Спенсър потрепери. Дали не ги беше изпратила Истинската Али? Само че защо? За да ги подразни? Да им покаже колко неуловима и неуязвима беше?

Тя погледна последната снимка. На нея Али гледаше в обектива. Тя изглеждаше по-голяма, почти колкото момичето, което бяха срещнали предишната година, и беше облечена в бяла пижама. Намираше се в дневната на Убежището — Спенсър разпозна изрязаните от гланцови блокчета фигурки, залепени на стената. До нея стоеше още някой, но вдигнатата ръка на Али скриваше лицето му. Дали беше някой друг пациент? Приятелят й? Помощникът А.?

Телефонът на Чейс отново се обади. Той написа отговор, после го прибра.

— Съжалявам, но трябва да вървя.

— Вече? — изтърси тя.

Чейс като че ли се изненада от реакцията й.

— Н-нима искаш да се видим отново? — попита той с надежда в гласа.

Спенсър бързо кимна, но се почувства като отчаяна идиотка.

— За да поговорим за Али, имам предвид. Имаш някои доста добри идеи.

За части от секундата Чейс като че ли изглеждаше разочарован, но след това се усмихна.

— Определено — отвърна той. — Това би ми харесало… много. — Той протегна ръка, за да се ръкува със Спенсър, но тя го придърпа към себе си и го прегърна. Той миришеше на кожа и цитрусов дезодорант. Трябваше да положи големи усилия, за да не прокара пръсти през косата му.

Чейс се отдръпна от нея, огледа я отново и я погали с палец по бузата. Тя настръхна.

— Може би следващият път ще ми кажеш коя си, Бритни — подразни я той. След това се обърна и излезе от музея.

Спенсър го последва от разстояние, като го гледаше как се отдалечава по една странична уличка и свива към пазара. След като се изгуби от погледа й, тя се облегна на стената на сградата и направо се разтопи от удоволствие. Това беше невероятно.

От другата страна на улицата се разнесе звук. Спенсър подскочи, внезапно застанала нащрек. Една празна кутийка от диетична кола се търкулна под близката кола. На прозореца на паркирания вдясно ван се появи лице, но когато тя се обърна, за да го види, там нямаше никой.

Когато след това телефонът й изпиука, тя почти го беше очаквала. Но звукът дойде от стария й телефон — беше получила писмо в училищната си поща. Макар да не беше от А., Спенсър се сепна, щом видя думите.

Спенсър, искам да ти задам още няколко въпроса. Ще дойда утре да поговорим. У вас, в четири следобед. Моля те, потвърди получаването на това съобщение.

Джасмин Фуджи.

Пръстът на Спенсър увисна колебливо над бутона за отговор. Но след това, преглъщайки буцата, която бе заседнала в гърлото й, тя натисна бутона за изтриване.

17.

И победителят е…

В сряда сутринта, само три дни преди бала, всички ученици от горните класове на „Роузууд дей“ се събраха в салона. Момичетата пишеха съобщения на телефоните си или играеха „Растения срещу зомбита“, а група ученици от театралната трупа разиграваха дуел от „Макбет“, който бяха представили на училищна сцена предишния месец. Над сцената имаше голям банер с надпис „КРАЛ И КРАЛИЦА НА БАЛА“. На масата чакаха две позлатени и обсипани с фалшиви скъпоценни камъни корони, които бяха украсявали главите на кралете и кралиците от отминалите години. На сцената бяха облегнати и два кралски скиптъра, които кралят и кралицата носеха на бала. Сутринта се беше провело гласуването и гласовете бяха преброени веднага. Сега трябваше да обявят победителите.

Хана седеше заедно с останалите кандидати на сцената, а сърцето й биеше като полудяло. Тя огледа пълния салон. Къде, по дяволите, беше Майк? Той не би пропуснал това събиране, нали? Хана го беше видяла сутринта, преди първия час, така че беше сигурна, че не е болен.

Тя погледна към Чейси Бледсоу, която седеше през два стола от нея. Чейси не спираше да се взира в тълпата, като раздаваше грациозни, изпълнени с надежда усмивки наляво и надясно. След това тя се обърна към Хана и очите й грейнаха.

— Вълнуваш ли се? — попита тя, а гласът й леко потрепери.

Хана кимна в отговор. Тя беше твърде притеснена и надъхана, за да говори. Всичките дни, в които не беше провеждала кампания, й тежаха като камък на гърдите. Ами ако Чейси спечели? Щеше ли да успее да го преживее?

Ноъл, който седеше до Хана, преплете пръсти на тила си и се прозя шумно. Хана се обърна към него.

— Ти изобщо не ми изглеждаш нервен.

Ноъл сви рамене.

— Тези неща не са важни за момчетата. — После лицето му стана сериозно. — Хей, според теб какво става с Ариа?

Хана примигна.

— Какво имаш предвид?

— Държи се… странно. — Той отупа ръкава на училищното си сако. — Помислих си, че ще се зарадва, като я изберат за отговорник по декора, а тя като че ли се ядоса, че съм я записал в конкурса.

Хана се облегна назад.

— Ти си я записал? — Ариа не им беше споменала за това.

Ноъл кимна.

— Казвала ли е защо не иска да участва?

Хана огледа маникюра си, избягвайки погледа му.

— Може би просто е зарината в работа.

— И тя така каза, но според мен има друга причина. — Ноъл погледна към тълпата. — Държи се по същия начин, както когато се върнахме от Исландия.

При тези думи цялото тяло на Хана се вцепени. Какво се опитваше да й каже той? Спенсър и Емили подкрепяха теорията, че помощникът на Али е момче, и тя се беше съгласила. Добре, Ноъл беше момче. Момче, което вече знаеше твърде много, заради отношенията си с Ариа. На какво ли беше способен?

С всеки изминал ден в главата й се появяваха все повече странни спомени за него. В шести клас, след като Скот Чин беше намекнал, че нещата между Ноъл и Али са се сгорещили, Хана се беше вманиачила да ги следи. През втората седмица след началото на учебната година, докато беше в час по музика, тя погледна през прозореца и видя две глави, които се отдалечаваха към площадката. Едната беше на Али, а другата на Ноъл.

Тя помоли да отиде до тоалетната и се измъкна навън. Какво ли ще направят, когато се целунат? Дали ще затворят очи или ще ги държат отворени? Какво ще правят ръцете им? Когато — ако — Хана целунеше момче, тя искаше да е подготвена.

Но когато се изкачи на хълма до площадката, те седяха и се поклащаха на люлките. Главата на Али беше наведена, а Ноъл беше отпуснал длан върху гърба й. След миг Хана осъзна, че момичето плаче. Това й подейства още по-шокиращо, отколкото ако ги беше видяла да се целуват — тя предполагаше, че Али не е проронила и една сълза през живота си.

— Не мога да повярвам, че това се случва — чу Хана гласа на Али.

— Всичко ще бъде наред — отвърна Ноъл. — Гарантирам ти.

Тогава Хана нямаше представа за какво говорят. Ами ако имаше някаква връзка с близначката й? Кортни, Тяхната Али, все още беше в „Радли“, но размяната стана само няколко дни по-късно. Може би Али беше разбрала, че Кортни се връща. Може би се притесняваше. И може би беше споделила всичко с Ноъл.

И може би той беше обещал да й помогне — по всеки възможен начин.

Всички в салона започнаха да ръкопляскат, когато на подиума излезе директорът Апълтън. Хана примигна и се откъсна от спомените. Момичетата от комитета излязоха след него. Ариа вървеше последна и изглеждаше нервна, странна и не на място сред клонингите с лъскави коси, блестящи устни и чанти на Тори Бърч. Хана се опита да улови погледа й, но Ариа не гледаше към нея.

Апълтън взе микрофона.

— Време е да обявим нашите крал и кралица.

Сърцето на Хана заблъска в гърдите й. Тя отново се огледа за Майк, но не можа да открие чернокосата му глава.

Апълтън извади лъскав бял плик от вътрешния джоб на блейзъра си и го разряза с нокът. После внимателно разгъна листчето и няколко секунди наглася очилата си. Хайде, казвай го!, искаше да изкрещи Хана.

— Първо, нашият крал на бала. — Апълтън нагласи микрофона и от тонколоните се разнесе скърцане. — Победител е… Ноъл Кан!

Всички се развикаха радостно. Ноъл се изправи и отиде до подиума, раздавайки на всички усмивки от типа „аз съм готин и го знам“. Хана погледна към Ариа. Тя ръкопляскаше, но в изражението на лицето й имаше нещо. Хана отново се сети как Ариа не им беше казала, че Ноъл я е включил в конкурса. Ами ако това не беше единственото нещо, което не им беше казала?

След като короната беше поставена на главата на Ноъл и ръкоплясканията утихнаха, Апълтън отново се изправи пред учениците.

— А сега името, което всички очаквате — на нашата кралица на бала. — Той присви очи под ярката светлина от лампите. — Победителка е…

Силната светлина палеше челото на Хана. По тила й изби пот. Тя погледна към тълпата. Очите на всички бяха вперени в подиума. Внезапно главата й се напълни с милион мисли и нито една от тях нямаше нищо общо с А: Дали изглежда изчервена и нервна, или спокойна и великолепна? Ами ако спечелеше? Ами ако изгубеше?

— Хана Мерин!

Хана притисна длан към устата си, за да попречи на възторжения писък. Публиката заръкопляска гръмотевично. Когато се изправи, за да се ръкува с Апълтън, краката й трепереха. Внезапно една ръка сграбчи нейната.