— Поздравления — разнесе се нечий глас. — Ти ще си идеалната кралица.

Очите на Чейси бяха навлажнени, но на лицето й грееше широка усмивка, сякаш всъщност се радваше за Хана.

— Б-благодаря — заекна Хана, хваната неподготвена. Повечето подгласнички говореха глупости за победителката. Това практически си беше задължително.

Тя се обърна и тръгна към подиума. Разнесе се щракване и стотици синьо-бели балони се откъснаха от мрежата на тавана и се изсипаха върху главата й. Тя започна да ги отблъсква със смях. Тълпата изрева. Момичетата от комитета се усмихваха. Ариа се приближи до Хана и я прегърна.

Когато Хана се обърна и прие короната, скиптъра и дори малко наметало от изкуствена синя кожа, всичките проблеми се изпариха от главата й. За една сияйна, брилянтна секунда тя беше само кралицата на бала и нищо друго — не пазителката на тайни, не жертвата, не натопената убийца. А. не можеше да я докосне. Животът й беше обикновен, красив и абсолютно перфектен.

Събранието се разпусна и Хана тръгна надолу към стотиците хора, които я поздравяваха. Когато някой я хвана за ръката в дъното на залата, тя предположи, че това е просто поредният човек, който иска да я поздрави. Жената в тъмносин костюм й се намръщи и я погледна със стоманените си очи. Писъкът замръзна в гърлото на Хана. Агент Фуджи.

— Поздравления, Хана — рече спокойно жената. — Не исках да развалям момента, но трябва да ти задам още няколко въпроса, а ти си трудно откриваема. Имаш ли нещо против да мина през дома ти утре следобед, около четири и половина?

Долната устна на Хана затрепери. Защо ще иска Фуджи отново да говори с нея?

— У-утре след училище сигурно ще трябва да се занимавам с разни бални неща.

— Сигурна съм, че ще те пуснат. Обещавам, че ще отнеме само няколко минути. — Устните на агент Фуджи се разтеглиха в странна усмивка. — Освен това нали предпочиташ да се отървеш от всичко това преди бала? — Тя повдигна нагоре каишката на куфарчето си и кимна на Хана. — До утре, тогава.

След което си тръгна. Хана я изпрати с поглед и разтуптяно сърце. Внезапно й хрумна нещо: агент Фуджи щеше да я посети у дома й… но не беше казала кой дом. Достатъчно беше само да се скрие в мола за няколко часа. В която и къща да я потърсеше Фуджи, Хана можеше да каже, че се е намирала в другата.

Страхотна идея. Настроението на Хана отново се оправи и тя тръгна подскачайки по коридора. В този момент осъзна: кралиците не подскачат, те се носят. И тя се понесе.



По-късно същия следобед Хана продължаваше да се носи. Този път, обаче, по коридора на клиниката, стиснала в ръка тубичка „Мистър Клийн“.

— Аз съм кралицата на бала — пропя тя, спирайки в средата на коридора, за да направи пирует. Замисли се за поощрителните награди, които бяха получавали досегашните кралици. Предишната година снимката на Анджелика Андерсън беше публикувана в секцията за стил и мода на „Филаделфия Сентинъл“. Вестникът дори направи интервю с нея за роклята й и за това как е прекарала деня преди бала, сякаш тя беше голямата победителка в нощта на Оскарите.

Тя надникна в стаята на Греъм. Днес той спеше толкова безшумно, че изглеждаше почти като мъртъв. Но дори това не успя да развали настроението й.

— Някой май се радва много, че се грижи за подлогите.

Хана се обърна. Кайла лежеше в леглото си на същото място в коридора, където я беше видяла предишния ден. Лицето й беше с нови превръзки и тя си беше свалила чорапите, разкривайки лакираните си в коралов цвят нокти. В лятото, преди Мона да се превърне в А., тя се беше вманиачила по същия цвят лак.

— Здрасти! — рече ведро Хана, изненадана и доволна от това, че момичето се радва да я види. — Току-що получих най-добрата новина от училище. — Тя седна на металния стол до леглото на Кайла. — Избраха ме за кралица на бала!

— Сериозно ли? — изписка Кайла. Тя посегна към ръката на Хана и този път тя й позволи да я задържи. — Това е страхотно!

— Знам — възкликна Хана.

— Обзалагам се, че имаш и много готин кавалер, а? — попита Кайла, надигайки се леко от леглото. — Каква си късметлийка.

Хана се изчерви.

— Отивам с приятеля ми. И да, той е доста готин.

Кайла изписка.

— Хайде, кажи си! Как изглежда той? От колко време излизате? Искам да знам всичко!

Хана отново се почувства поласкана от показания интерес.

— Точно сега всъщност съм му малко сърдита — призна тя. — Той пропусна събирането, на което беше обявена победата ми. Ще се наложи да ми прави масаж на гърба часове наред, за да ми се реваншира.

Кайла цъкна с език.

— Ти заслужаваш много повече.

— Знам. — Хана завъртя очи. — Но обикновено той е страхотен и…

Някой я тупна по рамото и тя млъкна.

— Госпожице Мерин? — Беше Кели. — Търсят те по телефона на рецепцията.

Хана се намръщи. Единствените хора, които знаеха, че е тук, бяха родителите й. Тя погледна към Кайла.

— Ей сега се връщам.

— Няма да мърдам никъде — пропя Кайла.

Слушалката я чакаше на бюрото.

— Ало? — рече притеснено Хана, чудейки се защо родителите й я проверяват.

— Ето къде си била, значи — прогърмя от другия край гласът на Майк.

Кръвта на Хана се смрази.

— Оу! — пропя тя след миг. — Здрасти, Майк! Какво става?

— Става това, че ме лъжеш. Не си вършила разни услуги на майка си, нито си ходила на фризьор. Била си в клиниката за изгаряния. — Гласът му звучеше рязко и обвинително.

Хана уви кабела на телефона около врата си. Острата миризма на белина, която използваха, за да чистят пода, опари носа й. Как беше успял Майк да разбере, че се намира в клиниката? Да не би А. да се беше свързал с него? Но в това нямаше никакъв смисъл — А. също не знаеше. Нали? Тя не беше получила ни едно съобщение.

— Отишла си, за да бъдеш с Шон, нали? — каза Майк, когато тя не му отговори. — Не мога да разбера. Какво виждаш в него? Той дори не се държеше добре с теб.

Хана се отпусна в коженото кресло до рецепцията.

— Чакай малко, ти си мислиш, че съм с Шон? — прошепна тя. — Как изобщо можа да ти хрумне?

Майк се изсмя.

— Тогава защо сте разговаряли дълго? И сте се прегръщали?

Хана примигна, спомняйки си момента, когато Шон се опита да я утеши заради Али.

— Добре де, прегърнахме се веднъж — призна тя. — Но това си беше чисто платоничен жест. Кой ти каза какво се е случило?

— Няма значение — рече сухо Майк. — Важното е, че ме лъжеш.

— Имам добро обяснение какво търся тук — извика Хана.

— Страхотно. Бих искал да го чуя — рече настоятелно Майк.

Хана отмести поглед към кръглата алея пред клиниката. В този момент медицинската сестра, която беше сменила системата на Греъм, прекоси фоайето със свити устни.

— Не мога.

— Защо не? Да не би тайно да те лекуват от изгаряне?

— Не…

— Да не би да си правиш пластична хирургия? — гласът му прозвуча недоверчиво.

— Майк, не. Просто…

— Значи е Шон — заключи Майк. — Не виждам друга добра причина.

Хана усети, че главата започва да я боли.

— Не е Шон! Просто…

— Знаеш ли какво, Хана? — рече изморено Майк. — Не ми се води този разговор. Докато не ми дадеш добра причина, не смятам да те водя на бала.

— Господи, Майк! — извика Хана в слушалката, толкова силно, че сестрата на рецепцията я изгледа строго. — Чакай малко! Не се дръж така!

Той затвори. Хана направи няколко крачки напред-назад, изкушена да ритне бюрото, след което забеляза късче хартия, залепено за обувката й. Тя се намръщи, коленичи и го вдигна. Пред очите й се появи познатото ухилено личице. Али. Хана дори чу как кискането й отеква във фоайето.

Тя се обърна към сестрата.

— Кой беше тук преди мен?

Жената примигна.

— Никой — отвърна тя след миг.

Сърцето на Хана заби ускорено, докато разглеждаше листчето. То всъщност представляваше онази снимка на Истинската Али, която „Филаделфия Сентинъл“ беше публикувал след завръщането й в Роузууд предишната година. Някой беше нарисувал с розов флумастер корона на главата й. А под брадичката й пишеше:

Ти не заслужаваш короната, кучко, и го знаеш много добре. Това е истинската кралица.

А.

18.

Никакви балове за теб, госпожице Фийлдс

На следващата сутрин Емили зави към вече познатия й квартал Чествю. Отляво я посрещна проблясващо езерце. От дясната й страна се намираха огромна беседка и градина с цветя. Днес къщите изглеждаха още по-големи, полилеите проблясваха през прозорците.

— Какво правим тук? — Айрис беше притиснала нос към стъклото като някое малко дете.

— Нали ти казах. Една от приятелките ми живее тук — промърмори Емили. — Трябва да взема от нея нещо за училище.