Sara Shepard - Съкрушени

— На следващото кръстовище завийте наляво — обяви компютърният глас от джипиеса, който Емили беше прикрепила към предното стъкло на волвото. Тя послушно спря на светофара и после зави към квартал, пълен със скъпи къщи.

— Леле — промърмори тя, оглеждайки се наляво и надясно. — Много шик.

Айрис, която беше заела обичайното си място на пасажерската седалка, сви апатично рамене.

— Не съм изненадана, че Трип живее тук — каза тя. — За да си позволи човек Убежището, трябва да разполага с доста пари.

— Сигурна ли си, че Трип живее тук? — попита Емили, докато подминаваха една бяла къща с пощенска кутия, която представляваше нейна миниатюрна версия. Когато следобед взе Айрис от мола „Кинг Джеймс“, Айрис обяви, че е разбрала къде живее старото й гадже Трип, и че двете трябва да го открият още същата вечер. За щастие къщата му се намираше в другия край на Филаделфия, в красиво предградие на Ню Джърси, което приличаше много на Роузууд. Въпреки това тук имаше нещо, което изнервяше Емили. Къщите й приличаха на домовете в Крествю Манър, като бяха още по-бездушни и призрачни. Всъщност този квартал й напомняше на големия, безличен квартал, където живееше Гейл Ригс, когато Емили се запозна с нея.

— Проучих го — отвърна високомерно Айрис, поглеждайки към тетрадката в скута си. — Семейството му е записано в указателя. — Тя посочи към паркинга пред един кънтри клуб. — Да паркираме тук и да повървим пеша. Не ми се иска Трип да види колата до тротоара и да побегне.

Емили сви рамене и направи каквото й беше казано. Отношенията й с Айрис отново се бяха върнали към началната си точка. Момчето определяше нещата, които трябваше да свършат пред уикенда, а те дори не бяха включени в списъка й и понякога изпълняването им продължаваше до късно през нощта. Сякаш тя умишлено се опитваше да попречи на Емили да отиде на бала — щом Айрис не можеше да е щастлива, то и Емили нямаше да бъде.

Те тръгнаха по тихия тротоар, който беше почистен от листата и върху плочките не се виждаше нито една рисунка. Цялото място изглеждаше като снимачна площадка.

— Следващата къща на тази пресечка — каза Айрис, усмихвайки се напрегнато на една жена, която разхождаше кучето си, сякаш тя бе онази, която не принадлежеше на този квартал.

Най-накрая те спряха пред една голяма къща от камък и тухли, която имаше дълга редица от прозорци на горния етаж. На пощенската кутия пишеше „МАКСУЕЛ“. Айрис изпъна рамене, мина по пътеката и натисна звънеца до вратата. Емили остана да чака на тротоара. Вратата отвори някаква жена, която можеше да е само майката на Трип, и Айрис извиси глас. Жената се намръщи и поклати глава. Секунда по-късно вратата се затвори. Айрис почука още веднъж, но никой не й отвори.

Тя гневно се върна обратно на тротоара.

— Трип не живее вече тук. Тази глупава кучка го е изритала.

— Каза ли защо? — попита Емили.

Айрис ядосано откъсна един карамфил от цветната леха до пощенската кутия и го завъртя между дланите си.

— Трип често казваше, че майка му е безсърдечна.

— Къде може да е отишъл?

Айрис хвърли цветето на моравата.

— Тя каза, че е при баща си. Попитах къде е това и тя отвърна, че не знае. — Момичето стисна зъби. — След това казах, че съм приятелката му и това я ядоса още повече! Тя ми затръшна вратата под носа! — Тя впери поглед в улицата. — Смяташ ли, че й е говорил лоши неща за мен? Защо иначе да постъпва така?

Вратата на гаража се вдигна и те отново се обърнаха към къщата. Един сребрист мерцедес излезе на заден ход от алеята. Айрис придърпа Емили зад един голям храст, за да не ги види майката на Трип. Колата излезе на улицата и се отдалечи, а вратата на гаража тихо се затвори зад нея.

— Ами предполагам, че това е краят — рече Емили.

Айрис я хвана за ръката.

— Шегуваш ли се? Трип може да не е тук, но се обзалагам, че повечето от нещата му са. Щом няма да го търся повече, поне мога да си взема нещо, което да ми напомня за него.

Емили сложи ръце на хълбоците си и стомахът й се сви.

— Нека да позная. Ще се промъкнем вътре и ще го откраднем?

— Оу, колко добре ме познаваш! — Айрис щипна Емили по бузата. След това се понесе с танцови стъпки към къщата. Емили я последва на няколко крачки, като сериозно обмисляше възможността просто да зареже Айрис тук да се оправя сама. Ала след това си представи как майката на Трип намира Айрис в къщата си, тя разказва на всички, че е била отвлечена…

Айрис тръгна към задната част на къщата и се качи на верандата. Опита да отвори един от плъзгащите се прозорци, после още един. След това забеляза кучешката вратичка на двукрилата врата на кухнята.

— Да.

— Айрис… — извика тихо Емили. Тя безпомощно наблюдаваше как Айрис застана на четири крака и се промъкна през кучешката вратичка. След това тя отключи вратата към верандата и пусна Емили вътре.

— Добре дошла — пропя тя, после взе готварската ръкавица, която лежеше на плота и я нахлузи на ръката си. — Искаш ли прясно опечени мъфини? Чаша чай? От мен ще стане страхотна съпруга, нали?

Емили огледа кухнята. Тя беше обширна, с голяма печка от неръждаема стомана с шест газови котлона и с най-дългия гранитен плот, който беше виждала. Вляво стоеше огромен хладилник, върху плота имаше машина за капучино, близо до кухненския килер се виждаше хладилник за вина, пълен с бутилки. Но въпреки това кухнята изглеждаше необитаема, уредите бяха твърде чисти, нямаше и едно петънце върху плочките, върху всяка кърпа бе избродиран монограм „М“. Струваше й се странно да си мисли, че между тези стени е пораснал пациент в психиатрична клиника — когато Емили беше по-малка, тя смяташе, че на хората с много пари не им се случва нищо лошо.

— Всъщност какво му имаше на Трип? — прошепна Емили на Айрис, която претърсваше чекмеджетата, без да сваля готварската ръкавица от ръката си.

Айрис огледа продуктите в хладилника, прехвърли календара, после извади една кутийка с енергийна напитка.

— Лекарите казаха, че бил шизофреник, но според мен това са глупости. Той беше най-здравомислещият човек там. И много умен. Винаги измисляше разни забавни срещи в клиниката, на които да ходим. — Тя измъкна някаква снимка от чекмеджето, погледна я и я остави да падне на пода. Емили изтича да я вдигне. На нея имаше двама възрастни, които вдигаха наздравица с чаши вино. Мъжът носеше на главата си шапчица на дядо Коледа.

— Не може да няма нещо негово — промърмори Айрис. Тя прекоси стаята. — Хайде, да идем на горния етаж.

Тя тръгна по коридора и се изкачи по стълбите уверено, сякаш вече беше идвала тук. По стените висяха пастелни картини, включително една със спирали, която напомни на Емили за Ван Гог. Стомахът й се сви. Колко лесно беше да забрави за картината, скрита в дрешника на Ариа. Ами ако точно за нея искаше да разговаря с тях агент Фуджи?

Айрис провери всяка една от затворените врати на спалните. Когато надникна в третата, тя ахна и се шмугна вътре. Емили я последва. В ъгъла имаше двойно легло. По килима се виждаха следи от прахосмукачката, а бюрото беше почистено. Това напомни на Емили за безличната стая на Айрис в Убежището.

Но тогава Айрис отвори дрешника. На закачалките висяха няколко карирани ризи, на пода лежеше една кутия.

— Бинго — прошепна Айрис, свали ръкавицата от ръката си и издърпа кутията на пода.

Вътре имаше тетрадки, тефтери и един стар мобилен телефон с пукнат екран. Айрис сграбчи тетрадките и започна да ги прелиства. Емили прелисти едно старо копие на „1984“. Това ли беше всичко, което майката на Трип пазеше, за да си спомня за сина си?

— Съвсем нищо — каза Айрис и затвори тетрадката.

— Какво търсиш? — попита Емили.

— Името ми, изписано върху сърце. Нещо. — Айрис продължи да рови из кутията, захвърляйки настрани плюшени играчки, празна бутилка от вода, кутийка с кърпички за ръце, болнична гривна, на която пишеше „Убежището в «Адисън-Стивънс»“. Когато стигна до дъното на кутията, лицето й посърна. — Ами това явно го доказва. Не съм означавала нищо за Трип.

— Може да го е отнесъл със себе си, когато си е тръгнал.

Айрис изсумтя.

— Твърде дълго съм се заблуждавала. Между нас никога не е имало нищо истинско. Постъпих глупаво, идвайки тук.

Внезапно да сви глава между колене си и проплака приглушено. Емили се спря за миг; не знаеше как да постъпи. Погали Айрис по гърба, но не знаеше какво да каже, за да я накара да се почувства по-добре.

Вместо това тя взе телефона и се опита да го включи. За нейна изненада на екрана се появи логото на Моторола. Тя натисна бутона с контактите. Всичко беше изтрито. Тя отвори есемесите, но и тази папка беше празна. Все пак бяха запазени няколко снимки — един облак с формата на пенис, златист ретривър и третата снимка, на която имаше момиче, което Емили познаваше твърде добре.