— Така. Добре. Първо, благодаря ви, че се съгласихте да се видим. Това е просто формалност, но ви благодаря за сътрудничеството.

— Няма проблем — отвърна Спенсър с най-зрелия си, професионален глас. Искаше й се да се сети къде да дене ръцете си.

— Имената ви се появиха в списъка с гости на курорта „Скалите“ в Ямайка по същото време, когато е била убита Табита Кларк — каза Фуджи, поглеждайки към друг лист хартия. — От двайсет и трети до трийсети март. Можете ли да го потвърдите?

— Да. — Гласът на Спенсър прегракна и тя започна отначало. — Да. Бяхме там. Отидохме на почивка по време на пролетната ваканция заедно с много други наши съученици.

Фуджи й се усмихна напрегнато.

— Сигурно е било хубаво.

Спенсър потрепна. Като че ли долови горчивина в гласа й. Сякаш си мислеше, „Сигурно е било хубаво за вас, разглезени богати момичета. Смятате, че всичко ще ви се размине?“ Но след това Фуджи посочи картината с акварели на пасторална ферма, която висеше на стената на верандата.

— Баба ми имаше също такава, само че по-голяма.

— О, страхотно. Винаги съм харесвала тази картина — отвърна бързо Спенсър. „Успокой се“, смъмри се тя на ум.

— Така. — Фуджи извади чифт очила от чантата си и ги сложи на носа си, след което отново прегледа записките си. — Срещали ли сте госпожица Кларк, докато бяхте отседнали там?

Спенсър се спогледа с останалите. Предишната вечер бяха обсъдили това набързо, докато разговаряха по телефона, но внезапно съзнанието й се оказа празно.

— Може да се каже — отвърна тя след момент. — Разменихме няколко думи, нищо важно.

Фуджи свали очилата си и пъхна едната от дръжките в устата си.

— Можете ли да ми кажете за какво?

Стомахът на Спенсър се сви.

— Тя мислеше, че й изглеждаме познати. Като отдавна изгубени сестри.

Фуджи наведе главата си на една страна. Обеците й във формата на капки се разклатиха.

— Това е доста странно.

Спенсър сви рамене.

— Беше пила доста.

Фиджи записа нещо в тетрадката си и се обърна към другите момичета.

— А вие спомняте ли си Табита?

Емили кимна.

— Танцувахме наблизо. — Тя преглътна тежко.

Фуджи се обърна към Хана и Ариа и двете отговориха, че са се разминавали с Табита, но не са разговаряли по-сериозно. Фуджи не ги накара да обясняват по-подробно за какво са говорили, затова Емили не спомена странно познатата гривна, която Табита носеше, Ариа не каза нито дума за това как Табита беше намекнала, че баща й изневерява, а Хана не й каза, че Табита е знаела за миналото й като загубенячка.

Всички отговаряха отчетливо. Ако Спенсър наблюдаваше отстрани разговора, момичетата щяха да й се сторят искрени. Малко стреснати и тихи, но това беше нормално: момиче, с което са се срещали, е било убито само на няколко метра от мястото, където са спели.

Фуджи сложи капачката на химикала си.

— Като че ли много хора ми казват едно и също нещо — Табита очевидно се е появила онази нощ, поговорила е с доста хора. Всички си я спомнят, но никой не може да я свърже с никого. — Тя остави тетрадката си на масата и срещна погледите им. — Освен това чух, че сте се намирали на онзи круизен кораб, който се взриви.

— Точно така — изграчи Спенсър.

— И чух, че сте били до къщата на Гейл Ригс, когато е била убита. — Тя седеше и ги гледаше, без да мига.

Хана кимна леко с глава. Емили се изкашля.

— Винаги се намираме на погрешното място в погрешното време — каза Спенсър.

— Като че ли сте изкарали две доста трудни години, момичета. — На лицето на Фуджи се появи тъжна усмивка. — Маниаците по теориите на конспирациите сигурно са във възторг от вас. Може да кажат, че сте прокълнати.

Момичетата се засмяха, макар смехът им да бе безжизнен и пресилен. Когато Фуджи ги изгледа многозначително, всичките настръхнаха. Ами ако А. вече й беше разказал всичко? Ами ако тя просто си играеше с тях и ги чакаше да се подхлъзнат?

Но тогава жената притисна длан към тетрадката си и се изправи.

— Благодаря ви за отделеното време, момичета. Ако се сетите още нещо, обадете ми се.

Спенсър бързо скочи.

— Ще ви изпратя.

Фуджи се сбогува с нея на прага, прекоси пътечката и се качи в колата си. Когато даде на заден ход и излезе от алеята, Спенсър се обърна към приятелките си, които продължаваха да седят стреснати на дивана.

Хана първа наруши мълчанието.

— Мислех, че направо ще ни арестува.

— Знам. — Ариа се облегна назад върху възглавничките. — Бях убедена, че знае повече, отколкото разкрива.

Пиук.

Това беше телефонът на Спенсър. Гърбовете на всички момичета се изпънаха като струни. Скоро пропя и телефонът на Емили. После изжужа този на Хана. Телефонът на Ариа издаде леко подсвирване. Екраните им проблеснаха и на тях се появи съобщението за нов есемес.

Спенсър си пое дълбоко дъх и го отвори.

Много обичам пресни лъжи в чудесния пролетен следобед. Чудя се дали агент Фуджи се чувства по същия начин…

А.

Спенсър затвори очи. Тихичко изписка и хвърли телефона си към другия край на стаята; той се разби в малката масичка. Батерията излетя настрани и се плъзна по пода. Момичето изгледа останалите.

— Утре?

— Утре — изръмжа Ариа. Емили и Хана също кимнаха утвърдително.

Това беше единствената им надежда. Веднъж завинаги щяха да разрешат загадката.

6.

Конферентна стая

В четвъртък, след като би последният звънец, Хана забърза към паркинга. Голямата кожена чанта се удряше в хълбока й. Когато чу някой да вика името й, тя се обърна. На тротоара стоеше Чейси Бледсоу и се усмихваше нетърпеливо, като всеки сантиметър от някога обсипаната й с белези кожа сега сияеше зловещо.

— Снимаме клипове за кампанията — пропя Чейси. — Няма ли да дойдеш?

Хана погледна към паркинга, след което отново се обърна към Чейси.

— Ами, не мога.

Чейси изглеждаше разочарована.

— Искаш ли да им кажа да определят друг ден?

Хана прехапа устната си. Повече от всичко на света искаше да направи клип, който да е милион пъти по-добър от всичко, което можеше да сътвори Чейси. Но след това се сети за есемеса от А., в който я предупреждаваше за кампанията. Болеше я да вижда всичките разлепени по стените плакати с надпис „ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ЧЕЙСИ“, когато самата тя не можеше да закачи дори един „ДА ИЗБЕРЕМ ХАНА ЗА МАЙСКА КРАЛИЦА“. Ами ако Чейси спечели с голяма преднина? Хана ще бъде унизена.

— Не се притеснявай. Имам среща, която не мога да пропусна — отвърна тя. — Малко е трудно за обясняване. Но ти желая успех.

— Ама… — започна Чейси, но Хана просто й махна с ръка, обърна се и се затича нагоре по хълма към колата си. Преди да се качи, тя нахлупи една черна плетена шапка на главата си и се уви в черния шлифер, който беше скътала в багажника на приуса. Време беше да мине в режим „тайна мисия“.

Тя се качи в колата, изстреля се от паркинга — добре де, толкова бързо, колкото можеше да се изстрелва един приус — и пое по магистралата. Хвърли в жабката новия предплатен телефон, който беше купила в „Рейдио шак“, и погледна към джипиеса на колата. Следващият завой беше след няколко мили, но какъв беше този черен джип, който я следваше? Тя погледна с присвити очи в огледалото за обратно виждане, опитвайки се да различи лицето на шофьора. Стъклата бяха затъмнени. Сърцето й заби ускорено. Черните джипове в Роузууд бяха страшно много — всеки можеше да е зад волана.

Тя сви в следващата отбивка. Изчисляване на новия курс, обяви джипиесът. Джипът я последва. Хана намали на един знак стоп, след което зави наляво. Джипът направи същото.

— О, господи — прошепна Хана. А. ли беше това?

Момичето забеляза напред един магазин „Уауа“ и отби в паркинга му. Джипът мина покрай нея. Хана потърси химикал, за да запише номера му, но преди да успее да разчете последните две букви, колата се изгуби от погледа й. Тя превключи на задна скорост и се върна на магистралата. Когато отново се вля в трафика, черният джип вече не се виждаше никъде. Искаше й се да може да се обади на Майк и да му каже колко я бива. Но Майк дори не знаеше номера на новия й телефон, ужасна грозотия, за която сърце не й даде дори да й купи калъфче на Тори Бърч.

След двайсетина минути, още три подозрителни автомобила и няколко заблуждаващи отбивки Хана сви по тихата алея на една огромна, излята като от калъп къща. В далечината проблясваше ръчно изработен басейн — дори закръглените, пъстроцветни патета, които плаваха в него, изглеждаха като модели. Неколцина атлетично изглеждащи хора разхождаха кучетата си, макар да беше започнало да вали. Хана спря на дългата алея на номер единайсет, забелязвайки, че вътре свети лампа.

Тя слезе от колата и отиде на пръсти до вратата. В носа я удари силен боров аромат. За квартал в гъстонаселения Мейн Лайн, тук цареше зловеща тишина, като единствените звуци бяха чуруликане, пропукване на клонки и пърхания.