Сандра Браун - Скандална връзка

— Не, но вие все още сте ми преподавател — припомни му тя, леко объркана от смеха му.

— И съм очарован, че съм. Ти си украшение за тази зала. Сега още повече отвсякога. — Тя си пожела той да бе продължил да се смее. С това се справяше по-лесно, отколкото с начина, по който продължаваше задълбочено да изучава чертите й. — Но моля те, не ме определяй като университетски професор. Думата „професор“ извиква в съзнанието представата за разсеяния старец с рошава бяла коса, който трескаво търси из джобовете на овехтялото си карирано сако очилата, които всъщност са забучени на темето му.

Тя се засмя непринудено.

— Може би трябва да започнете да преподавате творческо писане. Това бе много жив образ.

— Значи разбираш какво имам предвид. Наричай ме Грант, моля те.

— Ще опитам — едва обеща тя.

— Хайде опитай.

Почувства се като тригодишно момиченце, което трябва да изрецитира за пръв път „Мери си имала малко агънце“.

— Всъщност аз…

— Опитай — настоя той.

— Е, добре — въздъхна. — Грант. — Името се изплъзна от езика й по-лесно, отколкото бе очаквала. Във всичките си фантазии през последните десет години беше ли го наричала на малко име? — Грант, Грант — повтори тя.

— Виждаш ли? Виждаш ли колко по-добре е така? А сега, какво ще кажеш да пийнем кафе? Нямаш други часове, нали? И да имаш, вече си закъсняла, така че…

Тя се поколеба.

— Нямам…

— Освен ако не искаш да те виждат с мен. — Промяната в тона му я накара да повдигне очи към неговите. Думите бяха изречени тихо, но под повърхността им се усещаше горчивина.

Шели веднага разбра значението им.

— Заради онази история във Вашингтон ли? — Когато в отговор той просто я прониза със сиво-зелените си очи, тя поклати решително глава. — Не, не, разбира се, че не, мистър… Грант. Това няма нищо общо.

Трогна се, че облекчението му бе толкова очевидно.

— Добре. — Той прекара силните си тънки пръсти през косата си. — Хайде да отиваме да пием кафе.

Ако погледът му и по момчешки уязвимият жест не я бяха принудили да тръгне с него, думите му щяха да го направят.

— Добре. — Тя се чу да изрича думите, преди още съзнателно да е взела решението си.

Той се усмихна, обърна се да вземе купчината с книгите й и собствената си папка с бележки и я поведе към вратата. Когато стигнаха там, се пресегна зад гърба й, за да изгаси осветлението. Тя усети как ръката му за миг я докосва и задържа дъх.

За един кратък момент дланта му се допря до основата на врата й, преди да се плъзне към средата на гърба й. Въпреки че жестът не беше нищо повече от обичайната проява на добри маниери, тя бе завладяна от усещането за ръката му през пуловера си, през цялото време, докато прекосяваха района на университета.

В „При Хал“, тази малка вселена, която съществува във всеки университет в страната, беше шумно, задимено и претъпкано. Нийл Даймънд оплакваше самотата си от високоговорителите, стратегически прикрепени към тавана. Сервитьори с червени ленти върху дългите си бели ръкави разнасяха кани с наливна бира по отрупаните с чаши маси. Всякакви студенти, от първокласници до студентки от женските клубове, от брадати интелектуалци до мускулести атлети, се бяха смесили във весела тълпа.

Грант я хвана за ръката и я отведе към една относително изолирана маса в мрачния далечен ъгъл на таверната. След като им бе осигурил места, той прошепна високо:

— Надявам се, че няма да ми искат паспорта.

Когато тя озадачено се намръщи, той обясни:

— Не мисля, че някой над тридесет е добре дошъл тук.

После, смеейки се на изражението й, той плесна с ръка по челото си.

— Боже, ти дори нямаш тридесет, нали? Защо ли изведнъж започнах да се чувствам все повече като нашия стар белокос професор?

Когато наблизо профуча сервитьорът, Грант му извика:

— Две кафета.

— Сметана? — попита забързаният човек през рамо.

— Искаш ли? — обърна се към нея Грант. Тя кимна.

— Със сметана — извика той на сервитьора. — Ти не беше достатъчно голяма, за да пиеш кафе последния път, когато те видях, нали?

Без да е чула добре въпроса му, тя поклати глава. Беше й ужасно трудно да не го гледа втренчено. Вятърът красиво бе разрошил косата му. Разтворената яка на ризата му продължаваше хипнотично да привлича погледа й. Даръл Робинс се бе възприемал като олицетворение на мъжествеността, но по гърдите му имаше само няколко оскъдни бледи косъмчета, докато това тук беше истинска гора, израснала върху тъмната кожа. Желанието да протегне ръка и го докосне с върховете на пръстите си беше толкова силно, че тя отмести поглед встрани, за да не се издаде.

Един бегъл поглед около помещението потвърди подозренията й. Студентките гледаха към Грант с неприкрития сексуален интерес на съвременните жени. Самата тя бе станала обект на хладната им преценка. Грант Чапмън бе известен с една лоша, опасна слава — точно репутацията, на която не би устояло любопитството на никоя жена. Шели се бе опитала да пренебрегне вниманието, което пристигането им бе предизвикало, но безцеремонно втренчените в тях погледи бяха повече от смущаващи.

— Свиквай с това — отбеляза той след известно време.

— Ти свикнал ли си?

— Не, всъщност не свикваш, просто се научаваш да го приемаш като част от живота си и да не му обръщаш внимание, ако можеш. — Той завъртя стъкления пепелник върху полираната дървена маса. — Това е едно от последствията, ако лицето ти се е появявало в новините всеки ден в продължение на месеци. Независимо дали си добрият или лошият, престъпникът или жертвата, виновният или невинният, тази лоша слава хвърля сянката си върху теб. Вече нищо, което правиш, не е незабелязано.

Тя заговори чак когато забързаният сервитьор им донесе кафето. Шели разбърка сметаната и произнесе внимателно:

— Ще свикнат да те виждат наоколо. Новината, че ти ще преподаваш във факултета тази есен, се разнесе светкавично из университета миналата пролет.

Щом прекараш известно време тук, интересът ще позамре.

— Списъкът на желаещите да посещават лекциите ми се запълни много бързо. Не приемам това като комплимент. Давам си сметка, че повечето от записаните са дошли от любопитство. Забелязах, че каубоят, който седи до теб, спа през цялата лекция днес.

Тя се засмя, радостна, че вече не вижда напрегнатото изражение на лицето му.

— Не мисля, че той оцени по-тънките моменти в лекцията ти.

Грант отвърна на усмивката й и после се взря в нея със сериозно изражение, изучавайки дълбините на очите й толкова съсредоточено, че тя се изплаши.

— Ти защо се записа за моя предмет, Шели?

Тя сведе поглед към кафето си, но решила, че мълчанието ще я издаде, отвърна решително:

— За да набера необходимите точки за годината.

Той не обърна внимание на престореното й безгрижие.

— Ти също ли дойде от любопитство? Искаше ли да видиш дали са ми пораснали рога и дълга опашка от последния път, когато си ме виждала?

— Не. Разбира се, че не. В никакъв случай.

— Искаше ли да разбереш дали ще те позная? — Той се бе навел напред, подпрял ръце на ръба на масата. Разстоянието помежду им бе намаляло видимо, но вместо да се отдръпне, тя почувства неустоим порив да се доближи още.

— Предполагам… предполагам, че да. Не мислех, че ще ме познаеш. Толкова време мина и…

— Искаше ли да узнаеш дали си спомням нощта, когато се целунахме?