стоеше мълчалива и неподвижна на площадката, два етажа по-нагоре, с побеляло лице и широко отворени очи.

Софи погледна към пода.

— Добре съм, госпожо Мърдок — излъга тя.

Майка й не я обича, а татко й е умрял… как ще живее по-нататък?

— Ударили сте се зле — извика госпожа Мърдок и се наведе, за да й помогне да се изправи.

— Ако се е наранила, сама си е виновна — каза студено Сюзан от горния етаж.

Хвърли втренчен поглед към Софи и се обърна.

Софи погледна към майка си и отново се разплака. Мамо, нараних се. Моля те, върни се. Но не я повика.

След като Сюзан си отиде, госпожа Мърдок я изправи на крака. Софи не можеше да стои на десния си крак и тежко се облегна на добрата икономка. Наложи се да прехапе устната си, за да не изпищи.

— Ще ви сложа да легнете и ще повикам лекар — каза госпожа Мърдок.

— Не! — извика Софи в паника. Сълзи потекоха отново по бузите й. Знаеше, че Сюзан ще се ядоса, ако тя наистина се е наранила, и беше сигурна, че ако си почине, болката ще отмине. И може би, може би, ако е добра, ако е много добра, ако спре да рисува и прави, каквото й казват, Сюзан ще я обича повече. — Не, не, добре съм!

Но не беше добре. И никога вече нямаше да бъде добре.

ПЪРВА ЧАСТ

БЛУДНАТА ДЪЩЕРЯ

1

Нюпорт Бийч, 1901 година

Денят беше великолепен Софи вече не съжаляваше, че е напуснала града, за да участва в плажното парти, което майка й устройваше през уикенда.

С голям скицник в едната ръка и въглен в другата Софи спря на хребета на една дюна, за да хване пейзажа. Атлантическият океан обгръщаше пясъчния бряг, слънцето се отразяваше в игривите му леки вълнички. Над нея се рееха чайки. Небето почти я заслепяваше със синевата си. Тя се усмихна и вдигна към слънцето лицето си, засенчено от сламената шапка. Мигове като този караха Софи да осъзнае, че има живот и извън четирите стени на нейното ателие.

После туптенето в глезена я върна към познатото й. Не биваше да се застоява. Беше грешка, че слезе на плажа. Имаше великолепна предварителна скица на Нюпортския бряг, която щеше да нарисува с маслени бои веднага щом се върне в града, а я очакваше цяла вечер сред гостите и тя щеше да бъде още по-неприятна за нея, ако куца повече от обикновено. Сюзан беше напълнила къщата за уикенда и това не можеше да не ужаси Софи. Всъщност, ако имаше избор, щеше да се заключи в стаята си и да рисува. Но нямаше възможност да избира, беше обещала на майка си да се покаже в най-гостоприемната си светлина и Софи наистина възнамеряваше да направи всичко по силите си, за да й се хареса.

Софи въздъхна и си представи дългата вечер, която предстоеше. Заслиза по дюната. Чудеше се дали познава поне някого от гостите на майка си. Потънала в света на своите рисунки, Софи рядко излизаше сред хората и трудно общуваше с непознати или бегло познати хора, нещо, което беше като втора природа за останалите. По-малката й сестра Лиза веднъж й каза, че хората говорят за всичко, каквото им попадне пред погледа — например за красивата порцеланова ваза, която стои наблизо. Звучеше по-лесно, отколкото бе в действителност. Софи реши да не се безпокои за предстоящата вечер. Никой не очакваше от нея да бъде красавицата на бала.

Заслиза с неравната си походка по обраслата с шубраци дюна и след няколко крачки спря да си почине. Пое си дъх и погледът й улови някакъв ярък бял проблясък. Взря се. Забеляза един мъж, който вървеше по друга пътечка по дюните, точно под нея. И той си тръгваше от плажа, също като нея, но не я беше забелязал.

Видът му спря дъха й и Софи замръзна на място, забравяйки и самата себе си, и къде се намира. Той беше без шапка, гъстата му черна коса ярко контрастираше с ослепителната белота на фино ушитото му ленено сако. То беше небрежно разкопчано и вятърът го развяваше. Мъжът беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете на бледокремавите си панталони. Беше едър мъж, Софи виждаше това, висок и широкоплещест, но се движеше с грацията на дребните фигури, леко и изящно като черна пантера. Софи беше омаяна. От тази далечина не можеше добре да различи чертите на загорялото му лице, но те сигурно бяха невероятно красиви. Трябваше да го нарисува. Тя рязко седна долу, отвори скицника. Сърцето й биеше до пръсване. Започна да нахвърля силуета му.

— Едуард! Почакай!

Ръката на Софи замръзна и тя стресната хвърли поглед към жената, която тичаше по пътеката след непознатия. Софи позна съседката си, госпожа Хилари Стюарт. Защо, за бога, Хилари ще тича след този мъж в такъв вид, с пола, високо вдигната в едната ръка, и безсрамно откриваща дълги крака, обути в бели чорапи? После се сети какво може да е правила Хилари, и побледня, шокирана.

Софи си напомни сурово, че това не е нейна работа и че трябва да си върви. Опита се набързо да завърши скицата на непознатия, прибави още няколко щриха. После гласът му, мъжествен и нисък баритон, накара ръката й да замре. Софи вдигна глава, безпомощно омагьосана от мъжествения звук, и неволно напрегна слух.

Хилари се вкопчи в раменете му, полюля се, като че ли подухната от вятъра… или може би в очакване той да я целуне.

Сърцето на Софи заби още по-буйно. Точно както си бе помислила… както се бе опасявала. Зарови пръсти в топлия пясък, забравила за скицата, осъзнавайки единствено, че трябва да си иде, преди да е видяла нещо, което няма право да види… но не можеше да помръдне, нелепо парализирана.