По здрач Спенсър и Чейс, които се бяха срещнали в къщата й, отидоха, хванати за ръце, до чакащата ги край тротоара лимузина. Когато Чейс й отвори вратата, тя му се усмихна срамежливо.

— Изглеждаш прекрасно — каза той, целувайки я по бузата.

Спенсър едва не се разтопи от удоволствие.

— И ти изглеждаш страхотно. — Смокингът на Чейс му прилепваше идеално. Беше се държал като истински джентълмен, когато й подаде украшението с цвете за ръката и след това позира за снимките. Дори Амилия, която обикновено бърчеше нос за всичко, го гледаше зяпнала.

Лимузината обърна в задънената уличка и излезе на пътя към Филаделфия. Предният прозорец беше свален съвсем леко и вътре нахлуваше миришещият на пролет въздух.

Но дори когато Чейс отвори бутилката шампанско и подаде на Спенсър пълна чаша, тя не успя да се успокои. Обърна се към него.

— След като вече сме сами, би ли ми казал какво си научил за Алисън?

Той отпи от чашата си.

— Получих едни интересни кадри от приятел. Това е запис от охранителна камера, поставена на една сграда недалеч оттук. В един от кадрите се вижда момиче, което прилича на Алисън.

Кожата на Спенсър настръхна.

— Шегуваш се. — Тя погледна към телефона на Чейс, който лежеше в скута му. — В теб ли е? Може ли да го изгледаме?

Чейс също погледна към телефона си.

— Не го нося.

— О. — Спенсър се отпусна разочаровано назад.

— Това ли е единствената причина да излезеш с мен тази вечер? — Гласът му прозвуча прегракнало.

— Разбира се, че не! — извика Спенсър. — Просто… това е голям пробив. Настина искам да го видя.

Той улови ръката й.

— Това също е голям пробив. Да бъда с теб, имам предвид. Просто искам една спокойна, обикновена нощ, в която не говорим за Али или преследвачи, или разни гадни неща, които са ни се случили. Нощ, в която няма да умреш от разни неща, които ти падат на главата. — Той се опита да се засмее.

Спенсър примигна.

— Но…

— Какво ще кажеш за следното. — Чейс стисна ръката й. — Ще сваля клипа в телефона си след първия ни танц. Това е след около час? Просто искам малко време с онова невероятно момиче на име Спенсър, с което се запознах. Става ли?

Мехурчетата от шампанското щипеха носа на Спенсър. Тя погледна към замъглените светлини на магистралните лампи. Кога беше последният път, когато се беше наслаждавала на нещо? Дори круизът, който би трябвало да им действа отпускащо, се превърна в ужасна стресираща бъркотия. Освен това беше някак си хубаво някой да мисли за нея просто като за Спенсър, обикновеното момиче, а не като за Спенсър, Малката сладка лъжкиня.

— Стига да ми обещаеш, че ще ми покажеш всичко веднага след първия танц — каза тя.

— Обещавам.

Двамата си стиснаха ръцете. Чейс отпусна глава на рамото й. Двамата гледаха през прозореца проблясващите светлини на Филаделфия и започнаха да разговарят. Спенсър го попита какъв е бил неговият бал, кого би искал да заведе и дали смята да учи в колеж следващата година. След това обсъдиха първия й семестър в Принстън. Спенсър дори му спомена за ужасната каша с дрогираното парти през уикенда, когато беше отишла на посещение.

Двамата разговаряха през цялото пътуване през града и преди Спенсър да се усети, те вече слизаха от магистралата покрай зоологическата градина. Пулсът й се беше успокоил. Бузите я боляха от смях. Предложението да разговарят за нещо друго, различно от случая, беше много добро.

Когато спряха на един светофар, шофьорът пусна радиото. А сега превключваме на разследването на убийството на Табита Кларк. Следователите казват, че са напреднали с разпитите и вече имат няколко потенциални заподозрени.

Спенсър заби нокти в коляното си. Заподозрени?

— Това е много луда история, нали? — Чейс кръстоса крака. — От време на време я следя. Няколко души ми изпратиха запитвания дали ще започна да публикувам разни неща за нея в блога.

— Уф — каза Спенсър и с трепереща ръка отметна кичур коса от рамото си.

Чейс грабна чашата си с шампанско.

— Всъщност ти си била в Ямайка по времето, когато Табита е умряла, нали? Видя ли нещо?

Спенсър се обърна и втренчи поглед в него; по гърба й започнаха да се стичат ручейчета студена пот.

— Никога не съм ти казвала, че съм била в Ямайка.

Чейс примигна.

— Да, каза ми.

— Не, не съм. — Тя започна да трепери. — Със сигурност не съм. — И без това я беше страх да си признае коя е. Не беше чак толкова глупава, че да му разкаже и за Ямайка.

Чейс пресуши чашата си на един дъх. Очите му не изпускаха нейните и за миг. Адамовата му ябълка се повдигна и се спусна, когато преглътна. Той бавно бръкна в джоба си, за да извади нещо. Направи го по същия начин, както някой, който иска да извади нож или пистолет. В съзнанието на Спенсър се появиха съвсем нови мисли. Ами ако Чейс знаеше, че Спенсър е била в Ямайка само защото и той е бил там?

Внезапно кръвта й се смрази и цялата ужасна схема се подреди в съзнанието й. Колко лесно бе намерила този блог. С каква готовност Чейс беше споделил с нея всички подробности за Али, тайни, които не можеха да бъдат открити току-така. Снимките, които й беше показал, очевидно бяха от нечия частна колекция, а не му бяха изпратени просто така. Освен това Чейс нямаше проблеми с проникването в компютърните системи, което означаваше, че лесно може да вкара информация в компютъра на Наоми Циглър на кораба, в лаптопа на Били Форд и в компютърната система на аптечната верига. Ако този адрес изобщо беше на аптечна верига. Спенсър просто беше повярвала на думите му.

Той я беше отвел в блока, където беше подготвен капанът. А после беше паднал пред онази врата и се беше блъснал в нея. Изглеждаше случайно, но ако всъщност не беше така? Знаеше ли той, че таванския капак щеше да се отвори? Или с почукването го беше задействал? А може би беше дал сигнал на някой вътре да го отвори?

Възможно ли беше Чейс да е тайният приятел на Али? Другият А.? През цялото време си беше мислела, че това е Ноъл… и беше паднала право в капана на Истинската Али.

Ръката на Спенсър се плъзна към дръжката на вратата. Внезапно Чейс я хвана за китката на другата ръка и я придърпа към себе си. Очите му проблясваха. Доволната му усмивка беше изчезнала.

— Трябва да ти кажа нещо — рече мрачно той.

— Аз… — Спенсър трепереше. Тя посочи към нещо през прозореца. — Какво е това?

Чейс пусна ръката й и се обърна. Спенсър завъртя дръжката и отвори вратата. Когато Чейс разбра, че това е номер, тя вече се намираше на пътя. Студеният вятър повдигна полата й. Токчето й се изкриви, но тя не се отказа.

— Спенсър! — извика Чейс. — Какво правиш?

Той също се опита да се измъкне от колата. Спенсър извика и изрита вратата с крак, затръшвайки я в лицето му. Светофарът светна зелено. Останалите коли надуха клаксоните си.

— Тръгвай! — извика Спенсър на шофьора, който изглеждаше ошашкан. За нейна голяма изненада лимузината наистина потегли. Спенсър се обърна и побягна.

Тя притича на зигзаг покрай една двойка, които вървяха по тротоара, хванати за ръце, и сви в една алея. Изобщо не познаваше добре тази част от града. Не минаваха никакви таксита. Хора седяха на стъпалата пред къщите си и гледаха. Иззад ъгъла се появиха група деца и силният им смях се понесе по алеите.

Тя измъкна телефона си, единственото нещо, което беше взела със себе си тази вечер. Може би щеше да успее да си извика такси. Екранът й вече примигваше. Когато видя разбърканите букви и цифри в полето, където трябваше да се изпише името на подателя, сърцето й падна в петите.

Можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш, Спенс!

Целувки, А.

Телефонът й отново изпиука. Получи се същото съобщение. После пак и пак, и пак, докато телефонът й не се задръсти и не се появи съобщение, че паметта й е на изчерпване. Спенсър превключи на обаждане, но тогава се появи ново съобщение: БАТЕРИЯТА Е ИЗТОЩЕНА. ИЗКЛЮЧВАНЕ.

Екранът потъмня. Небето като че ли се смрачи, сенките станаха още по-тъмни. Спенсър беше изолирана. А. отново бе спечелил.

25.

Обаждане за събуждане

Хана стоеше до предния прозорец в къщата на баща си, опитвайки се да не изглежда твърде нетърпелива или жалка, когато за пореден път погледна към телефона си. След това го пусна в малката си, обсипана с перли чантичка, кръстоса крака и започна да се наслаждава на чисто новите си обувки „Диор“. Токовете им бяха високи дванайсет сантиметра; цяла седмица се беше упражнявала да върви с тях. Освен това трябваше да се упражнява да ходи и с дългата си до петите рокля „Маркеса“, за да не се препъне в подгъва. Беше оправила короната си, за да не й стяга на главата, а скиптърът беше облегнат на дивана и фалшивите му камъни проблясваха. Всичко изглеждаше идеално. Тя бе напълно готова, а нямаше къде да отиде.

— Още ли не си се чула с Майк? — попита баща й.

Хана поклати глава. Майк не й се беше обаждал цял ден. Двамата не се бяха чували след онзи странен разговор по телефона, докато тя се намираше в клиниката, точно преди да зърне Ноъл. Не й беше пратил есемес, че си е взел смокинг. Нито беше споменал, че ще наеме лимузина. Според нея бе напълно възможно изобщо да не се появи.