— Ами Каси, приятелката на Али от отбора по хокей на трева? — попита Спенсър. — Помните ли, че преди да умре, Али не спираше да се хвали с Каси? Как ходела по купоните на гимназистите? Как Каси била най-яката? Как Каси щяла да бъде най-добрата й приятелка завинаги?

Емили не изглеждаше особено убедена.

— Миналата коледа я срещнах и тя си изглеждаше наред. Освен това беше приятелка на нашата Али, а не на Истинската.

Спенсър се плесна по челото.

— Вярно. Боже, толкова е трудно да се помни всичко.

Момичетата записаха още няколко имена, включително Дарън Уайлдън и Мелиса, само защото двамата бяха замесени в историята с Али от началото до края. Но те изобщо не им изглеждаха като вероятни заподозрени. Спенсър се почеса по брадичката.

— Все още имам усещането, че пропускаме нещо важно. Може би помощникът на Али е пред очите ни, а ние не го виждаме. Има ли някой друг, освен нас четирите, който през цялото време да е бил наоколо? При смъртта на Иън, на Джена, при пожарите, Ямайка, онова лято, винаги?

Хана се прокашля.

— Ами, сещам се за двама души, но не мисля, че някой от тях може да е помощник на Али.

— Кой? — очите на Спенсър се разшириха.

— Майк. — Хана погледна виновно към Ариа. — И… Ноъл.

Ариа избухна в смях.

— Никога и за милион години.

Маркерът на Спенсър се поколеба над хартията.

— Все пак не бива да отхвърляме никого.

Тя написа името на Ноъл в дъното и отново затвори маркера. Ариа се намръщи.

— Защо не написа и името на Майк?

Спенсър подгъна едното си коляно.

— Наистина ли смяташ, че брат ти е способен да ти причини това?

Ариа сви устни.

— Ами, може би не. Освен това Майк е идиот.

Хана тихичко изписка.

— Хей! Той е приятелят ми!

— Ами Ноъл е моят приятел. — Ариа се взря в момичетата напрегнато. — Знаете ли, мацки, това е лудост. Само защото Ноъл е винаги с нас, не означава, че е виновен — това е просто ужасно съвпадение.

— Знаем — увери я Спенсър. — Просто трябва да запишем всички. Нали това е целта на тази среща. Сигурно след някой ден ще го зачеркнем от списъка. — Тя отново се обърна към него. — Това е добро начало, не мислите ли? Трябва да проучим някои от тези хора. Греъм, Айрис — тук има добри улики.

Емили погледна към Хана.

— Ти трябва да поемеш Греъм. Нали си била доброволка в клиниката — може да успееш да си върнеш работата.

Хана скочи от дивана.

— Не искам отново да се връщам там!

— Ем е права, Хана — рече Спенсър. — Ще изглежда напълно нормално. Нали искаш да разрешим загадката?

В устата на Хана се появи горчив вкус. Тя си спомни ужасната миризма на антисептици в клиниката. Жълтите петна от урина върху дюшеците. Срещите с Шон, бившето й гадже. Но пък това беше за предпочитане пред отиването в Убежището. С нейния късмет току-виж я затворили там отново.

— Ще го направя — промърмори тя.

— А аз ще говоря с Айрис — предложи Емили. Тя погледна към Хана. — Мислиш ли, че все още е в Убежището?

Хана затвори очи, припомняйки си последния път, когато бяха отишли в психиатричната клиника, за да разпитат Келси Пиърс, момичето, което Спенсър беше натопила за притежание на наркотици и което по-късно едва не я бутна от ръба на каменоломната „Плаващия човек“.

— Не си спомням да съм я виждала — промърмори тя.

Спенсър погледна към камерите. Моравата беше празна.

— Аз тръгвам по петите на Истинската Али. Може би има начин да я намеря. Може би пропускаме нещо. Ако я открием, можем да приключим с всичко това още по-бързо.

— А аз какво ще разследвам? — попита Ариа, навивайки кичур коса около пръста си.

Спенсър пристъпи смутено от крак на крак.

— Ами можеш да провериш Ноъл. Просто за да го махнем от списъка.

Очите на Ариа проблеснаха.

— Ноъл не е А.!

— Знам — отвърна Спенсър. — Но все пак можеш да огледаш стаята му. Да се убедиш, че няма втори телефон или таен имейл акаунт. Не че би си направил, разбира се.

Ариа изглеждаше нещастна.

— Ако връзката ми се провали заради това, вината ще е ваша.

Те обсъдиха още няколко възможности, съгласуваха плановете си. След още около петнайсетина минути сметнаха, че са направили всичко възможно за момента. Спенсър се изправи и се протегна.

Хана отново се обърна към камерите. Картината беше черно-бяла и в единия ъгъл на задната морава се появи нещо. Тя рязко си пое дъх. Дали някой току-що не се беше скрил зад едно дърво?

Тя скочи, вперила поглед в размазания образ. Беше трудно да се разбере дали това е човек, животно или просто няма нищо. Тя погледна към екрана на телефона си. Нямаше никакви съобщения.

Ариа, Спенсър и Емили също гледаха в телефоните си. Сякаш очакваха А. да им изпрати съобщение, в което да пише нещо като „Пипнах ви!“ или „Наистина ли смятате, че сте по-умни от мен?“. Мина една минута. После още една. Накрая Спенсър въздъхна:

— Мисля, че всичко е наред.

Хана затвори очи. През целия си живот се беше борила да не е невидима за останалите, да не е никой. Но точно в този момент това й се струваше като най-хубавото усещане на света.

7.

Новата гостенка на Емили

Макар Емили да беше посещавала „Убежището“ в Адисън-Стивънс само веднъж, когато навлезе в автомобилната алея, тя изпита обезпокояващото чувство, че всичко тук й е странно познато. Със сигурно беше виждала сивата тухлена сграда в сънищата си. Незнайно защо несъзнателно беше драскала скици на високите готически прозорци в полетата на тетрадката си.

Тя паркира на мястото за посетители и се опита да забави дишането си. Беше избягала от последния си час по свободно избираема подготовка, за да отиде в Убежището. Мисълта, че Истинската Али беше прекарала няколко години тук, обмисляйки различни начини да ги убие, караше стомаха й да се свива. Ами ако помощникът на Али също се намираше зад тези стени? Ами ако двамата бяха се срещали в мрачната дневна, за да заговорничат как да съсипят Емили, Хана, Спенсър и Ариа? Емили се вгледа във фигурите, които минаваха по коридора със стъклени стени. „Ако следващият човек, който мине оттам, е жена, всичко ще мине добре“, помисли си тя.

В следващия миг по коридора премина висок мъж, облечен в сако от туид, с велурени кръпки на лактите. Това изобщо не беше окуражаващо.

Но тя трябваше да се справи. Изпъвайки рамене, Емили слезе от колата и тръгна към двукрилата врата. По-рано през деня тя се обади в болницата и попита дали може да посети Айрис Тейлър. Сестрата й отговори, че Айрис може да приема посетители следобед, и така Емили разбра, че момичето все още е пациентка там. Но когато продължи да подпитва от колко време Айрис е в Убежището — искаше да я изключи от списъка със заподозрени помощници на Али — сестрата отказа да й даде информация.

Един порив на вятъра блъсна Емили в гърба и повдигна пешовете на палтото й. Преди да влезе в сградата, тя извади телефона си и след кратко колебание се логна в Туитър. Да, това означаваше, че нарушава правилото за неизползване на интернет, но все пак трябваше да провери. Поканата за бала и съобщението й бяха там, но никой не беше отговорил или споделил статуса й. Защо Емили си мислеше, че Джордан изобщо щеше да го види?

Тя затвори очи и се опита да си представи с какво се занимава Джордан в този момент. Дали седи в някое италианско кафене, сложила големи слънчеви очила на носа си? Или се е изпънала на пясъка в някой пуст тропически плаж? Емили копнееше да седи до нея и да й разбърква кафето или да я плиска с морска пяна. Копнежът беше толкова силен, че направо усети физическа болка.

Тя въздъхна леко и влезе в мраморното фоайе. Една жена, облечена в бяла лабораторна престилка, я посрещна с широка усмивка.

— Дойдох да видя Айрис Тейлър — каза Емили. — Името ми е Хедър Мърфи. — Това бе измисленото й име; тя го беше използвала, докато работеше като сервитьорка през лятото, когато беше бременна. Гейл Ригс, жената, която едва не получи бебето й, я познаваше под това име… докато не се намеси А.

Жената се усмихна.

— Сега ще й съобщя.

С жест на ръката тя я упъти към пациентското отделение. Емили вървеше бавно, събирайки смелост, и потрепери, когато чу тежкото изщракване на резето на вратата, отделяща фоайето от отделението. Коридорът беше тих, покрит с изцапан бежов килим и миришеше на хотдог. От една от стаите се разнесе вледеняващ кикот. Покрай нея мина едно момиче с разрошена коса, запътено в противоположната посока. Когато хвана Емили, че я гледа, тя впери в нея безизразния си поглед.

— Па! — извика момичето. Емили подскочи и то се разсмя.

Емили бутна двукрилата врата на дневната. По стените се виждаха същите престорено весели балони и звезди, направени от гланцови блокчета, които момичетата бяха видели предишния път при посещението си при Келси. На един рафт бяха подредени изтъркани кутии с пъзели, а в един метален шкаф се виждаха няколко книги. Върху телевизора имаше табела с надпис „НЯМА КАБЕЛНА“.