— Това е исландски номер, нали? От Олаф ли е? Все още ли поддържаш връзка с него? Дала си му моя номер?

— Не! — извика Ариа. — Не поддържам връзка с него. Олаф е… — Тя не можа да произнесе изчезнал или мъртъв. Ноъл щеше да я попита откъде знае и тогава щеше да се наложи да му покаже изрезката от вестника, която бе намерила на леглото си… или трябваше да излъже, че е проверила в Гугъл, а така щеше да изглежда сякаш наистина го харесва. Нито пък можеше да каже кой е изпратил есемеса на Ноъл — не искаше да застраши живота му.

— Не знам от кого е есемесът — призна тя. — Може да е Олаф, но аз никога не съм му давала твоя номер. Предполагам, че някой се опитва да ме накара да ти кажа истината.

— Погледни в дрешника на Ариа. Там има нещо, което тя ще иска да ти покаже — повтори подигравателно Ноъл. — Един скелет.

Очите на Ариа се напълниха със сълзи.

— Съжалявам. — Мразеше начина, по който той я гледаше.

— Само това ли имаш да ми кажеш, или има и друго? — попита настоятелно Ноъл.

Стомахът й се сви.

— Т-това е всичко. Кълна се.

Ноъл повдигна вежди, сякаш искаше да покаже, че се съмнява в думите й. След това се обърна и излезе от стаята.

— Ноъл! — извика Ариа и хукна след него.

— Трябва да вървя — рече мрачно той, докато слизаше по стълбите. Грабна ключовете си от масичката до вратата, отвори я и изскочи на верандата.

— Чакай! — извика Ариа. Когато стигна до вратата, Ноъл вече се беше качил в колата си. Фаровете светнаха и той я подкара яростно, без да си прави труда да провери дали няма някой на пътя. Светлините на стоповете му бързо изчезнаха надолу по улицата.

Ариа стоеше в студената нощ и потриваше голите си ръце. Чувстваше се така, сякаш върху гърдите й се беше стоварила огромна тежест, която й пречеше да си поеме дъх. В съзнанието й изплуваха думите на Ноъл. Само това ли имаш да ми кажеш? Как трябваше да ги разбира?

В съзнанието й проблесна стар спомен, избледнял и почти забравен. В деня, когато щяха да летят към дома, таксито ги откара до летището в Рейкявик. Докато се отдалечаваха от града, те подминаха голямото имение на хълма. То беше обградено от полицейски коли. На алеята стояха ченгета, виеха сирени. Ариа се сниши на седалката, но Ноъл гледаше очаровано.

— Ха — рече той с глас, подрезгавял от твърде многото пиене предишната нощ. — Какво ли е станало там? — След това погледна многозначително към Ариа.

Но той нямаше как да знае. Нали?

Тя преглътна голямата буца в гърлото си и се прибра в къщата. Стълбите скърцаха шумно, докато се изкачваше обратно към спалнята си. Тя бутна вратата и едва не избухна в сълзи при вида на двете полупълни чинии с храна на масата. Отиде до дрешника, отвори вратата, избута суичърите настрани и впери поглед в навитото на руло платно. Само да можеше да го изгори.

С крайчеца на окото си зърна квадратния портфейл на бюрото и се вцепени. Не беше нейният, но тя го знаеше много добре. Все го и погали с пръст гравираните букви НАК — Ноъл Александър Кан. Когато се гушкаха, Ноъл винаги вадеше портфейла си от задния джоб — така беше много по-удобно. Но досега никога не го беше забравял. А Ариа никога не беше ровила из него.

Недей, каза си тя. Но ръцете й просто действаха сами.

Кожата на портфейла тихо изскърца, когато Ариа го отвори. Във вътрешните джобчета имаше две кредитни карти, шофьорската книжка на Ноъл, две двайсетачки и малко дребни. Ученическата му карта беше пъхната в едно задно отделение. Там имаше и пропуск за картинг пистата в Роузууд и касова бележка за кафе от „Уърдсмитс букс“.

Ариа погледна към тавана; внезапно се беше почувствала мазна и противна. Ноъл не криеше нищо. Просто А. разрушаваше всичко, както обикновено.

Но внезапно зад банкнотите тя забеляза някакъв избелял билет. На него е пурпурно мастило беше написано КИНО „ГОРАТА“. Билетът беше за филма „Спайдърмен“. Ариа се намръщи. Последният филм за Спайдърмен беше излязъл през последното лято, което тя бе прекарала в Исландия — преди предпоследната година в училище. Защо му беше на Ноъл да го пази?

Тя обърна билета. На гърба имаше избелял ръкописен текст, но Ариа успя да разчете думите.

Благодаря ти, че повярва в мен! Следващият път аз ще черпя с пуканки.

Бележката беше подписана с някаква заврънкулка. В първия момент й заприлича просто на петно, но когато поднесе билета под лампата, Ариа видя, че е карикатура на момиче, което играе хокей на трева. Ръцете й стискаха здраво стика, топката летеше във въздуха. Ариа се отпусна на леглото. И преди беше виждала точно същата рисунка — на едно знаменце, което беше пъхнато в Капсулата на времето. Случайно се беше сдобила с него и оттогава го криеше в стаята си.

Знаменцето на Али.

20.

Ужилването

Същия следобед Спенсър, издокарана отново с перуката си тип „Бритни“ и слънчеви очила, крачеше напред-назад пред тухлената сграда във Филаделфия, близо до река Скуукъл. Моторните лодки тръбяха със сирените си. Край нея премина един двуетажен автобус, пълен с туристи, носещи фалшиви очила на Бен Франклин и тениски с Камбаната на свободата. Току-що беше валяло и въздухът миришеше на мокър цимент и автомобилни газове. Тя провери училищната си поща по мобилния си телефон, закачайки се на нечий некодиран безжичен интернет. Беше получила ново съобщение.

Скъпа Спенсър, може би сме се разминали. Надявах се да те видя вчера у вас, но може би не си получила съобщението ми. Може ли да опитаме отново утре?

Джасмин Фуджи.

Гърлото й загорча от надигналата се жлъчка. Предишния ден беше положила огромни усилия да се не се навърта край дома си около четири следобед, когато агент Фуджи беше казала, че ще намине. Беше черпила със сладолед господин Пенитисъл, майка си и Амилия в мола „Кинг Джеймс“, за да може и те да не са вкъщи, когато мине Фуджи. Но Спенсър не можеше да я избягва вечно.

— Бум! — разнесе се нечий глас. Спенсър се обърна рязко и вдигна свитите си в юмруци ръце.

— Това съм аз, Бритни! — Чейс вдигна ръце в престорен ужас, отстъпвайки назад.

— Повече не прави така. — Спенсър го удари игриво по рамото. След това го огледа внимателно. Той беше облечен с тесни дънки, затворена поло-блуза и грейка, която го правеше да изглежда суров и як. Възможно ли беше да изглежда още по-добре от предишния път, когато го беше видяла? Спенсър беше във възторг, когато предишния ден беше получила от него съобщение в чата, което гласеше:

Връзката ми в аптечната верига откри адреса на Барбара Роджърс в системата им. Спрус Стрийт, номер 2560, апартамент 4Б, 4 следобед утре?

Тя погледна към тухлената сграда.

— Сега какво ще правим?

— Ще почукаме на вратата й — отвърна Чейс с равен глас.

Спенсър го погледна стреснато.

— А сигурни ли сме, че живее там?

— Да проверим. — Той се изкачи по стълбището и прегледа имената под звънците, след което се намръщи. — Хм. Тук няма Роджърс.

— Може информацията да е остаряла — предположи Спенсър. — А може и да е живяла под наем.

— Да позвъним. — Чейс протегна ръка към бутона на апартамент 4Б.

Спенсър улови ръката му.

— Чакай! Може би не трябва да й казваме, че идваме.

Чейс се намръщи.

— А как иначе ще влезем в сградата?

В този момент вратата се отвори и един възрастен мъж с бяла коса излезе навън. Спенсър се опита да я хване, но тя се затвори и заключи зад гърба му. Тогава тя се обърна към мъжа.

— Ъъъ, аз съм братовчедка на Барбара Роджърс. Можете ли да ме пуснете?

Мъжът погледна към перуката й.

— Никога не съм чувал за нея. — После заслиза надолу по стълбите.

Спенсър и Чейс се спогледаха. Нещо й подсказваше, че човекът лъже.

— Сигурен ли сте? — извика тя след него.

— Казах, че не знам нищо — извика той през рамо и буквално се хвърли в едно паркирано ауди. След секунди двигателят изръмжа и колата се отдалечи от тротоара.

Чейс слезе по стъпалата и застана до Спенсър.

— До-обре.

Тя се облегна на парапета от ковано желязо, опитвайки се да разчете отдалечаващата се регистрационна табела, но тя вече беше твърде далеч.

— Не ти ли се стори, че искаше бързо да избяга от нас? Все едно някой го е натиснал да не говори.

— Щом някой го притиска за такива неща, значи си има причина — рече Чейс. — Може би Барбара Роджърс наистина е медицинската сестра на Али. — Той отново погледна към сградата. — Да изчакаме някой друг да излезе и да хванем вратата, преди да се е затворила.

— Добра идея. — Спенсър седна на първото стъпало и се втренчи във вратата, молейки се някой да се появи. Преминаващите по главната улица коли свиреха с клаксоните си. Два гълъба се биеха за коричка хляб на тротоара. Но във фоайето не се появи никой. Колко ли време трябваше да чакат?

— Оправи ли спешния проблем от онзи ден? — попита Спенсър.