— Получих стипендията, която адски исках — обяви той.

Спенсър се усмихна. Не беше изненадана. Рифър беше гений. Сигурно му предлагаха стотици стипендии.

— Поздравления! Къде?

— Колумбия.

— Университетът? В Ню Йорк? — Спенсър плесна с ръце. — Толкова ще е забавно! Можем да посещаваме различни ресторанти, да отидем в Сентръл парк, да гледаме някой мач на Янките…

— Не, Спенсър, не университетът Колумбия. Страната Колумбия.

Спенсър примигна.

— В Южна Америка? — Рифър кимна. — Ами това също е яко. Не е чак толкова близо, но не след дълго пак ще се върнеш. — Тогава тя забеляза вцепененото изражение на лицето му. — Нали ще се върнеш?

Рифър си пое дълбоко дъх.

— Сигурно няма. Отваря ми се невероятната възможност да работя с един ботаник, доктор Диаз. Той е нещо като рок звезда в своята област. Винаги съм искал да работя с него — всички искат — но поеме ли те той, няма напускане. Не съм ти го споменавал досега, защото шансовете не бяха големи. Но преди два дни получих писмо, в което той ми предлага мястото. Обучението е двегодишно. Ще се наложи да отложа Принстън, докато не го приключа. — Той отметна една от растите си през рамо. — Честно казано, така или иначе смятах да отложа Принстън — мисля, че имах нужда от няколко години за… нали се сещаш, да поживея. Но след това срещнах теб и…

Безброй мисли се въртяха в главата на Спенсър. Научил е за това преди два дни? През последните два дни те бяха разговаряли много по телефона. Той не беше обелил и дума за това.

И две години… леле. Това си беше адски много време.

Тя се облегна на стола.

— Добре. Въпреки това е невероятно. Кога потегляш? Все още имаме време, за да бъдем заедно, нали?

Рифър загриза нокътя си.

— Доктор Диаз пише, че има нужда от човек колкото се може по-скоро, затова потеглям довечера.

— Довечера? — Спенсър замига учестено. — Не можеш ли да го отложиш малко? Надявах се, че ще дойдеш с мен на бала. — Ненавиждаше хленчещия тон в гласа си.

По лицето му си личеше, че ще отговори с не.

— Наистина ме искат още сега. Освен това, Спенсър, не съм съвсем сигурен, че трябва… нали се сещаш… да се чакаме.

Спенсър се почувства така, сякаш някой беше изсипал на главата й кофа с лед.

— Чакай малко. Какво?

— Много си падам по теб. — Рифър не смееше да я погледне в очите. — Но това са две години. Не ме бива много във връзките от разстояние. След като приключа, двамата може да сме съвсем различни хора. Не искам да те обвързвам, разбираш ли?

— Искаш да кажеш, че ти не искаш да се обвързваш! — отвърна гневно Спенсър.

Рифър гледаше пода.

— Разбирам, че това ти подейства като шок. Но исках да ти го кажа лично. Затова дойдох чак до тук, макар че трябва да си приготвям багажа. — Той погледна часовника си. — Всъщност май трябва да тръгвам.

Спенсър го гледаше безпомощно как се отдалечава към входната врата. Толкова много неща искаше да му каже, но устата й просто не можеше да произнесе думите. Значи това беше? И наистина ли искаш да ме накараш да се чувствам виновна заради това, че те накарах да дойдеш чак дотук? Ами всичките романтични есемеси? Ти си онзи, който ме преследваше!

Помисли си за обещанието на Рифър да бъде с нея в Принстън и да й показва интересните места. Кой щеше да го прави сега?

Рифър се спря във фоайето и я погледна тъжно.

— Спенсър, надявам се, че ще си останем…

— Просто си върви — отряза го Спенсър, изпълнена с внезапен гняв. Тя го избута през вратата и я затръшна зад гърба му, облегна се на нея и бавно се свлече на дървения под, изпънала краката си напред.

Какво стана току-що, по дяволите?

В главата й се завъртяха спомени от еко-пътуването. Рифър я беше завел на вечеря и двамата се бяха целунали за пръв път на дансинга. Беше невероятно — тя знаеше, че той си мислеше същото. В дома й като че ли се беше появил някакъв друг Рифър. Единственото хубаво нещо в живота й внезапно беше изчезнало.

Пиук.

Телефонът й лежеше на малката масичка в коридора. Пулсът й се ускори, тя скочи на крака и погледна към екрана. Беше получила нов есемес от непознат.

Горката малка Спенсър остана без гадже.

По-добре да си намери ново, преди да е станало късно.

Стига, разбира се, да не си отворя устата и да разкажа на света за всички хора, които си убила.

А.

2.

Хана е кралска персона

По-късно същия ден Хана Мерин седеше на бара в „Рив Гош“, любимият й псевдо-френски ресторант в мола „Кинг Джеймс“. Момичето чакаше приятеля си Майк Монтгомъри и макар че барманът нямаше да я обслужи тук, тя се чувстваше много по-изискано като седеше на бара, вместо в някое от сепаретата. Освен това те бяха претъпкани с деца от „Роузууд дей“, много от които по-малки от нея, което изпълваше Хана с меланхолия и я караше да се чувства някак си по-стара. След няколко кратки месеца тя щеше да е в Института по модни технологии в Ню Йорк — предишната седмица беше получила писмо, че е приета. „Рив Гош“ щеше да е просто едно място, което щеше да посещава по време на ваканциите.

Е, поне се надяваше да посещава „Рив Гош“ през ваканциите, а не да прекара остатъка от живота си в затвора, както искаше Новия А. Хана не обичаше да мисли за това.

Телефонът й звънна и тя го грабна.

Гугъл тревога: Материал за еко-пътуване с кораба „Селебрити“.

Хана натисна бутона за четене. Беше си направила настройките така, че да получава предупреждение всеки път, когато излезе материал за круиза, в който бяха участвали тя и приятелките й, за да научава всичко ново, свързано с експлозията в котелното. Там долу бяха Ариа и момчето, с което се беше запознала — Греъм Прат — но Хана и останалите бяха почти убедени, че там е имало и трети човек — бомбаджията. Освен това бяха сигурни, че този човек е А. Ако само полицията успееше да идентифицира този трети човек, това щеше да е краят на всичките им проблеми.

Греъм Прат, пътник на взривения круизен кораб, е все още в кома, след като получи множество изгаряния в резултат от експлозията — пишеше на първия ред. Хана вдигна глава и се загледа безцелно в масата, около която бяха насядали играчи по лакрос от последните класове, сред които бяха приятелят на Ариа, Ноъл Кан, и Джеймс Фрийд. Греъм не беше просто някакво момче, с което Ариа се бе сприятелила по време на пътуването — той беше бившето гадже на Табита. За известно време момичетата си мислеха, че може би той е Новия А. — особено след като започна да се държи зловещо и яростно и подгони Ариа към котелното, като не спираше да повтаря, че трябва да й каже нещо. Ужасена, че Греъм иска да я нарани, Ариа се заключи в задната стаичка… и след това дойде взривът.

Хана продължи да чете. Господин Прат е прехвърлен в клиниката за пластична хирургия и рехабилитация след изгаряния „Уилям Атлантик“ край Роузууд, Пенсилвания, за по-нататъшно лечение. Четири поредни години клиниката за изгаряния е печелила престижната награда за най-добро болнично заведение в трите щата и…

Хана погледна към стреснатото си изражение в шареното, старовремско огледало в другия край на бара. Бащата на бившето й гадже Шон Ейкърд ръководеше клиниката „Уилям Атлантик“ и предишната година Хана се беше записала там като доброволка. Това беше наказанието й за това, че беше блъснала беемвето на господин Ейкърд, след като Шон скъса с нея. Джена Кавана беше лекувала там изгарянията си, както и някогашната най-добра приятелка на Хана, Мона Вандерваал, която се оказа първият А. Хана не обичаше да мисли и за това.

Останалата част от статията не разкриваше кой знае колко — само, че нараняванията на Греъм били ужасни. Ледени тръпки полазиха по гърба й. Очевидно Греъм беше попаднал случайно под огъня на А., точно както се беше случило с Гейл Ригс, също заподозряна, че е А., която беше застреляна на алеята към дома си пред очите на момичетата. Но защо А. искаше да нарани Греъм? Първоначално момичетата се притесняваха, че Греъм може да е А. и че иска да се конфронтира с Ариа заради онова, което тя и останалите бяха причинили на бившата му в Ямайка. Но те продължиха да получават есемеси от А. и след като Греъм изпадна в кома, затова се чудеха дали не се беше опитвал да предупреди Ариа, че А. е по петите й. Няколко пъти беше повторил на Ариа през тежката врата на котелното, че някой я държи под око. Може би имаше предвид, че А. я наблюдава — може би го беше видял да я шпионира. Тогава дали той знаеше кой е А.? Само ако можеше да дойде в съзнание…

В пощата й се появи ново писмо. Ново съобщение от специален агент Джасмин Фуджи. Хана погледна с присвити очи към темата на писмото. Там пишеше просто Табита Кларк.

Хана едва не изпусна телефона си. Специален агент?!

Тя отвори писмото с разтуптяно сърце. Джасмин Фуджи беше агентката от ФБР, която разследваше убийството на Табита, и името на Хана се беше появило в списъка с гости, които бяха отседнали в курорта в Ямайка по същото време, когато там се беше намирала и Табита Кларк. Бих искала да ви задам няколко въпроса във връзка с онова, което си спомняте от онази нощ, пишеше в писмото. Сигурно разбирате, че времето е от изключително значение, затова се свържете с мен колкото се може по-бързо.