Sara Shepard - Съкрушени

— Ариа! — Райън, облечена в плисирана рокля с ресни и събрала косата си на кок, изтича при Ариа и силно я прегърна. — Залата изглежда невероятно!

Ариа спря да прави снимки, което беше част от задълженията й като организатор по декора, и огледа балната зала в „Четирите сезона“, сякаш досега не я беше виждала — макар че беше пристигнала тук още в три следобед, за да наглежда украсата.

— Благодаря — каза тя на Райън. — Но всъщност останалите момичета направиха всичко, аз само им давах указания.

Райън махна презрително с ръка.

— Важно е въображението ти. — Тя огледа тоалета на Ариа, от къдриците до семплата, но елегантна черна рокля и кадифените обувки с високи токчета, които си беше купила от Франция преди години специално за този случай. — Ти също изглеждаш страхотно. — Тя се обърна към някой до нея. — Нали?

Ариа потрепна. Ноъл се беше приближил и безмълвно беше застанал до нея. Той изглеждаше елегантно в смокинга си и беше килнал на една страна короната си на крал на бала.

— Страхотно, както винаги — отвърна той като добър приятел.

А беше ли такъв? Вече й беше казал, че изглежда страхотно поне двайсет пъти тази вечер. Освен това й беше осигурил организацията на декорите, нещо, което винаги бе искала. Дори беше останал до нея, въпреки че се беше държала като откачена, точно както в този момент.

Или всичко това беше просто поза? В главата на Ариа продължаваха да се въртят едни и същи мисли. Възможно беше Ноъл да е познавал Табита. В имейла си до Фуджи я беше нарекъл приятел — или може би имаше предвид Али? Ако е ставало дума за Табита, така ли беше успял да се сдобие с огърлицата й? Затова ли на кораба й беше казал да стои далеч от Греъм? Може би Греъм също знаеше, че Табита и Ноъл са били приятели. Може би Ноъл се беше притеснявал, че момчето ще издаде нещо. Това не се беше случило, разбира се — но Греъм щеше да каже на Ариа кой я следи.

А ако Ноъл познаваше Табита, това означаваше, че е познавал и мащехата й Гейл. Може би разполагаше с вътрешна информация за бебето на Емили. Може да е надничал в пощенската кутия на Гейл, очаквайки Емили да върне парите, без да изглежда подозрително — може би беше казал на Гейл, че е дошъл да вземе нещо, което Табита е взела от него, преди да изчезне. Може да е продължил да поддържа връзка с Гейл и съпруга й, след като те се бяха преместили в Роузууд — сигурно е знаел къде да я намери. И когато Гейл го беше видяла на алеята в нощта, когато Ариа, Емили и останалите бяха отишли в дома й, уплашени, че Гейл може да е откраднала бебето на Емили, той можеше да я е убил, преди тя да успее да извика името му и да го издаде.

Това звучеше много логично. Дори Ямайка се вписваше в картината. Ариа не беше прекарала всяка една минута с Ноъл — той можеше да се е измъкнал и да е инструктирал Табита какво да прави, за да подлуди Ариа и останалите момичета. Може би й беше казал: Объркай ги. Закарай ги на покрива и бутни Хана долу.

Само че нещата не се бяха развили по този начин — вместо това те бяха бутнали Табита от покрива. Но възможно ли беше Ноъл да е убил Табита? Дали причината е била същата, поради която е убил и Гейл — защото се е страхувал, че може да го издаде? Дали наистина е правил всичко това заради Али? Наистина ли я обичаше чак толкова много?

Ариа затвори очи. Не. Ноъл не обичаше Али. Ноъл беше добър човек, невинен. Парчетата от пъзела съвпадаха, защото тя искаше да е така, защото А. ги насочваше в тази посока, защото дори приятелките й извъртаха и навързваха нещата в погрешно направление. Тя трябваше да го вярва. Трябваше да даде на Ноъл още един шанс да й обясни всичко.

Райън погледна часовника си „Шанел“, след което ги прегърна през раменете.

— Навъртайте се наоколо, вие двамата. Почти настъпи времето за фотосесията на краля и кралицата на гробището.

Ариа се огледа.

— Къде е Хана? — Тя не беше видяла нито една от приятелките си цялата вечер.

Ноъл се огледа.

— Преди няколко минути видях Хана и Майк да излизат. Но съм сигурен, че не са отишли далеч.

— Аз ще ги намеря — каза Райън и започна да си проправя път през тълпата.

Когато се отдалечи, Ноъл се обърна към Ариа.

— Какво ще кажеш докато чакаме да идем да си вземем питиета от бара? Никой няма да посмее да каже нещо на краля на бала. — Той й намигна.

Ариа облиза устните си. Приятелят ти иска да пийне с теб, каза си тя. Той иска малко време насаме с теб. Защото те обича.

Внезапно с периферното си зрение тя забеляза нечия фигура. Една жена в сив костюм влезе в залата, говорейки тихо по телефона си. Агент Фуджи. Тя пък какво търсеше тук?

Ариа погледна към Ноъл, по-решителна от всякога.

— Да вървим.

Двамата прекосиха фоайето и влязоха в тъмния бар. Барманът, който забърсваше с кърпа плота, ги погледна.

— Какво ще желаете?

Ноъл поиска уиски, а Ариа си поръча гимлет. След това той обърна милите си, любящи зелени очи към нея.

— Наистина ли си добре?

Ариа преглътна тежко. За щастие точно в този миг барманът се приближи и остави пред тях питиетата им. Поне имаше какво да държи в ръцете си.

— Ако си мислиш, че се сърдя заради онова с Олаф, вече го загърбих. Дори мога да те разбера, Ариа. Наистина.

— Въпреки това се чувствам ужасно — каза тя. — Не знам какво съм си мислела.

— Всичко е наред — каза твърдо Ноъл, докосвайки ръката й. — Но онова, което ти казах, остава. За Али имам предвид.

Ариа потрепна, чувайки името й.

— Наистина ли?

— Тя ме целуна. — Той стисна леко ръката й. — Не исках да имам нищо общо с нея. Надявам се да го разбираш — наистина. — Той си придърпа един стол. — Ти означаваш много за мен, Ариа. Дори не мога да ти обясня колко съм влюбен в теб. Ако нещо ни се случи — ако отново скъсаме — ще бъда съсипан. — Брадичката му затрепери. — Може дори да умра. Никой друг не ме е карал да се чувствам така. Трябва да ми повярваш.

Очите на Ариа се навлажниха. Гласът на Ноъл беше натежал от сълзи. Той казваше истината. Тя беше сигурна в това.

Той порови в джоба си.

— Всъщност имам нещо, което искам да ти дам. — Нещо проблесна на светлината и преди Ариа да се усети, той закопчаваше златна верижка на китката й. На закопчалката се виждаше дребната гравюра „ТИФАНИ & Ко“. — Чувствах се толкова зле, когато онази огърлица, която намерих, изчезна на кораба, затова реших да ти подаря нещо специално на бала. — Ноъл докосна гривната. — Онзи ден ме попита защо съм закъснял за час в деня, когато те обявиха за организатор на декора — ходих да избирам това. Арт дилърът на баща ми я купи в Ню Йорк и щеше да остане във Филаделфия само няколко часа. Тя е антика — обясни той.

— О, Господи — каза Ариа, повдигайки гривната към светлината. — Не трябваше да го правиш.

— Разбира се, че трябваше. — Ноъл протегна ръце и я придърпа към себе си. — Ти си всичко за мен, Ариа.

Ариа отпусна глава на рамото му. Това беше всичко, което искаше да чуе. Онзи ден Ноъл не се беше промъкнал в стаята й, за да й подхвърли картината; бил е с дилър на бижута, който й е купил този невероятен подарък. Внезапно осъзна, че всичко останало, което беше открила, също имаше своето обяснение — просто трябваше да го намери. Дори онова, което Ноъл беше казал на агент Фуджи. Дори, че е познавал Табита. Това бе просто едно недоразумение, което А. беше изкривил в нещо ужасно. Ноъл не искаше да я съсипе.

Тя го целуна силно по устните. Той й отвърна както обикновено, нежно, сладко и продължително, сякаш Ариа бе единственото момиче, което беше целувал някога. Тя затвори очи и се потопи в мига; никога не беше обичала Ноъл повече, отколкото в този момент.

После се отдръпна от него и подсмръкна.

— Хей… — Ноъл избърса сълзата от бузата й. — Защо плачеш?

Ариа потърси кърпичка, за да избърше очите си.