Sara Shepard - Съкрушени

— Точно така. — Ченгетата отвориха вратата. И шестимата връхлетяха в къщата като щурмоваци. Ариа стисна здраво телефона си. — И двамата влязохме вътре, за да намерим картината. Не вярвах, че ще… но тя си беше там. След това всичките аларми се включиха… Аз излязох. Сега ченгетата са вътре. Те имат пистолети, Хана. Олаф все още е в къщата. Искам да дойдеш и да ни измъкнеш през някоя от задните улички — ние ще минем напряко през гората и ще те намерим. Просто няма как да си тръгнем с джипа на Олаф при всичките тези ченгета наоколо.

— Те виждат ли те в този момент?

— Не, намирам се зад къщата, в гората.

— Боже, Ариа, защо изобщо си останала там? — извика Хана. — Бягай!

Ариа погледна към задната врата.

— Но Олаф е все още вътре.

— Ариа, какво ти пука? — изписка Хана. — Та ти едва го познаваш! Махай се оттам, веднага! Аз ще дойда с мотопеда. Кажи ми името на улицата, на която ще излезеш, след като минеш през гората, чу ли?

Последва продължителна пауза. Ариа гледаше като хипнотизирана примигващите полицейски светлини. Тя прецени големината на гората зад имението. След това отново погледна към къщата. Все още нямаше следа от Олаф. И Хана беше права. Тя не го познаваше.

— Добре — рече най-накрая Ариа с разтреперан глас. — Тръгвам.

Тя прекъсна връзката и хукна през гората с разтуптяно сърце. Спъна се в един голям пън, счупи тока на обувката си и лошо си ожули коляното. Прецапа през едно плитко поточе и измокри до половината роклята си. Когато стигна до пътя, вече беше измръзнала до кости и кървеше. Обади се на Хана, каза й на коя улица се намира и се свлече на тротоара, за да я чака. Все още чуваше воя на сирените в далечината. Бяха ли намерили вече Олаф? Беше ли им казал той, че е била с него? Ами ако сега я търсеха?

Тогава забеляза Хана с мотопеда в края на улицата и едва не избухна в радостни сълзи. Двете се прибраха мълчаливо, защото бръмченето на двигателя и воят на вятъра бяха твърде силни, за да може Хана да задава някакви въпроси.

Когато се върнаха в пансиона, те отвориха вратата колкото се може по-тихо. Хана светна лампата в мъничката кухня и погледна ококорено Ариа.

— О, Боже — прошепна тя. — Трябва да те почистим.

Хана избута Ариа в общата баня, изми коленете й и почисти косата й от клечките. През цялото време от очите на Ариа се стичаха сълзи.

— Съжалявам — не спираше да повтаря тя. — Не знам какво ми щукна в главата.

— Сигурна ли си, че полицаите не са те видели? — попита мрачно Хана, увивайки я с голямата кърпа.

Ариа потърка челото си.

— Не мисля. Но не знам какво се е случило с Олаф.

Хана затвори очи.

— Моли се да не им каже, че си била с него. Защото не знам дали ще мога да ти помогна с това, Ариа.

— Той не ми знае фамилията — каза Ариа, остави кърпата върху радиатора и отново излезе в коридора. — Може би всичко ще бъде наред. Но каквото и да правиш, моля те, не казвай…

Когато погледна през рамото на приятелката си, гласът й секна. Ноъл стоеше до задната врата, в подножието на стълбите, облечен със суичър и дънки, макар че те не бяха същите, които бе носил по-рано същата вечер. Челото му беше мокро от пот, както ставаше винаги, когато беше пил, но на лицето му изписано многозначително изражение, което накара стомаха на Ариа да се свие. Какво ли беше чул?

— Ето те и теб. — Ноъл се изкачи по стълбите и потупа Ариа по мократа глава. — Душ ли си взе?

— Ами, да. — Ариа кръстоса краката си, за да прикрие раната на коляното. — Ти къде беше?

Ноъл махна с ръка.

— Изпуших един джойнт.

Ариа се накани да подхвърли един саркастичен коментар, но се въздържа — коя беше тя, че да го съди? Вместо това го хвана за ръката.

— Хайде, да си лягаме.

Когато се пъхнаха под завивките, тя продължи да лежи с отворени очи. Ноъл се размърда до нея, допрял голите си крака до нейните.

— Къде беше, всъщност? — В гласа му се долавяше горчивина. — В бара с Гейлоф?

Ариа се извърна настрани; от порите на тялото й струеше вина, точно както от Ноъловите струеше шнапс. Тя настръхна, предчувствайки скандала. Но след това Ноъл я прегърна и я придърпа към себе си.

— Да се помирим. Това пътуване беше много странно. Аз се държах странно. И съжалявам за това.

Очите на Ариа се напълниха със сълзи. Тя имаше нужда да чуе точно това… но той беше закъснял с около пет часа. Момичето прегърна Ноъл и го притисна силно към себе си.

— И аз съжалявам. — Никога през живота си не беше говорила толкова искрено.

— Няма за какво да съжаляваш — отвърна сънено Ноъл. — Обичам те, А…

Останалото промърмори във възглавницата си, потъвайки в сън. За части от секундата на Ариа й се стори, че той промърмори още нещо. Нещо странно. Но пък Ноъл беше пиян. Дори да беше казал онова, което й се стори, че беше чула, той със сигурност не го мислеше наистина. И тя нямаше никакво намерение да повдига въпроса на следващия ден.

Не искаше никога повече да споменава тази нощ.

На следващата сутрин Хана, Ариа, Ноъл и Майк напуснаха пансиона и отпътуваха към летището. Преминаха през митническата проверка и се запасиха със снаксове и списания за дългия полет към дома. Дори Ариа да изглеждаше паникьосана, Ноъл изобщо не го направи на въпрос. Когато той се оплака от това, че на калпавото летище нямат „Макдоналдс“, тя не му се сопна. Когато Хана и Ариа мълчаха дори повече от обичайното, нито Майк, нито Ноъл го забелязаха. „Просто съм уморена — смятаха да отговарят двете, ако някой ги попиташе нещо. — Пътуването беше продължително. Липсва ми леглото“.

Самолетът имаше сателитна телевизия и след като се качиха на борда, Ариа превключи на СНН Интернешънъл. И внезапно на екрана се появи снимка от имението. Къщата беше още по-разнебитена и порутена, отколкото си я спомняше. „Нахлуване в имението Бренън“, пишеше в долната част на екрана.

Видеоматериалът показа близък план на сенчестите, обрасли в паяжини стаи. След това се появи размазана снимка на „Звездна нощ“… и полицейски скеч на Олаф.

— Това е крадецът, който се е измъкнал заедно с картината, както ни го описа очевидецът, живеещ малко по-нататък по пътя — заяви репортерката. — В момента властите го преследват.

Ариа зяпна изненадано. Олаф е успял да се измъкне?

Хана гледаше ужасено екрана на телевизора. Ситуацията се беше променила. Беше откраднато ценно произведение на изкуството и Ариа беше помогнала за кражбата му. Хана си спомни за случаите на кражба на картини, върху които беше работил баща й, докато все още практикуваше право: дори хората, които знаеха за престъплението, бяха виновни. Сега тя беше такъв човек.

Ариа я докосна по ръката, досещайки се за мислите й.

— Олаф е умен, Хан. Няма да позволи да го хванат… което означава, че никога няма да каже, че съм била с него. Полицията никога няма да успее да ме свърже с престъплението. И никой никога няма да разбере, че ти знаеш. Просто не казвай на никого, чу ли? Дори на Емили и Спенсър.

Хана се извърна и впери поглед в пътечката между седалките, опитвайки се да се успокои. Може би Ариа беше права. Може би този тип Олаф, който и да беше той, щеше да се измъкне от полицията. Само така тайната на Ариа щеше да бъде опазена. И само така Хана щеше да бъде в безопасност.

За щастие те останаха в безопасност почти цяла година. От време на време историята се появяваше в новините, но нямаше много нови подробности и репортерите никога не споменаха, че е имало съучастник. Веднъж Хана гледаше репортажа заедно със Спенсър и Емили, и тайната бълбукаше като гореща лава в гърдите й. Но тя не каза нищо. Не искаше да предаде доверието на Ариа. Ариа също не смееше да им каже нищо — колкото по-малко знаеха момичетата, толкова по-добре.

След известно време случилото се спря да притеснява Ариа. Олаф беше изчезнал и беше взел картината със себе си. Нещата между нея и Ноъл се оправиха и пътуването до Исландия остана просто един далечен спомен. Тя беше в безопасност. Никой не знаеше.

Де да беше така. Някой знаеше — и той пазеше тайната дълбоко в себе си, докато не настъпеше подходящият момент. И сега, в края на последната учебна година на момичетата, същият този човек беше решил да го разкрие публично.

Това беше третият — най-страховит — А.