Десет минути след началото на часа Ноъл се промъкна през задната врата.

— Къде беше? — попита го Ариа, когато той се плъзна на стола до нея.

Ноъл сви рамене.

— Опитах се да ти изпратя есемес, но получих съобщение, че телефонът ти е изключен.

Ариа заби поглед в жлебовете на бюрото си.

— Нали ти казах, че тази седмица зарязвам технологиите заради един научен проект. — Лъжата я накара да се чувства неудобно. Ноъл нямаше да се върже задълго на тази история.

Тонколоните пропукаха и познатото прокашляне подсказа, че директорът Апълтън се кани да говори.

— Ученици? — прогърмя гласът му. — Ще си пуснете ли училищния канал? Имаме няколко важни новини, свързани с майския бал.

Учителят, господин Тремънт, завъртя очи, но послушно включи телевизора, който висеше на стената до черната дъска. На екрана се появи Пени Дийтц, водещата на сутрешните новини.

— Добър ден, ученици на „Роузууд дей“ — пропя тя. Бузите й сияеха повече от обичайното. — Майският бал приближава и днес ще видим някои от кандидатите за крал и кралица на бала. Първо кралиците. Все още не сме получили клипа на Хана Мерин, затова нека да чуем Чейси Бледсоу.

Ноъл се намръщи.

— Не мога да повярвам, че вчера Хана не е направила клипа.

Ариа погледна настрани. Беше заета със срещата ни в тайната стая, където се опитвахме да открием кой е А.

На екрана се появи Чейси Бледсоу и започна свръхентусиазирано да говори за това колко е поласкана, че е номинирана и че утре организира тематична вечеря със спагети на тема „Гласувайте за Чейси“ в местното заведение „Маслинена градина“, собственост на чичо й.

След това дойде ред на кандидатите за крал на бала. Когато на екрана се появи Ноъл, сърцето на Ариа се разтуптя от гордост. Косата му беше сресана назад, разкривайки ясните му зелени очи. Черната риза, която беше облякъл, допълваше маслиновата му кожа.

Ариа го смушка игриво.

— Нищо чудно, че всички момичета те искат.

Ноъл се усмихна лениво.

— Но аз получих най-добрата.

Ариа стисна ръката му, но усмивката й бързо се стопи и тя извърна глава. Предишния ден Спенсър го беше включила в списъка със заподозрени… и Ариа й беше позволила да го направи. Това бе достатъчно, за да я накара да се почувства омърсена и засрамена.

Спенсър беше пращала през целия ден на Ариа съобщения с въпроса дали вече е попитала нещо Ноъл. Но какво да го попита, по дяволите? Хей, ти ли уби в Ямайка едно момиче, което се правеше на Алисън, и опитали се после да ни го припишеш? Не осъзнаваше ли Спенсър, че това щеше да е краят на връзката й с Ноъл — единственото хубаво нещо, което й се беше случило напоследък?

Как изобщо приятелките й могат да си помислят, че Ноъл помага на Али? Добре, той беше с тях в Ямайка — възможно е да е видял момичетата на покрива с Табита. Но беше абсолютно невъзможно той да й е казал репликите на Али. Нима наистина вярваха, че той е убил Табита на брега? Ноъл гонеше паяците от къщата си, вместо да ги смачка. Не искаше да ходи в общинския кучкарник, защото казваше, че ще отведе всички кучета със себе си вкъщи.

Да, той беше познавал Али — и двете Алита. Дори в края на седми клас известно време беше излизал с Тяхната Али, но тя беше скъсала с него след две срещи, може би защото харесваше Иън Томас.

Когато Ариа отново вдигна глава, на екрана се беше появила Пени.

— Освен това ще ви съобщя вълнуващата новина за това кой е избран за отговорник по декорацията на бала. На тайна среща с учителския състав на „Роузууд дей“, учениците и нашите щедри спонсори, беше решено, че тази година главният отговорник за осъществяването на темата „Звездна нощ“ ще бъде… Ариа Монтгомъри!

Всички се обърнаха и зяпнаха Ариа. Тя примигна, вперила поглед в телевизора. Пред очите й се завъртяха спиралите от „Звездна нощ“ на Ван Гог, придружавани от техно парче. След това се появи нейна снимка от предишната година. „АРИА МОНТГОМЪРИ — пишеше най-отдолу. — ОТГОВОРНИК ЗА ДЕКОРИТЕ НА МАЙСКИЯ БАЛ“.

— Поздравления! — Девън Арлис я потупа по гърба. — Адски ти завиждам.

— Мога ли да ти помагам? — попита въодушевено Колийн Бебрис, макар че тя беше едва второкурсничка.

— Това е страхотно! — Пред очите на Ариа се появи лицето на Ноъл. — Винаги си искала да бъдеш отговорничка по декорите, нали?

— Н-но аз не съм кандидатствала — изтърси Ариа.

Ноъл се намръщи.

— Не искаше ли?

Ариа преглътна с усилие.

— Аз… — Не много отдавна умираше от желание да стане отговорник. Но сега последното нещо, с което искаше да се занимава, бе да създава огромен стенопис на „Звездната нощ“.

Мислите й се върнаха към онази нощ в Исландия. След като Хана я хвана да се целува с Олаф, тримата се върнаха, залитайки, в бара. Ариа беше сигурна, че веднага щом стъпи вътре, Ноъл щеше да разбере… но той си приказваше с две руси мацки от Полша. Момичетата караха него и Майк да произнасят разни думи с американски акцент; всеки път, когато Ноъл казваше нещо, момичетата се смееха и тръскаха гърдите си. Изобщо пукаше ли му дали Ариа се е хванала с някой друг? Дали тя изобщо означаваше нещо за него?

Онази нощ тя искаше да докаже нещо на себе си. Че все още е част от този свят. Че все още е Исландската Ариа. Тя хвана Олаф за ръката и прошепна:

— Нека да откраднем онази картина, която е заключена в имението.

Олаф примигна.

— Сериозно ли говориш?

— Да! — Ариа подскочи. — Ще бъдем крадци на изкуство! Ще се обадим на вестниците и ще кажем, че сме я спасили, за да я изложим в музей! Може да направим наш собствен музей!

Олаф се усмихна и край очите му се образуваха бръчици.

— Толкова си сладка, когато се развълнуваш.

— Тук не става въпрос дали съм сладка или не! — извика Ариа. — Ще го направиш ли?

Олаф погледна към Ноъл, сякаш искаше да каже: „Нали няма да повикаш и приятеля си?“. След това сви рамене.

— Какво пък, по дяволите.

Двамата изчакаха още един час — по това време Ноъл вече беше започнал да говори нечленоразделно и заедно с Майк и Хана се приготвяха да се връщат в пансиона. Ариа тръгна с него, но след това каза, че е забравила нещо в бара и трябва да се върне. Ноъл отиде, залитайки, до леглото, без дори да я попита какво. Ариа изтича в съседната уличка, където Олаф я чакаше в джипа си. Той я взе в прегръдките си; дъхът му миришеше сладко, а не на алкохол — Ариа внезапно осъзна, че младежът цяла вечер беше стоял на една бира.

— Това е наистина невероятно — прошепна той.

— Знам — отвърна Ариа, но се отдръпна от него. Беше твърде пияна — дори за целувки.

Поеха по неравните улици на Рейкявик. С едната си ръка Олаф шофираше, а другата беше поставил на коляното на Ариа. Когато пред очите им се появи каменната ограда на върха на хълма, Ариа направо ахна. По прозорците на масивната каменна сграда имаше стъклописи. На покрива се въртеше ветропоказател. Къщата имаше гаргойли, кулички с орнаменти и богато украсени арки — изобщо не приличаше на спортните, семпли домове в града.

Паркираха на известно разстояние от къщата и слязоха от колата. Макар да беше два часа сутринта, вратите и прозорците се виждаха ясно под светлината на среднощното слънце.

— Погледни — прошепна Олаф, сочейки към широко отворения прозорец на първия етаж. Сякаш онзи, който живееше вътре, просто плачеше да бъде ограбен.

Ариа гледаше как краката му изчезват през отвора. Секунда по-късно главата му се подаде над перваза.

— Идваш ли?

Ариа също се промъкна в къщата. Вътре миришеше на мухъл и по пода имаше тънък слой прах. Мебелите във всяка стая бяха покрити с чаршафи. В ъгъла шумно тиктакаше старинен часовник с махало. По стените висяха картини в позлатени рамки, но повечето бяха по-абстрактни от „Звездна нощ“, само кубове и линии, а на една, доколкото можеше да види Ариа, имаше само сини заврънкулки.

Олаф се изгуби надолу по коридора и Ариа го последва. Когато надникна в един малък, сумрачен кабинет, тя видя платно със средна големина с познатите спирали и звезди. Ариа ахна и отстъпи назад; виеше й се свят от изпития алкохол. Тя примигна, чудейки се дали не си въобразява всичко това. Момичето в действителност не вярваше, че ще открият картината.

— Олаф! — извика тя, прескочи диванчето в средата на стаята и докосна рамката с двете си ръце. Картината лесно се откачи от кукичката. Ариа я стисна здраво с двете си ръце. Тя миришеше на платно и прах. Момичето се взря в нея и едва успя да различи подписа Ван Гог в единия ъгъл.

Това бързо я накара да изтрезнее. Тя стискаше картината в изпънатите си ръце, сякаш платното току-що й беше изсъскало. Мамка му, изпищя гръмко някакъв глас в главата й. Тя държеше в ръцете си истински Ван Гог. Да не беше полудяла?

— Супер! — разнесе се гласът на Олаф откъм прага. Той й махна да се приближи до него, но краката й просто отказваха да я слушат. Тя тихичко проплака, хвърли му картината и се отдалечи, залитайки.

— Ариа? — извика Олаф след нея. — Къде отиваш? — И тогава се включиха алармите.