— Много съм щастлива. — Тя вдигна ръката си. — И това е ужасно красиво. — И в този момент, просто ей така, цялата тежест се стовари от раменете й.

— За теб винаги. — Ноъл я прегърна през кръста и снижи глас. — Какво ще кажеш наистина да останем насаме? Никакви барове, никакви хора, никакви сълзи — само аз и ти, щастливи?

Ариа бавно се усмихна.

— Звучи ми чудесно — почти прошепна тя.

Но тя знаеше, че няма да е толкова лесно. Реши, че тази вечер ще разкаже на Ноъл всичко. За А. За Истинската Али. За картината. Дори за Табита. Повече никакво криене. Тя имаше нужда от него като съюзник, а не като някой, от когото да се страхува. Всичко щеше да бъде разкрито и двамата заедно щяха да се борят с А.

Шумът в бара се увеличи. Все повече хора заемаха местата около тях. Тук беше твърде шумно — а в залата имаше прекалено много народ. Ариа пресуши чашата си и стана; внезапно се беше сетила за точното място, където можеха да поговорят за всичко, без някой да ги чуе.

— Ела — каза тя, протягайки му ръката си. Да отидем в гробището.

27.

Най-важната сричка

Майк спря старото субару на паркинга на Бил бийч. Хана му беше казала да кара бързо и те бяха пристигнали тук от Филаделфия за девет минути и четирийсет и три секунди, което сигурно беше някакъв рекорд. Хана беше почти сигурна, че Майк е карал поне със сто и шейсет километра в час по магистралата.

Той обиколи паркинга веднъж, после още веднъж. Всички места бяха заети.

— Все нещо ще се освободи — каза Хана, стиснала здраво дръжката на вратата. — Остави ме пред входа и ще се срещнем вътре.

Майк изкриви устни, сякаш идеята не му хареса особено, но преди да успее да възрази, Хана вече беше изскочила от колата.

Докато прекосяваше паркинга, телефонът й се обади няколко пъти, но тя не му обърна внимание. Точно сега не можеше да губи време. Трябваше да стигне до Греъм.

Регистраторката се усмихна на роклята, токчетата и грима й, но Хана мина покрай нея, без да каже нито дума. След като надраска набързо името си в книгата за посетители, тя зави рязко вляво и тръгна по коридора на Греъм. В препълнените стаи примигваха телевизори. Посетителите седяха спокойно на диваните. Но в накрая на коридора, където се намираше леглото на Греъм, сновяха сестри.

Кайла седеше в леглото си на няколко метра от отделеното местенце на Греъм. Когато видя Хана, тя й махна с ръка.

— Какво става?

Хана сви рамене и надникна зад завесите на Греъм. Когато го видя, тя ахна. Тръбата за дишане я нямаше. Той се гърчеше, а миглите му потрепваха. Напуканите му устни произнесоха една дума.

— Греъм? — извика една сестра в лицето му.

— Греъм? — Хана също се наведе над леглото. — Буден ли си?

Сестрата я погледна.

— Коя сте вие?

Хана примигна.

— Няма проблем — обади се Кели зад гърбовете им, докато внасяше в тясното пространство един поднос, върху който бяха подредени спринцовки и лекарства. — Хана е доброволка. — Тя погледна към останалите сестри. — Аз ще се заема с това. Вие потърсете родителите му. Те казаха, че пътуват насам.

Сестрите изчезнаха. Кели попипа челото на Греъм, след което погледна в мониторите му.

— Събуди се преди около половин час — каза тя на Хана. — Намалихме дозата на болкоуспокоителните, за да видим дали ще каже нещо, но той като че ли не е на себе си.

— Кели? — извика някой иззад завесата. — Госпожа Джонсън в сто и седемнайсета има пристъп. Трябваш ни.

Очите на Кели се стрелкаха напред-назад.

— Каква нощ — промърмори тя. После положи длан върху рамото на Хана. — Ще го наглеждаш ли за секунда?

Хана примигна.

— И какво да правя?

— Просто не го пипай. Веднага се връщам. — След това Кели се изгуби в коридора. Хана се обърна към Греъм, който продължаваше да се гърчи. Пръстите му се свиваха и разпускаха. Той посегна към системата, прикрепена към ръката му и изгрухтя нещо неразбираемо.

— Греъм? — рече тихо тя. — Чуваш ли ме?

Клепачите му потрепериха. От устата му се разнесе стържещо „И-и-и“. Опитваше се да каже нещо.

Сърцето на Хана се разтуптя и тя го хвана за ръката.

— Едно стискане, за да, две за не, чуваш ли? Ти попадна в експлозията на кораба. Спомняш ли си?

Греъм стисна веднъж.

В коридора се чу звънец. Хана замръзна, наблюдавайки под завесата как преминават белите обувчици на някоя сестра.

— Случи се в котелното на кораба — продължи тя. — Ти разговаряше с Ариа. Помниш ли Ариа?

Греъм отново стисна ръката й веднъж.

— Добре. Опитваше се да й кажеш нещо. Че някой я следи?

Греъм сви устни. Той затвори здраво очи и потрепна от болка.

— И-и-и…

Сърцето на Хана биеше ускорено.

— Видя ли лицето й?

Греъм се бореше със сричката, но устните му бяха като каучук.

— Н…

— Не? Не си?

Той поклати глава, сякаш за да възрази. Внезапно Хана се досети.

— Не е било тя, а той?

Греъм стисна веднъж ръката й.

Хана усещаше главата си странно лека. Тя си пое дълбоко дъх и продължи.

— Знаеш ли името му?

Греъм отвори едното си око изцяло. Ирисът му беше кървясал. Той стисна силно зъби и притисна език към тях. Опита се да произнесе една сричка, след което се отпусна изтощен на възглавницата.

— Моля те — настоя Хана. — Моля те, кажи ми името му.

Греъм отново се опита.

— Н-н… — Той затвори очи с раздразнено изражение на лицето. — Н-н-н!

Хана се наведе по-близо.

— Н… какво? Ноъл?

Греъм изглеждаше замаян. Той отново издаде звука „н“. Челюстта му започна да трепери.

— Н-н-н — не спираше да повтаря той. — Н-н-н!

— Стисни веднъж, ако е Ноъл, Греъм! Стисни веднъж, ако е Ноъл! — настоя Хана.

Внезапно вратът му се изви неестествено назад. Очите му се подбелиха. Крайниците му започнаха да треперят, краката му ритаха бясно. Машините започнаха да вият.

Хана отстъпи ужасена назад. Тя ли беше причинила това? Дали не беше твърде настоятелна?

Писукането продължи. Тялото на Греъм беше разтърсвано от спазми.

— О, господи — прошепна Хана. Тя излезе през завесата и погледна в коридора. Той беше празен, не се виждаше нито една сестра. — Мамка му — промърмори тя под носа си. Сега вече машините на Греъм издаваха ужасяващ вой.

— Току-що видях някой да отива натам — разнесе се гласът на Кайла зад гърба на Хана. Тя треперливо сочеше наляво. Хана й кимна, после хукна по коридора. Но стаята на сестрите също беше празна. След като провери в още три коридора, тя най-накрая забеляза една жена в розова престилка, която се грижеше за пациент близо до изхода.

— Помощ! — извика тя. — Машините на един пациент откачиха!

Сестрата се затича към нея. Хана я поведе напред, токчетата й потракваха по хлъзгавия под. Тя зави към леглото на Греъм. Звукът на машините се чуваше по целия коридор.

Сестрата я избута настрани, дръпна завесата и зяпна уплашено.

— О, боже — прошепна тя. — Сърцето му е спряло. — Тя се обърна и се развика за помощ.

Хана надникна вътре, като очакваше да види как Греъм се гърчи още по-ужасно от преди. Вместо това тялото му лежеше безжизнено на леглото. Главата му беше изкривена странно надясно, езикът му висеше от устата. Превръзката над едното му око беше паднала, разкривайки изприщена бледа кожа. Всичките тръбички от ръцете му бяха извадени, навсякъде беше омазано с кръв.

На машините се виждаше само една права линия. На местата, където се отчиташе кръвното налягане и пулсът, имаше само въпросителни.

Появиха се още сестри, които започнаха да му правят изкуствено дишане и да спират кръвотечението. Пристигна и втори екип, които тикаха количка с чекмеджета, и един лекар разкъса нощницата на Греъм, за да разголи изприщените гърди. Когато включиха дефибрилатора, тялото му се изви в дъга. Хана изпищя. Греъм се отпусна отново на матрака, но линията на мониторите не се промени.

Лекарите и сестрите го дефибрилираха три пъти. Някой леко отблъсна Хана встрани от заграденото място. Тя стоеше безполезна в коридора. Зад гърба й се разнесе звук; Кайла седеше в леглото си и очите й се чернееха под марлята. Момичето изглеждаше също толкова ужасено, колкото и Хана.

Дефибрилаторът спря да жужи. Някой извика точния час, няколко сестри дръпнаха завесите и излязоха в коридора. Хана покри устата си с длан, уплашена, че може да повърне. Тя погледна към Кели, която в същия миг се появи иззад завесата. Престилката й беше опръскана с кръвта на Греъм.

— Той да не е…? — Хана дори не смееше да произнесе думата на глас.

Кели наведе очи. Беше ясно, че тя също не може да произнесе думата на глас — но не беше необходимо. Но изпитото й, бледо лице с изненадано изражение казваше всичко. Греъм, който допреди малко беше общувал с Хана, който беше видял А., който може би знаеше всичко, беше мъртъв.