— Обикновено не. — Сестрата защипа новата система към Стойката. След това погледна към Хана. — Как казваш, ти беше името?

— Няма значение — отвърна бързо Хана, скривайки се зад паравана.

Тя тръгна по коридора, претъпкан с легла, върху които лежаха бинтовани пациенти. Покрай тях едва успяваше да мине инвалиден стол. Миришеше на урина и хлор и на всеки няколко секунди някой простенваше.

— Трудно е, а? — разнесе се женски глас.

Хана се обърна. От двете страни на коридора лежаха пациенти. Изведнъж някой, чието лице бе увито в бинт, вдигна немощно ръката си.

— Здрасти — рече пациентката с дрезгав глас.

— Здрасти — отвърна смутено Хана, която не искаше да се приближава твърде до нея.

— Приятел ли ти е?

Пациентката, която имаше изрязани дупки в марлята, за да може да вижда, посочи към Греъм. Хана се изкашля смутено.

— Може да се каже.

— Когато пристигна, беше много зле — прошепна момичето. — Изобщо не беше идеален като мен. — Тя прокара ръка по тялото си в стил асистентка на фокусник, след което се засмя.

Хана се зачуди дали да се присъедини към смеха. Тя погледна към торбичката на катетъра, който излизаше от слабините на момичето, след което извърна очи.

— Няма проблем. И на мен не ми харесва да я гледам. — Момичето избута торбичката под завивките си. — Лекарите ми приказваха разни глупости, че е магическата торбичка на някаква фея и други такива. Все едно съм някоя седемгодишна. Повярвай ми, единствените феи, които съм виждала тук, е когато ми дават оксикодон.

Този път вече Хана се разсмя.

— Когато аз съм вземала оксикодон, никога не съм виждала феи — рече замислено тя, — но ми звучи страхотно.

— Може би защото не си имала на системата копче, което го вкарва директно във вените ти, когато имаш нужда. — Момичето й показа малкото бутонче, прикрепено на въженце, което лежеше до него на леглото. — Не знаеше ли, че са обявени за аксесоар номер едно за тази пролет?

— Четох за това във „Воуг“ — изкиска се Хана. — Това копче Шанел ли е?

— Разбира се — отвърна момичето с високомерен тон. — Получава се след записване и чакане, но за мен — винаги най-доброто.

— Несъмнено — отвърна Хана, хилейки се.

— А това видя ли? Чорапи „Миу-миу“! — Момичето изпъна краката изпод одеялото. И наистина на тях бяха обути кашмирени чорапки с избродирано на пръстите Миу-миу лого.

— Откъде ги взе? — попита впечатлена Хана. Те изглеждаха топли и модни.

— Готиният санитар ми ги даде. Нали се сещаш, онзи с бръснатата глава?

Хана се опули. Тя беше сигурна, че момичето говори за младежа, върху който тя едва не бе разсипала подлогата предишния ден.

— Наистина ли?

Момичето се изсмя.

— Де да беше така. Страхотен е, нали? В дните, в които ме къпе, направо се раждам.

— Каква си късметлийка! — изписка Хана, но бързо затисна устата си с длан. Нима току-що бе нарекла една жертва на пожар късметлийка?

В коридора се разнесе звън и от говорителя се разнесе глас, който викаше един от лекарите.

— Как се казваш? — попита момичето. — Досега не съм те виждала — а аз щях да те запомня. Ти си най-яката доброволка, която сме имали.

— Благодаря — отвърна тихо Хана. — Името ми е Хана.

— Аз съм Кайла Кенеди. Може би като се измъкна оттук, ще се видим и ще купонясваме заедно.

Хана повдигна вежди.

— Да се измъкнеш оттук?

— О, да. — В гласа на Кайла прозвуча игрива нотка. — Разработила съм няколко тайни операции на ум. Смятам да се измъкна, докато никой не гледа и да се втурна като вихър към реалния свят.

Тя протегна превързаната си ръка. Хана колебливо я пое, после отново погледна към лицето на Кайла. Виждаше дългите мигли под превръзката, но не можеше да каже какъв е цветът на очите й. Въпреки това се почувства добре, когато момичето каза, че е готина. След миг осъзна, че си мислеше същото и за Кайла.

— Хана? — Шон се появи в края на коридора. — Има разлята течност в съседния коридор. Ще се погрижиш ли?

Хана тежко въздъхна.

— По-добре да вървя — каза тя на Кайла.

— Не се притеснявай — отвърна момичето. Бинтованата й ръка се блъсна в китката на Хана. — Надявам се, че пак ще се видим.

— Определено — отвърна Хана.

Тя се беше отдалечила само на няколко крачки, когато Кайла я повика по име. Хана се обърна. Девойката седеше леко надигната в леглото и сочеше към санитаря с бръснатата глава и страхотното тяло. Когато той мина покрай нея, тя се престори, че го плесва по задника. Хана се засмя толкова силно, че една възрастна дама, която лежеше в леглото си в коридора, подскочи и изписка. Хана и Кайла се погледнаха многозначително — е, поне доколкото успя Кайла под превръзките си. А след това започнаха да се смеят още по-силно.

15.

Нагоре по течението без гребло

Следобед на следващия ден Емили зави към мола „Кинг Джеймс“ с разтуптяно сърце. Когато огледа впечатляващите входни врати, тя не видя Айрис да я чака вътре, както се бяха разбрали.

Емили заби нокти в кожения калъф на волана. Естествено, че нямаше да е там. Кой идиот ще остави психично болен пациент в мола цял ден? Но тъй като Емили не искаше повече да изпуска часове, сутринта тя сключи сделка с Айрис: щеше да я остави в мола преди първия час, Айрис щеше да прекара деня както й е приятно, а Емили щеше да мине да я прибере след последния звънец. След това щяха да отметнат още няколко неща от списъка на Айрис и в края на деня тя щеше да даде на Емили още някои късчета информация за Али. Поне така се надяваше Емили.

Айрис се съгласи за нула време. След като Емили я остави в мола, тя осъзна защо: автогарата се намираше съвсем наблизо надолу по улицата. Айрис сигурно смяташе да изчезне от града в мига, в който Емили потеглеше към училище. Беше я използвала само да се измъкне от Убежището, но повече нямаше нужда от нея.

Емили спря до тротоара със свит на топка стомах. На пейките пред входа не седеше никой. Не се забелязваха никакви хора и край металните пепелници. Но в този момент вратата се отвори и някой излезе на тротоара. Сред слънчевите лъчи изплува лицето на Айрис. Емили свали прозореца си.

— Ти си тук!

Айрис я изгледа странно.

— Че къде другаде да бъда?

Емили отключи вратите на колата и Айрис се качи вътре. Щом потеглиха, Емили погледна към сакчето в ръцете на Айрис.

— Да не си пазарувала?

— Може да се каже — пропя Айрис. Тя хвърли нещо в лицето на Емили. — За теб.

Емили погледна към карирания шал, който се свлече в скута й. Той имаше етикет на Бърбери.

— Истински ли е?

— Надявам се — отвърна Айрис. — Взех един и за майка ти.

— Айрис… — Емили замълча. Отдавна си мечтаеше да се сдобие с шал Бърбери… но не и краден. И въпреки това беше трогната, че Айрис се е сетила за нея. И за майка й.

— Светофарът светна зелено — обяви на гръмогласно Айрис. — Тук завий наляво.

Емили изпълни нареждането. Този път водеше към Делауеър. Тя стрелна с поглед Айрис.

— Къде отиваме, всъщност?

— До Кеплър Крийк — отвърна Айрис. — Искам да покарам водно колело.

Емили спря на следващия светофар.

— Не мисля, че сезонът им е настъпил още.

Айрис се намръщи.

— Тогава значи ще си откраднем едно.

Емили впери поглед в нея.

— Няма да крада водно колело.

Айрис я погледна предупредително.

— Стига де. Освен това няма да го крадем — само ще го вземем назаем.

Емили почувства как я изпълва копнеж. В Пуерто Рико двете с Джордан бяха взели назаем една красива лодка с прозрачно дъно — и изобщо не беше трудно, поне не за Джордан. Двете се бяха целунали за пръв път в открито море. Това беше най-публичната целувка с момиче за Емили — наоколо имаше най-различни други лодки, джетове и парти-кораби, с много хора на борда — и въпреки това тя не беше изпитала никакво неудобство. Джордан й липсваше толкова много, че беше започнала да спи нощем с една от тениските, които й беше заела по време на круиза. Ако си поемеше по-дълбоко дъх, все още можеше да усети жасминовия парфюм на Джордан.

Сигурно беше въздъхнала замечтано, защото Айрис се изкиска.

— За кого си мислиш? Някое момиче?

— Не — отвърна бързо Емили.

Айрис скръсти ръце на гърдите си.

— Можеш да ми кажеш. Няма да те съдя.

Емили почувства как се изчервява.

— Хубаво. Мислех си за едно момиче, което срещнах преди няколко седмици.

— Как се казва?

— Джордан.

Айрис кръстоса краката си, след което отново ги изпъна.

— Що за човек е тя?

Емили се усмихна, опитвайки се да измисли най-лесния начин, по който да опише Джордан.