— Мога ли да ти помогна?

— О! — Ноъл изглеждаше изненадан. — Просто исках да проверя дали Ариа е тук. Искам да я заведа на закуска.

Ариа беше изтичала при него и разговорът им беше приключил. Спенсър не се беше замисляла върху това — просто се радваше, че Ноъл не е чул нищо. Ами ако беше чул? Ами ако вече знаеше за какво говореха, защото предишната вечер е бил там?

— А с твоето търсене какво става? — прошепна Емили. — Откри ли вече нещо?

Спенсър се изпъна.

— Ами, ако Али наистина се е измъкнала от къщата след експлозията, възможно е да открием сестрата, която е наела, за да лекува изгарянията й. Опитвам се да науча къде живее сестрата и какво знае.

— Леле. — В гласа на Емили прозвуча възхищение. — Как успя да разбереш всичко това?

— Ами, нали знаеш. — Спенсър нервно сгъваше и разгъваше една кърпа за ръце. В ушите й вече прозвучаха думите на Емили, когато й кажеше, че си кореспондира с един блогър, който поддържа сайт за конспирации: Да не си се побъркала? Това е опасно!

— Смяташ ли, че Али знае, че сме по петите й? — прошепна Емили.

Спенсър взе една ароматна свещ, след което я върна на мястото й.

— Надявам се, че не.

Емили погледна часовника си.

— По-добре да се връщам при Айрис преди да е решила да подкара колата без мен. Но поне постигаме някакъв напредък.

— Просто не трябва да се отказваме — каза Спенсър.

Тя изпрати Емили до вратата. Когато отново заключи, в коридора отекна издайническият сигнал на месинджъра. Тя бързо изтича в кабинета на майка си. Екранът проблясваше. Чейс й беше отговорил.

Добре, Бритни. Да се видим. След час, в музея Мютер.

— Да! — извика Спенсър и изключи месинджъра. После излетя от кухнята, ухилена до уши. Амилия й се подсмихна.

— Защо си толкова щастлива?

— Заради нищо — сопна й се Спенсър, отдалечавайки се по коридора. Но походката й беше танцувална и хиляди пеперуди пърхаха в стомаха й. Добре де, може би беше щастлива, че ще се срещне с Чейс.

Само мъничко.

* * *

Четирийсет и пет минути по-късно Спенсър плати на паркометъра на Двайсет и първа улица и тръгна към тухлената сграда. „МУЗЕЙ МЮТЕР ЗА МЕДИЦИНСКИ СТРАННОСТИ“, пишеше на старомодната табела, закачена на пилон. Спенсър го беше посетила веднъж, две години по-рано, по време на едно училищно пътуване, и едва не повърна няколко пъти. Мястото не само миришеше противно на формалдехид, а и един от експонатите представляваше голям шкаф с чекмеджета, пълни с предмети, поглъщани от хора. Имаше и човешки храносмилателен тракт, съхранен в голям буркан. Не си падаше по такива неща.

Тя наметна руса перука тип Бритни Спиърс на главата си — беше й се сторило подходящо — и си сложи слънчеви очила Рей Бан. Макар служителите в музея да я гледаха така, сякаш беше луда, тя си плати входа и влезе с високо вдигната глава.

Музеят представляваше една голяма зала с витрини покрай стените. Двама души гледаха висящите скелети. Една възрастна жена оглеждаше най-дългото в света черво. Повече от ясно беше, че А. не е тук, но Чейс? Спенсър погледна към един изгърбен, развратно изглеждащ чичко, който се хилеше на препарираните сиамски близнаци, и стомахът й се сви.

— Ъъъ, здрасти?

Тя подскочи и се обърна. До пазача беше застанал висок младеж с разрошена кестенява коса, квадратна челюст, широки рамене и дълги крайници. Той свали слънчевите си очила, разкривайки пронизващи зелени очи.

— Аз съм Чейс — каза той. — Ти си…?

Спенсър тръгна като замаяна към него. Чейс имаше гъсти, изразителни вежди. Тялото му беше силно и стегнато под тениската и камуфлажните панталони. А когато й се усмихна, цялото му лице грейна.

— З-здрасти — рече тя с треперещ глас, когато се приближи до него; чувстваше се абсурдно с перуката и слънчевите очила. — Аз съм, ъъъ, Бритни. — Тя посочи перуката си и се усмихна.

— Радвам се да се запознаем. — Чейс протегна ръка и разтърси нейната.

— И аз се радвам — отвърна Спенсър. Ръката й беше настръхнала от докосването му.

Няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо. Спенсър се радваше, че беше облякла копринена минирокля, която разкриваше дългите й крака. Не можеше да откъсне поглед от бицепсите на Чейс. Той изглеждаше като онзи тип момчета, които могат да я вдигнат и да я завъртят около главата си, без дори да се изпотят.

След това той се усмихна. Спенсър се изкиска нервно в отговор.

— Съжалявам. Просто обикновено не се запознавам с хората по този начин — призна си Чейс.

— Знам. Аз също — рече Спенсър.

Той седна на пейката близо до сувенирния магазин, без да сваля очи от нея, сякаш тя беше най-интересното нещо в залата — може би в света. Когато телефонът му изжужа, Спенсър се усмихна смутено и отстъпи встрани. Чейс погледна към екрана. Потрепна и веднага започна да пише нещо.

— Извинявай — промърмори тон, прикривайки екрана с ръка. — Само секунда.

— Няма проблем — отвърна Спенсър. — Спешен конспиративен случай?

— Нещо такова — промърмори Чейс.

Той пъхна телефона си в джоба и отново се обърна към нея, оглеждайки я от русата перука до заострените обувки Лефльор Рандал. След миг докосна сребърната гривна на ръката й.

— Много е красива.

— О, благодаря. — Спенсър я завъртя около китката си. — Мама ми я подари. Купи ми я от „Пендъргаст“.

— На Уолнът? — попита Чейс. — И аз купувах оттам разни неща на приятелката ми.

Спенсър го погледна.

— Сегашната приятелка?

— Не. — Спенсър обви коленете си с ръце. — Това приключи преди доста време. Преди, хм, историята с преследвача.

Спенсър бързо кимна. Съдейки по изражението на лицето му, той не обичаше да говори за това. Но Спенсър не можеше да го вини за това; и тя не обичаше да говори за нещата, които й беше причинила Али.

— Ами ти? — попита Чейс. — Срещаш ли се с някой?

Спенсър заби поглед в краката си.

— Имаше някой, но…

Изведнъж цялата история с Рифър се изля от устата й. Докато му разказваше, тя осъзна, че всъщност Рифър не й липсва чак толкова, както преди няколко дни. Имаше толкова много други неща, за които да мисли.

— Доста гадно — призна Чейс, след като тя приключи. — Трябва да е голям идиот, за да изпусне някой като теб, госпожице Спиърс.

Спенсър уви кичур изкуствена коса около пръста си.

— Знаеш ли, най-лошото бе, че го направи две седмици преди абитуриентския бал. Сега няма кого да поканя за кавалер. Ще трябва да отида сама, а това е много депресиращо.

— Какъв смотаняк — каза Чейс, намествайки се на пейката. Когато Спенсър вдигна глава, той се усмихваше обнадеждено. Внезапно й хрумна нещо. Дали да не покани Чейс за кавалер? Щеше да изглежда страхотно в смокинг. Но не, това беше пълна лудост. Та те почти не се познаваха.

Бззт, обади се отново телефонът на Чейс. Този път той стана и се отдалечи на няколко крачки, преди да погледне екрана и да напише отговора.

Когато приключи, той отново беше придобил сериозен вид и бръкна в джоба си.

— Както и да е. Нося снимките, които поиска да видиш.

Той й подаде три гланцирани фотографии. Това бяха кадри от живота на Истинската Али, предположи тя. Първата снимка показваше русокоси близначки на около пет години. И двете бяха облечени с пурпурни гащеризони, имаха розови панделки в косите и се усмихваха. В лицата и на двете Спенсър откри намек за бъдещата Али. Беше невъзможно да познае коя коя е.

— Мисля, че това е от времето, когато са живели в Кънектикът — обясни Чейс. — Нямат особена връзка със случая, просто показват, че близначките невинаги са се мразили. — Той изсумтя. — Не са били наред, нали? Но пък и родителите им очевидно не са стрували. Кой не би забелязал, че дъщерите му са си разменили местата?

— Вярно — промърмори Спенсър, чудейки се какво би казал Чейс, ако знаеше, че те са й полусестри.

Тя премина на следващата снимка и зяпна пред познатата картина. Две руси момичета стояха в задния двор на къщата на семейство Дилорентис в Роузууд. Али — или може би Кортни? — гледаше в обектива, а втората блондинка, която някога бяха сметнали за Наоми Циглър, гледаше встрани. До тях стоеше невинно изглеждащата Джена Кавана, с изражение на хваната в капан. Спенсър беше виждала тази снимка и преди: Истинската Али, представяйки се като А., я беше изпратила на Емили заедно с бележка, в която пишеше: На едно от тези неща не му е тук мястото. Разгадай бързо кое е… иначе… Така и не бяха успели да разберат защо Али я беше изпратила на Емили. Сигурно за да натопи Джена — тя беше умряла скоро след това, може би защото знаеше твърде много неща.

Спенсър вдигна глава.

— Смяташ ли да ги качиш в блога?

Чейс поклати глава.

— Няма да кача нищо, докато не събера още доказателства.

— Ще ми се да знаех кой ти ги е изпратил. Бяха ли придружени от бележка? Нещо?

Чейс сви рамене.

— Просто се появиха.