— О, Господи! — прошепна тя.

Русата коса на Али падаше по раменете й. Сините очи проблясваха. Тя беше облечена със същата бяла пижама, каквато носеше и Айрис в Убежището. Емили предположи, че снимката е била направена няколко години по-рано, когато Али беше на около петнайсет години.

Айрис избърса сълзите си и също погледна към екрана, след което изсумтя раздразнено.

— Е, поне ти намери нещо.

— Защо това момче има снимка на Али? — попита Емили с треперлив глас.

Айрис се облегна назад на ръцете си.

— Защото всички бяхме в Убежището заедно. Бяхме приятели.

Емили отново погледна към снимката. Достатъчно бе да види Али на толкова неочаквано място, за да се почувства зле. Някой, който не беше влязъл в кадър, я беше прегърнал през раменете — единственото нещо, което го идентифицираше, беше златният часовник на окосмената ръка. Тя го погледна с присвити очи. Беше ли го виждала преди?

Тя посочи към ръката.

— Кой е това?

Айрис поднесе снимката по-близо до очите си. Устните й оформиха „О“.

— Знаеш ли, това може да е той. Приятелят.

Емили примигна.

— Имаш предвид онзи, която през цялото време я е посещавал в клиниката? Същият, с когото се е срещнала до Кеплър Крийк, когато са я изписали? — Емили хвана Айрис за ръката. — Трябва да ми кажеш името му. Веднага.

Айрис поклати глава.

— Не мога. — Тя се изправи и излезе от стаята.

Емили прибра в джоба си телефона със снимката на Али и я последва надолу по стълбите, след това през задната врата и на моравата. Айрис вървеше бързо, но Емили най-после успя да я настигне на тротоара.

— По дяволите, Айрис! — извика тя и посочи къщата. — Проникнах незаконно в къщата заедно с теб! Какво е следващото, убийство? Цяла седмица ме мотаеш — дай ми нещо истинско най-накрая! Твърде много ли е да ми кажеш името на едно момче?

Айрис спря до едно дърво и наведе очи.

— Не мога да ти кажа името му… защото не го знам.

Емили почувства, че не й достига въздух.

— Какво?

Под слънчевата светлина кожата на Айрис изглеждаше още по-бледа.

— Никога не съм го знаела. Съжалявам. Не съм те лъгала — Али наистина имаше приятел, който непрекъснато я посещаваше. Но тя го наричаше Тузара… също като Кери в „Сексът и градът“. Така и не научих името му. Тя го криеше от мен. Не ми беше позволено и да се запозная с него. — Момичето сви устни. — Затова не съм вярна на тази кучка. Тя криеше много неща от мен. Сякаш не заслужавах да знам истината.

Емили се облегна на едно дърво.

— Защо не ми го каза досега?

Айрис ритна една бучка пръст в тревата.

— Мислех си, че това е единственият начин да те накарам да продължиш да ме разхождаш наоколо, да ме водиш където поискам, да ми позволиш да остана в дома ти — единственият начин да живея нормален живот. Веднага, щом разбереше, че не знам нищо, щеше да ме върнеш обратно в Убежището.

Емили примигна. Тя нямаше представа, че Айрис се страхува от това.

— Значи… чакай малко. На теб ти харесва у дома?

— Ами да — отвърна Айрис, сякаш това беше очевидно. — Както и да е, вече всичко свърши. Можеш да ме изоставиш, точно както направи майка ми. Както направи Трип. Няма проблем — просто ще се върна в Убежището и ще гния там още четири години. Можеш да отидеш на бала. Да продължиш да си живееш живота.

Тя се обърна. Миг по-късно раменете й се разтърсиха мълчаливо. Емили беше толкова зашеметена, че не можа да помръдне от мястото си. Тя знаеше, че трябва да е ядосана, но като гледаше Айрис, която бе обгърнала тялото си с ръце и мълчаливо хълцаше, Емили не можа да не я съжали. Тя познаваше чувството да си изоставен от семейството си. И да бъдеш зарязан от някой, когото смяташ, че те обича. Когато в края на седми клас Али се беше присмяла на Емили в дървесната къщичка, нещо в нея беше умряло. Друга част се изпепели в Поконос, когато Истинската Али се опита да я убие.

Тя погледна към Айрис. Всъщност те двете не бяха чак толкова различни. Макар и при по-различни обстоятелства, Емили също беше лъгала, че притежава информация, само за да накара някой да й обърне внимание. По един странен начин тя се чувстваше дори поласкана, че Айрис я беше намерила за достойна да бъде лъгана, а животът й достоен за живеене. В този миг я порази странна мисъл: Ако Айрис беше помолила Емили да остане още няколко дни с нея, макар да не знаеше името на приятеля на Али, Емили може би щеше да се съгласи.

Тя постави ръка на рамото на момичето.

— Айрис, няма да те отведа в Убежището, докато не си готова да се върнеш. Всъщност мисля, че трябва да дойдеш на бала с мен. Като кавалер.

Айрис изсумтя шумно и я погледна недоверчиво.

— Да, бе, да.

— Сериозно говоря — гласът на Емили прозвуча по-уверено. — Знам, че това го няма в списъка ти, но можеш да го впишеш. Била ли си някога на абитуриентски бал?

Айрис прибра кичур коса зад ухото си.

— Ами, не, но…

— Много момчета отиват сами. Можем да намерим някой, който да ти пасне. Някой много по-готин от Трип.

Айрис се ощипа по ръката. Някъде пропя птичка, една кола профуча покрай тях. Сърцето на Емили биеше ускорено. Моля те, кажи да, пожела си мислено тя. И защото искаше да види изненадата на Джордан… и защото наистина смяташе, че така прави нещо хубаво за Айрис.

Най-накрая Айрис въздъхна.

— Ами добре.

— Да! — извика Емили и я прегърна. За миг Айрис остана вцепенена, но след това също я прегърна. Когато се отдалечиха една от друга, бузите на Айрис бяха розови и сияеха.

В този миг телефонът на Емили иззвъня. Тя го извади и се обади.

— Госпожице Фийлдс? — рече рязък глас. — Обажда се Джасмин Фуджи. Срещнахме се онзи ден?

Емили отвори уста, но от нея излезе само тихо ръмжене. Тя погледна телефона така, сякаш гореше.

— От к-къде имате този номер?

— Майка ви ми го даде. Първо се обадих в дома ви.

Емили почувства как започва да й се вие свят. Майка й. Госпожа Фийлдс я беше принудила да й даде номера на новия телефон и Емили не се беше сетила да я предупреди да не го казва на никого. На кого ли още го беше дала?

— Вижте, опитвам се да се свържа с вас и приятелките ви, но започвам да си мисля, че ме избягвате. — Агент Фуджи се засмя. — Сега имате ли време да поговорим?

Емили погледна към Айрис, която се беше спряла на тротоара и я гледаше.

— Ами малко съм заета.

— Няма да отнеме много време, обещавам.

— Съжалявам — избъбри Емили. — Точно сега не мога. Може би друг път. — И преди да се усети какво прави, тя прекъсна връзката.

23.

Студената, страшна истина

— О, отговорничке по декора! — пропя нечий сопранов глас в журналистическото депо. Беше петък следобед. Стаята беше пълна с ученици, които довършваха фреските на Ван Гог, платната с картини и чувалчетата със сладки. От тонколонките на компютъра се носеше песен на Тейлър Суифт, а две момичета от комитета по украсата танцуваха под звуците на „Любовна история“.

— Ю-ху! — разнесе се отново гласът. — Госпожице Монтгомъри?

Едва когато усети ръката на рамото си, Ариа осъзна, че момичето говори на нея. Това беше Райън Креншоу, възпитаничка на „Роузууд дей“, която помагаше при украсата на бала. Според традицията в „Роузууд дей“, учениците, които се бяха дипломирали предишната година, се връщаха, за да наглеждат подготовката, да напомнят на комитета за глупавите ритуали на бала, като например фотографирането на краля и кралицата на бала в гробището близо до „Четирите сезона“ и да организират голямата конга-верига. Беше голяма чест да се върнат, за да помагат с организацията, но Райън, която имаше провисналата кестенява коса и слабите ръце на петнайсетгодишен ученик, и непрекъснато се оплакваше колко е гадно в колежа, беше просто едно от онези момичета, които не искаха да си тръгват от училище.

Райън поведе Ариа, която се криеше в склада, доведена до истерия от всичките картини на Ван Гог, към масата, и посочи огромния SLR фотоапарат.

— Трябва да започнеш да правиш снимки за годишника, папарачке! Да направим няколко кадъра на фреските! Виж! Ето я и нашата кралица! Да я снимаме как изпробва короната!

В другия край на стаята Хана разговаряше със Скот Чин, един от редакторите на годишника. Райън избута Ариа към нея. Щом я зърна, лицето на Хана пребледня. Тя сграбчи Ариа за ръката и я придърпа в коридора.

— Ето те и теб. Трябва да поговорим.

— Ами снимките, момичета? — извика Райън.

— След минутка! — викна Хана през рамо, завъртайки очи.

Те излязоха на пътеката, водеща към малката градина със скулптурите, която беше дарена на училището през осемдесетте години от богати възпитаници.

Хана отиде до скулптурата на жена, чийто нос беше паднал още преди години, обърна се към Ариа и си пое дълбоко дъх.