Емили изтича от балната зала в коридора, където светлината беше много по-силна, и извади мобилния си телефон. Часовникът му показваше точно десет часа. За щастие сигналът на безжичния интернет беше силен, така че тя написа БОНЕЪР в браузъра и веднага изскочиха няколко резултата. Бонеър беше малък остров на Карибите. Емили цъкна върху връзката към страницата на Търговската палата. Според нея Бонеър беше популярно място за гмуркане. На страницата беше публикувано слайдшоу от няколко снимки: тропическа риба, хора, които се забавляват в тюркоазения океан. След това на екрана проблесна снимка на старовремски киносалон. На големия навес, вместо филмовата програма, имаше голям надпис ЛИПСВАШ МИ, ЕМИЛИ.

Сърцето на Емили почти спря. Тя гледаше уебстраницата без да мига, уплашена, че й се привижда. Но след това образът отново се появи в слайдшоуто. ЛИПСВАШ МИ, ЕМИЛИ. Тя ахна.

— И ти ми липсваш, Джордан — прошепна момичето.

Тя изгледа слайдшоуто още шест пъти. След това, в десет и една минута, то изчезна. Емили се чувстваше замаяна. Това бе най-романтичното нещо, което някой беше правил за нея. Само ако можеше да вземе полет до Карибите още тази вечер и да намери Джордан. Но тя знаеше, че Джордан е твърде умна. Дори да се намираше в Бонеър, тя сигурно отдавна го беше напуснала.

— Ето ви и вас, госпожице Фийлдс!

На голото й рамо полегна студена, слаба длан. Емили подскочи и се огледа. Усмивката на агент Фуджи въобще не беше приятелска. Консервативният й сив костюм изглеждаше не на място сред всичката коприна и тюл.

— Да не би да ме избягвате?

Устата на Емили веднага пресъхна.

— Ъм…

— Исках да ви дам шанс да ми обясните нещо — прекъсна я Фуджи. — Може би още сега да поговорим.

Емили зяпна. Да обясни… какво?

Без да дочака съгласието на Емили, Фуджи я поведе към края на коридора, където беше по-тихо.

— Получих анонимно обаждане, че в дома си криете безценно произведение на изкуството — рече твърдо тя, навеждайки се към момичето. — Трябва ли да взимам заповед за обиск, госпожице Фийлдс?

Криете безценно произведение на изкуството?

— В моя дом няма никакво изкуство — изтърси Емили.

Фуджи повдигна едната си вежда.

— Да не е в дома на някой друг, когото познавате? Казаха ми, че една от вас, момичета, притежава нещо, за което бихме искали да знаем. Щом не сте вие, коя е тогава?

Музиката отекваше в ушите на Емили. Беше отговорила без да мисли. А. беше казал… но не всичко. Това беше брилянтна схема: тя разчиташе на Емили да й каже останалото.

Тя отново погледна към Фуджи.

— Н-не знам за какво говорите.

— Нима? — Фуджи постави ръце на хълбоците си. — Сигурна ли сте?

Емили леко поклати глава, полагайки огромни усилия да издържи на напъна. След миг Фуджи придърпа нагоре по рамото си каишката на куфарчето и се завъртя на токовете си.

— Надявам се, че не ме лъжете — предупреди я тя.

После се отдалечи от нея, като вдигна телефона към ухото си още преди да излезе от сградата. Емили почувства как я залива гореща вълна, после студена. Какво беше направила току-що? Къде беше отишла Фуджи? Намереха ли ченгетата картината, с тях беше свършено.

Тя хукна обратно към балната зала и се огледа за приятелките си, но не ги видя никъде. Телефонът й се намираше на дъното на чантичката; тя го извади и набра номера на Ариа.

— Не пак! — изкрещя тя след сигнала на гласовата поща. После опита телефона на Спенсър, после на Хана. Нищо. — Не пак, не пак! — изкрещя тя на гласовите им пощи.

— Добре ли си?

Зад нея стоеше Айрис, задъхана от танца. Емили пусна телефона в чантичката си; чувстваше се опустошена.

— Ами…

— Намери ли си изненадата? Избяга навън толкова бързо и… — Внезапно Айрис млъкна и се ококори, виждайки нещо в другия край на залата.

— Какво има? — Емили проследи погледа й. Да не би да се беше върнала Фуджи? Да не беше пристигнал спецотрядът? Единствените хора на дансинга бяха празнуващите ученици, облечени в рокли и смокинги. Диджеят водеше конга-веригата и поклащаше главата си напред и назад.

Айрис започна да трепери.

— Не мога да повярвам. Това е момчето, което посещаваше Али в Убежището.

Емили погледна намръщено диджея. Той имаше мърлява брадичка, малки очички и длъгнесто тяло.

— Наистина ли?

Айрис кимна без да отмества поглед.

— Навсякъде бих разпознала снимката му.

Внезапно Емили осъзна, че Айрис гледа към снимката на статива. КРАЛ И КРАЛИЦА НА „РОУЗУУД ДЕЙ“, пишеше с къдрави букви отгоре. Под надписа имаше снимка на краля и кралицата с корони. Тазгодишните крал и кралица. Крал, който Емили познаваше много, много добре. Погледът й се смъкна до златния часовник на китката му. Същият златен часовник, който беше видяла на онази снимка в дома на Трип. На която беше снимана Али в Убежището.

Тя погледна към Айрис, настръхнала до крайност.

— Ноъл Кан? Сигурна ли си?

Айрис кимна мрачно и уверено.

— Залагам живота си на това.

29.

Преди да е станало твърде късно

На Спенсър й бяха необходими четирийсет и пет минути и няколко скришни места, за да избегне подозрително изглеждащите местни, преди да прекоси петнайсет пресечки в посока към града и да намери такси, което да я откара до „Четирите сезона“. Тя си носеше малко пари в брой и кредитната карта — поне нея А. не беше успял да блокира. Докато пътуваше, се опита отново да включи телефона си, но неуспешно. А. беше задръстил кутията със съобщенията си.

В този миг я озари прозрение: А. знаеше за кутията. Което означаваше, че знае и номера й. Естествено, че го знаеше: А. беше Чейс. Сигурно беше погледнал в телефона й, докато бяха заедно. А тя беше влязла в капана и заради това приятелките й щяха да умрат.

Спенсър погледна през прозореца към Художествената галерия, покрай която преминаваха. Не можеше ли шофьорът да кара по-_бързо_? Трябваше да намери Ариа, Хана и Емили, преди Чейс да ги открие пръв.

Най-накрая отпред се появи „Четирите сезона“.

— Спрете тук! — извика Спенсър, когато стигнаха до завоя, хвърли малко пари на шофьора и изскочи от задната седалка. Затича със ситни стъпки по тротоара, възпирана от прилепналата си дълга рокля. Пред входа на хотела бяха паркирани няколко таксита и лимузини. Една позната черна кола профуча покрай Спенсър, повдигайки краищата на роклята й. Това не беше ли… Фуджи?

Спенсър погледна през затъмнените стъкла, но не можа да види шофьора или пътниците. Дали Хана, Емили и Ариа бяха вътре? Дали Фуджи вече беше успяла да се добере до тях?

Тя връхлетя във фоайето на „Четирите сезона“ и изтича в балната зала. Първия човек, когото забеляза, беше Рийв Донахю, едно от момичетата в комитета по украсата.

— Виждала ли си Ариа Монтгомъри? — попита тя, останала без дъх.

Рийв огледа Спенсър от главата до петите, сви устни при вида на разпрания й подгъв и разрошената коса.

— Това момиче го няма цялата вечер. Изобщо не заслужава да е отговорник по декора.

Спенсър каза едно бързо „благодаря“, след което обходи дансинга. Наоми Циглър танцуваше с Хенри Бенет. Шон Ейкърд и Кейт Рандъл си шепнеха нещо на масата в ъгъла. Айрис беше облегнала главата си на рамото на Джеймс Фрийд.

Спенсър тъкмо се накани да изтича при нея и да я пита за Емили, когато пред очите й се появи самата Емили.

— О, господи — каза тя, сграбчвайки ръцете на Спенсър. — Къде беше? И какво ти се е случило?

— Дълга история — рече Спенсър. — Трябва да ти кажа нещо.

— Приятелят на Али със сигурност е Ноъл — изтърси в същото време Емили.

Спенсър отстъпи назад и я погледна.

— Чакай… Какво?! Сигурна ли си?

Емили кимна.

— Айрис видя снимката му и каза, че непрекъснато е посещавал Али в Убежището.

Диско кълбото хвърляше отблясъци върху ръцете на Спенсър, докато тя оглеждаше балната зала. Ако Ноъл беше приятелят на Али… значи Чейс не беше. Тя беше сбъркала. Момичето пристъпи смутено на място, без да е сигурна дали се чувства ужасно притеснена… или облекчена… или все още ядосана, че Чейс беше научил за Ямайка от другаде.

— Къде е Ноъл сега? — попита разсеяно тя. — И Ариа? И Хана?

— Тук съм — обади се Хана зад тях, докато влизаше, останала без дъх, също както Спенсър минути по-рано. Лицето й бе изопнато, ръцете й трепереха. — Върнахме се колкото се може по-бързо.

— Откъде? — попита Емили.

— Бил бийч. — Гласът на Хана трепереше. — Греъм се събуди.

— И ти взе Майк със себе си? — Спенсър беше ужасена. Тя отново огледа залата. — Къде е той сега?

— Той е… някъде. — Хана също се огледа, след което сви рамене. — Не му казах какво става. И той остана в колата — не видя нищо. Но момичета, Греъм е видял А. Това е искал да каже на Ариа.