— Хана?

Тя вдигна глава и видя кръглите бузи, пламтящи сини очи и добродушна усмивка на Шон Ейкърд. Той стоеше на прага на един от кабинетите, облечен в синя колосана риза, която изглеждаше като извадена право от гардероба на баща му.

— Здрасти, радвам се да те видя! — каза Шон. — Защо не влезеш да поговорим?

Хана въртеше в ръцете си кутията с хартиени кърпички, която лежеше на регистратурата.

— Чакам за среща с баща ти.

Шон забарабани с пръсти по касата на вратата.

— Не. Срещата ти е с мен.

Хана силно се ухапа по вътрешността на бузата. Не беше разговаряла с Шон, откакто отношенията им се бяха разпаднали сред огън и жупел предишната година. Напоследък той излизаше с Кейт. Адски странна ситуация.

Тя сви рамене, последва Шон в стаята и седна на дивана. Шон се настани зад бюрото, което беше засипано с купчини хартия, монитор с плосък екран и празни чаши от кафе. На рафта зад гърба му беше поставен един плюшен Елмо. Имаше снимка на Шон, който се ръкува с губернатора на Пенсилвания.

— Тук ли работиш сега? — попита объркано Хана.

— Само през уикендите, помагам на татко. — Шон оправи една разпиляна купчинка от листове. — Напоследък сме претъпкани — две от местните болници затвориха отделенията си за изгаряния заради бюджетни съкращения. — Той въздъхна тежко и погледна към Хана. — Как е Майк?

Хана примигна, изненадана.

— Ами добре е.

Споменаването на Майк я смути. Той не знаеше за идването й тук; никога, ама никога нямаше да разбере защо се е върнала да се моли да я вземат на старата й работа. Всяка история, която му беше разказвала за това място, беше по-гадна от предишната. Хана му беше казала, че за днес има час при фризьорката си, за да репетират прическата за бала, но на него му стигаше само да се обади в салона, за да я хване в лъжа.

— Добре — усмихна се Шон. — Значи наистина искаш да се върнеш?

Хана се вцепени.

— Срам ме е, че съкратих доброволческата си работа тук — излъга тя. — След всичко, което ми се случи, мисля, че би трябвало да се реванширам, нали?

Шон повдигна едната си вежда.

— Нали тук изобщо не ти харесваше?

Хана долепи дланите на двете си ръце, опитвайки се да изглежда откровена.

— Промених се. Доброволната помощ означава много за мен. Всъщност в момента тук лежи един мой приятел, с когото се запознах на круиза. Греъм Прат?

Шон се облегна назад.

— Да, Греъм пристигна преди няколко дни. — Той тъжно поклати глава. — Този круиз е бил истински кошмар. Чух и какво се е случило с вас… за спасителната лодка. Някой хора твърдят, че е било опит за самоубийство.

Хана не удостои тази забележка с отговор.

— Самата евакуация беше страшна… а след това се изгубихме в морето. Когато едва не се удавих, получих нещо като просветление — животът е твърде кратък, трябва да направя нещо значимо. Затова… моля те, позволи ми да помогна.

Шон почука с гумичката на молива си по бюрото.

— Баща ми каза, че можеш отново да помагаш, стига да работиш здраво.

— Мога да се справя!

— Добре — отвърна Шон. Той протегна ръка на Хана и тя я разтърси. Внезапно изражението му стана тъжно. — Знаеш ли, така и не ти казах колко ужасно се чувствам заради цялата история с Али.

— О, ъъъ, благодаря.

— Дори не мога да си представя какво ти е било — продължи Шон.

Очите на Хана се напълниха със сълзи. Едно беше някой приятел, родител, напълно непознат да изкаже съчувствието си, но в начина, по който го беше показал Шон, имаше едновременно нещо трогателно и странно.

— Благодаря — промърмори тя.

Шон пристъпи напред, обгърна я с ръцете си и леко я притисна към себе си. Той миришеше познато на канела, дезодорант и потпурите, които майка му щедро използваше из цялата къща. Това беше позната миризма, утешителна миризма. Внезапно Хана разбра, че вече не го мрази толкова.

Тя излезе от кабинета му и отиде в стаята на персонала, където съблече роклята си на Рейчъл Зоуи и обувчиците от змийска кожа и се преоблече в ужасна, грамадна престилка, която миришеше на повръщано. След това се запъти отново към кабинета на Шон.

— Госпожице Мерин? — Иззад ъгъла се появи жена, облечена в розова престилка. — Аз съм Кели, една от главните сестри. Тук съм, за да ви покажа задачите ви.

— Кели е една от най-добрите — рече с гордост Шон.

— Какво искате да направя? — попита живо Хана.

— Какво ще кажете за подлогите? — попита Кели.

Хана потрепна, но нямаше намерение да се оплаква докато Шон стоеше наблизо.

— Обожавам ги.

— Страхотно тогава! — Кели вдигна юмрук във въздуха. — Сега ще ви покажа какво ще правите.

Кели й помогна с първата подлога, като остави Хана да отнесе пълното с урина нещо по коридора. Край нея мина един санитар, запътил се в обратната посока. Хана не можа да се сдържи и го зяпна — той беше висок, строен и изключително красив, с бръсната глава и сияещи сини очи.

— Здрасти — каза той на Хана, кокорейки се в бюста й.

— З-здрасти — отвърна му тя, заеквайки, след което проследи погледа му. Той не гледаше в бюста й, а в подлогата. Урината се плискаше настрани, в опасна близост до престилката й. Тя изписка и едва не изпусна нещото на пода.

Кели се изкиска.

— Джеф винаги въздейства по този начин на хората.

Те продължиха към следващата стая. Шон беше прав, че клиниката е претъпкана: накъдето и да погледнеше, тя виждаше жертви на изгаряния. В коридорите. Натъпкани по трима в стая. Имаше легло дори в една от чакалните.

— Това законно ли е? — попита Хана, като едва не се спъна в нечий болничен монитор.

Кели сви рамене.

— Докато не бъде готово новото крило, просто няма къде да настаняваме всички.

След това тя й показа с мимика, че отива да пуши и каза, че се връща скоро. Хана се върна в склада, за да вземе чиста подлога. Нещо зад гърба й привлече погледа й. В стаята на сестрите нямаше никой. Всички столове бяха празни.

Тя отиде на пръсти до бюрото и надникна в компютърната конзола. Програмата показваше списък на пациентите в клиниката и съответните номера на стаите им. Бинго. Хана повлече мишката надолу по страницата. ГРЕЪМ ПРАТ. Според документа той се намираше в стая 142, малко по-нататък по коридора.

Тя се измъкна иззад бюрото точно когато Кели се появи иззад ъгъла, миришейки на пепелник.

— Хайде, скъпа, време е за бърсане на подове.

Хана добави сапун в кофата и тръгна по коридора. Докато минаваше покрай стаите, тя гледаше номерата на вратите им: 132… 134… 138… ето я и нея, стая 142. Това всъщност не беше точно стая, а по-скоро малък ъгъл на коридора, отделен със завеса.

Тя затаи дъх и надникна вътре. На леглото лежеше момче с бинтована глава и шия. Очите му бяха здраво затворени, в ръцете му и устата като змии се промъкваха тръбички. Бибипкаха няколко апарата. Ледена тръпка пробяга по тялото на Хана. Ето на какво беше способен А. Сигурно беше издала някакъв странен звук, защото Кели положи ръка на рамото й.

— Това ли е приятелят ти? Чух те да говориш за него с Шон.

Хана погледна към примигващите лампички на мониторите.

— Д-да — рече тя, чувствайки се леко притеснена заради лъжата. — Как е той?

Краищата на устните на Кели увиснаха надолу.

— Свестява се и отново изпада в безсъзнание.

— Казал ли е нещо?

Кели сви рамене.

— Не. Защо?

За части от секундата тя погледна някак подозрително към Хана.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита тя с невинен глас. — Ако започне да се събужда и не съм тук, ще ми се обадиш ли вкъщи? Искам да му кажа нещо наистина важно. Което не успях да му кажа, преди да се случи това.

Погледът на Кели омекна.

— Той наистина е важен за теб, а? — Тя леко я стисна за ръката. — Съгласна съм.

След това Кели отново се изгуби някъде. Хана остана на мястото си, вперила поглед във фигурата, която лежеше на леглото. Мониторите на Греъм бибипкаха равномерно. Гърдите му се надигаха и се спускаха. Внезапно клепачите му потрепнаха и устните му помръднаха.

Хана се наведе над леглото му.

— Греъм? — прошепна тя. — Тук ли си? — Видя ли кой е А.?, попита тя мислено.

От устните на Греъм се разнесе леко пуфтене. Клепачите му отново потрепнаха и след това той отново застина неподвижно. Хана се отдръпна от леглото с разтуптяно сърце. Греъм щеше да се събуди скоро. Тя го чувстваше.

От тръбата на вентилацията се разнесе писклив кикот. Хана се вцепени и погледна надолу по коридора. Пациентите лежаха неподвижно. На пода блестеше водата от мопа. Всичко беше толкова неподвижно и тихо, че за секунда Хана се почувства така, сякаш беше мъртва.

Тя потрепери. Ако с приятелките си не успееха скоро да открият А. и помощника му, нищо чудно и това да стане.