Някакъв мъж изсумтя зад гърба на Спенсър, но когато тя се обърна, той гледаше в екрана си. Тя отново се обърна, треперейки от предположенията на Чейс. Някой друг я е чакал в гората онази нощ. Това беше напълно възможно, особено ако се имаше предвид теорията им, че Али си имаше помощник.

Смяташ ли, че някой й е помогнал да убие Иън Томас и Джена Кавана?, написа тя.

Абсолютно, отвърна Чейс. Намерих малко информация и за частната медицинска сестра. Съмнява ме, че сестрата на Алисън е минала през работодател или медицинско лице, макар че лекарствата, които е намирала за Алисън, сигурно са били купувани от обикновена аптека. Имам приятел, който работи за веригата онлайн аптеки CVS. Той успя да се вмъкне в базата данни на всички аптеки в района. Има една в Сентър сити, която редовно получава заявки за големи количества бинтове и лекарства за промиване на рани. Освен това ми осигури видеонаблюдение над човека, който отнася продуктите.

Пръстите на Спенсър летяха по клавиатурата. Коя е тя?

Мой приятел от една болница я идентифицира като Барбара Роджърс. Тя е около петдесетгодишна, но не можах да науча кой знае какво за нея, отвърна Чейс. И още нещо: става въпрос за лекарства. Али не може да се сдобива с рецепти, затова сигурно някой ги е намирал незаконно. Наскоро имаше кражба на лекарства в клиниката за изгаряния „Уилям Атлантик“ в Роузууд.

Спенсър ахна толкова силно, че една бледа, слаба жена с изрусена коса, която седеше през две конзоли от нея, я изгледа странно. Всичко се връзваше по ужасен начин.

Тя погледна часовника си и осъзна, че вече е станало доста късно — сигурно трябваше да си тръгва. Спенсър излезе от чата, като обеща на Чейс, че скоро ще могат отново да поговорят.

Докато се изправяше, отнякъде се дочу звънък смях. Спенсър скочи от стола, но останалите хора продължаваха да се взират в екраните си. Барманката с пиърсинга се въртеше зад бара. Едно момиче, облечено в униформа на ФедЕкс, решаваше кръстословица на масата.

Спенсър извади телефона си, но установи, че не е получавала никакви есемеси. Погледна отново през прозореца към железопътната линия. За части от секундата от вътрешността на гарата я погледна някаква призрачна фигура. Сърцето й спря. Али?

Покрай сградата профуча влак. Спенсър не мигна през цялото време, очаквайки отново да зърне фигурата до прозореца на гарата. Но когато най-после получи възможност, лицето беше изчезнало.

14.

Хана е най-яката

Същия следобед Хана и Майк си почиваха на дивана в къщата на баща й, гледайки епизод от „Паркове и отдих“ на дивиди. Тя беше пъхнала ръцете си в джобовете на суичъра му, а Майк беше увил обутите си с чорапи крака около босите нозе на Хана. Господин Мерин седеше зад стъклената врата на кабинета си и разговаряше с някого за сенаторската си кампания.

На вратата се позвъни. Хана и Майк се спогледаха и се намръщиха. Момичето отиде до вратата и надникна през стъклото. Отвън стоеше Чейси Бледсоу, изглеждаща перфектно в копринената си рокля и кафяви обувки, и държеше в ръцете си кутия със сладки. Хана погледна намръщено покритите си с петна панталони за йога с логото на Университета на Пенсилвания.

— Ъъъ… здрасти? — рече тя, когато отвори вратата.

— Здравей, Хана! — Чейси се усмихна. — Бях в квартала и просто исках да ти кажа, че за мен наистина е чест да се състезавам с теб за кралица на бала.

Хана гледаше кутията в ръцете й. През найлоновата й обвивка се виждаха двайсет чинно подредени глазирани тарталетки. Върху всяка една от тях се четеше надписът ИЗБЕРЕТЕ ЧЕЙСИ ЗА КРАЛИЦА.

— О! — Чейси забеляза погледа й и отвори капака на кутията. — Искаш ли една? Раздавам ги на потенциалните ми избиратели.

Хана изсумтя.

— Сигурно са пълни с бацили на херпеса.

Чейси изглеждаше объркана.

— Нямам херпес.

Хана наведе главата си настрани.

— Тогава защо отсъства от училище цял месец?

Чейси примигна.

— Мама получи работа в Лос Анджелис, така че аз отидох с нея и си взех частен учител. Посещавах и най-различни страхотни спа-салони — обзалагам се, че адски щяха да ти харесат, Хана.

Сега вече Хана наистина не изпитваше и капчица жалост към Чейси. Тя си взе една тарталетка, пропя, че ужасно се радва да види Чейси, след което затръшна вратата под носа й. Обърна се и подаде тарталетката на Майк — тя със сигурност нямаше никакво намерение да я яде.

— Това беше много смотано.

Майк свали обвивката на тарталетката и отхапа голямо парче.

— Тя наистина се старае да спечели гласовете. Мислех си, че и ти ще се ангажираш повече.

Хана отметна кичур коса през рамото си.

— Май бях доста заета.

Майк отхапа още веднъж от тарталетката.

— С какво?

— Сериозно ли питаш? — Хана се тръсна на дивана. — Отказвам да водя кампания срещу Чейси. Ако не спечеля благодарение на външния си вид и популярността си, значи изобщо не заслужавам да спечеля.

Майк я гледаше и дъвчеше. Тя знаеше колко глупаво са прозвучали думите й. Но какво друго можеше да му каже? Хей, Майк, някакъв неизвестен психопат, който всъщност може да се окаже най-добрият ти приятел Ноъл, ми каза, че ако се състезавам, ще каже на ФБР, че убихме едно момиче.

Майк седна на дивата и взе дистанционното.

— Как мина вчера в салона?

Хана примигна изненадано, опитвайки се да се да превключи.

— Какво?

— Нали вчера ти правиха пробна прическа за бала?

Вярно. Хана беше забравила тази лъжа.

— Ами добре мина.

Майк се наведе към нея и подуши главата й.

— Нямаш онзи плодов аромат, както обикновено, когато се връщаш от салона.

— Защото си измих косата тази сутрин. Уф. — Хана отдръпна главата си настрани. След това погледна часовника си и скочи. — Мамка му. Трябва да вървя. — Смяната й в клиниката започваше след половин час.

— Сега пък къде? — оплака се Майк.

Хана се зачуди какво да му отговори, но главата й беше празна. Тя грабна чантата си и излезе през входната врата.

— Трябва да свърша нещо за мама. До после.

Майк я последва до колата й. Сигурно беше разбрал, че го лъже — и тя го знаеше. Хана облиза устните си, канейки се да му каже истината — или поне нещо близо до нея. Но когато завъртя ключа на примуса, радиото се включи на новините.

Търсенето на крадците на безценната картина на Ван Гог „Звездна нощ“ е подновено, пропя репортерът на фона на потракваща клавиатура. В началото полицията смяташе, че става въпрос само за един крадец, но сега разполага с нови улики, че престъпникът може би не е действал сам. Водещият продължи, че случилото се намира толкова широк отглас в района, защото барон Бренън, от когото е била открадната картината, е бил щедър спонсор на филаделфийската Художествена галерия.

Стомахът на Хана се сви. Дали тези нови улики не са били телефонно обаждане от А.? Колко ли време оставаше, преди той да започне да казва имена?

Тя погледна Майк и стисна здраво устните си. Да, тя го лъжеше. Но това беше за негово добро.



Когато петнайсет минути по-късно Хана влезе в клиниката по изгаряния, вътре беше тихо. Шон скочи от стола си и тръгна да я посрещне. Хана не можа да не забележи колко възрастен изглежда в панталоните си цвят каки и карираната си риза. Дори баща й не се обличаше толкова смотано.

— Кели днес няма да бъде на работа — каза той, сбърчил разтревожено вежди. — Но ми каза, че си се справила много добре с подлогите — смяташ ли, че ще можеш да се справиш сама?

— Разбира се — сви рамене Хана.

— Страхотно. — Шон изглеждаше облекчен. — Много ти благодаря.

Той я потупа по ръката и се върна в кабинета си. Хана чу едно пинг зад гърба си, но фоайето беше празно. Тя тръгна към стаята на персонала, отключи гардеробчето си и се преоблече в розовата престилка, която беше поискала предишния ден. Харесваше я, защото имаше голям джоб отпред — идеалното място, където да държи телефона си.

След това грабна кофата с мопа и няколко подлоги от склада. Преди да започне, тя тръгна по коридора към леглото на Греъм. По-добре беше да му хвърли един поглед преди да започне работата си.

Параванът беше леко прибран настрани. Клепачите на Греъм потрепваха и от устата му се носеха пърлени, животински звуци. Над него се беше надвесила една сестра, която сменяше системата му. Когато усети присъствието на Хана, тя вдигна намръщено глава, но изражението й омекна, щом забеляза униформата й на доброволка.

— Събуди ли се вече? — попита Хана.

— Не още — промърмори сестрата. — Но се надявам и това да стане скоро.

Ръката на Хана неволно бутна крака на Греъм под завивката и тя бързо я дръпна настрани — той беше студен и твърд, като на труп.

— Пациентите говорят ли понякога, когато са в кома? Като например да казват имена или нещо друго?