Един ден, докато тя седеше и проверяваше тестовете с червения молив, който й бе дал, той стана от чина, където се бореше с неразгадаемия почерк на едно есе, и съблече пуловера си.

— Май много са усилили парното. Това училище не се грижи много за пестенето на енергия.

В онзи момент тя дори не успя да се възхити на патриотичната му добросъвестност, защото бе замаяна от вида му. Той преплете пръсти, обърна ги навън и протегна ръце високо нагоре, извивайки гръб. Бе поразена от играта на мускулите под меката памучна риза. Той издиша дълбоко, отпусна ръце и разкърши рамене.

Шели изпусна червения молив, усетила внезапно пръстите си изтръпнали. Имаше чувството, че ще се разтопи направо върху чина. Внезапно я заля ужасна горещина, която нямаше нищо общо с термостата на стената.

Този ден тя си тръгна объркана. Колкото и да й се искаше да е до него, се почувства принудена да избяга. Но нямаше как да избяга от бурята от чувства, която бушуваше в душата й. Бе нещо ново и различно и нищо от опита й с разни гаджета не я бе подготвило за тези чувства. Тогава не можеше дори да ги определи. Чак по-късно, когато вече бе по-голяма, тя си даде сметка какво бе изпитала през онзи следобед — желание.

През онези дни на късната есен той винаги бе открито дружелюбен с нея. Когато приятелят й я взимаше след тренировките си по футбол, за да я закара вкъщи с отремонтирания си „Кугър“, мистър Чапмън им извикваше на сбогуване:

— Забавлявайте се!



— Преди следващата лекция може да решите да прочетете първите три глави от учебника. Ужасно е скучен, но ще ви даде добра основа.

Думите му изтръгнаха Шели от мислите й. Бе приседнал на ръба на бюрото си в поза, която неприкрито декларираше пола му. Шели се зачуди дали някоя жена в стаята можеше да остане неподвластна на силното му сексуално излъчване. Може би ако беше сляпа или в напреднала възраст. Като се огледа наоколо, тя не видя никоя, която да отговаря на това описание.

По-скоро забеляза съвсем млади жени, всички около деветнадесет-двадесетгодишни. Твърдите им гърди изпъкваха, неограничавани от сутиени под фланелките, добре оформените им атлетични бедра бяха стегнати в тесни маркови дънки. Дълги коси с небрежни прически в най-различни нюанси на кафяво, кестеняво и златисто. Почувства се стара и неугледна в сравнение с тях.

Такава си си, Шели, помисли си тя. Бе облечена в червен пуловер и под пуловера си носеше сутиен. Плътният й чорапогащник подхождаше по цвят на пуловера и на дългата до прасците сива вълнена пола. Поне умееше да се облича модно и не се бе вманиачила по евтините комплектчета от изкуствени материи. Засега.

На двадесет и шест години тя бе втората по възраст в групата. Един сериозен господин с посивяла коса седеше на първия ред. Беше си водил много подробни записки, докато пък един млад мъж с каубойска шапка, който седеше до Шели, бе спал кротко през цялото време.

— Довиждане — завърши мистър Чапмън, когато прозвуча звънецът. — А, да, може ли мисис Робинс да се отбие при мен за малко?

Историята се повтаряше.

Шели едва не изпусна купчината книги, която събираше, когато чу тази молба. Не толкова любопитни, колкото бяха съучениците й в Пошмън Вали, четиридесетината студенти се изнизаха от залата, повечето от тях нетърпеливи да запалят цигара след повече от час въздържание.

Свела глава, тя се съсредоточи да си проправя път в лабиринта от чинове, не така подредени както в класната стая отпреди десет години. С ъгълчето на окото си забеляза, че и последният студент излиза от стаята. Без да се замисля, той затвори плътно вратата зад себе си. Тя потисна нелепия импулс да го помоли да остави вратата отворена.

Когато бе само на няколко крачки от бюрото му и вече не можеше да си намери извинение да не го погледне, тя повдигна завесата на тъмните си ресници и очите й срещнаха погледа на Грант Чапмън за пръв път от десет години насам.

— Здравей, Шели.

Тя ахна. Или поне усети как това ахване се надигна в гърлото й и после се надяваше, че е успяла да го овладее навреме.

— Здравейте, мистър Чапмън.

Той почти се засмя, но също успя да се спре, преди да е издал някакъв звук. Широките му чувствени устни се усмихнаха непринудено, но очите му напрегнато изучаваха лицето й. Забелязаха косата, неосъзнато уязвимите очи, тънкия нос, устните. Дълго разглежда устните й и когато езикът й нервно ги навлажни, тя се прокле наум, че не се е сдържала.

Тишината в стаята стана опасна. Той бе заобиколил бюрото си и се бе изправил пред нея. Винаги бе бил толкова замайващо висок. Не заплашително, а някак покровителствено.

— Не мислех, че ще ме познаете.

— Познах те още първия път, когато дойде на моята лекция.

Като беше толкова близо до нея, гласът му звучеше по-дрезгаво. Когато се напрягаше да говори високо на лекциите, гласът му губеше тази интимна нотка, която сега смущаваше душевното й спокойствие.

— Започнах да се чудя дали целият семестър ще мине, без да ми кажеш едно здрасти.

Десетте години на зрелост бяха изтрити от тази приятелска закачка и тя се почувства отново млада и плаха както в първия ден, когато го бе видяла.

— Не исках да ви притеснявам, като ви заговоря, и вие трябва да се напрягате, за да си ме спомните. Щях да ви поставя в неудобна ситуация.

— Оценявам загрижеността ти, но не е била необходима. Спомням си те много добре. — Той продължи да изучава лицето й и тя се зачуди дали намира, че годините са подчертали или отнели от хубостта й. Тя сама не смяташе, че е станала по-малко или повече привлекателна, само знаеше, че е различна от момичето, което старателно му бе помагало да проверява тестовете.

Дали тогава бе разбрал, че е влюбена в него? Дали го бе обсъждал с приятелката си?

„Трябва да я видиш, толкова примерна и благовъзпитана, ръцете й се потят от притеснение. Щом помръдна и тя подскача като подплашено зайче.“ — Тя си представи как той поклаща глава със съжаление и лек присмех.

— Шели?

Той я изтръгна от неприятните разсъждения, изричайки името й, като че ли го бе повторил няколко пъти.

— Да? — попита тя без дъх. Защо изведнъж въздухът започна да не й стига?

— Попитах те откога си мисис Робинс.

— О, от… седем години. Но от две години вече не съм мисис Робинс.

Веждите му, малко разрошени, съвсем типично мъжки, се извиха в ням въпрос.

— Това е една дълга и скучна история. — Тя погледна надолу, към върховете на ниските си елегантни обувки. — Доктор Робинс и аз се разделихме преди две години. Точно тогава и реших да се върна в университета.

— Но това е едва бакалавърският курс.

Ако някой друг мъж бе облечен в дънки, западняшки ботуши и спортно сако, щеше да изглежда сякаш имитира някоя филмова звезда, но Грант Чапмън бе абсолютно неотразим. Дали това беше заради разкопчаната яка на карираната му памучна риза, от която се показваше ивица от тъмните косми на гърдите му?

Тя с усилие отмести очи от тази гледка, за да отговори на въпроса му.

— Точно така. Аз съм в бакалавърския курс. — Тя нямаше представа колко очарователни изглеждаха устните й, когато се усмихнеше непринудено. През последните няколко години усмивките не бяха я спохождали често. Но когато това се случеше, умората, с която нещастието беше белязало лицето й, изчезваше и устните й се извиваха в ъгълчетата, където грейваха две малки трапчинки.

Грант Чапмън изглеждаше завладян от тези сладки трапчинки от двете страни на устата й. Отне му доста време да отговори.

— Бих си помислил, че след като беше такава добра ученичка, ще отидеш в колеж веднага след училище.

— Така и стана. Започнах да следвам в университета на Оклахома, но… — Тя хвърли поглед встрани, докато си спомняше първия си семестър в колежа и как срещата с Даръл Робинс бе променила живота й. — Станаха разни неща — завърши неуверено.

— Как вървят работите в Пошмън Вали? Не съм ходил там, откакто напуснах. Боже, това значи…

— Десет години — добави тя незабавно и веднага поиска да си прехапе езика. Звучеше като добро момиченце, което дава правилните отговори на въпросите на учителя си. — Или нещо такова — прибави, опитвайки се да прозвучи небрежно.

— Да, защото отидох във Вашингтон направо оттам. Напуснах преди края на учебната година.

Тя извърна поглед, за да не се издаде. Следващият учебен час навярно бе започнал. Малцина студенти минаваха лениво по тротоара покрай прозореца.

Шели не можеше да говори за напускането му. Той не би си спомнял, а тя бе прекарала десет години, опитвайки се да забрави.

— Нищо не се променя в Пошмън Вали. Аз ходя там сравнително често, за да се виждам с нашите. Те още живеят там. Брат ми преподава математика и е треньор на футболния отбор на десетите класове.

— Ами! — разсмя се Чапмън.

— Да. Женен е и има две деца. — Тя премести купчината книги, които държеше под мишница, и ги подпря на гърдите си. Когато я видя, той се протегна, взе ги и ги остави на чина зад себе си. Така тя остана с празни ръце, които непохватно сгъна пред корема си, като мислено се молеше той да не отгатне колко уязвима се чувства.

— Тук в Седърууд ли живееш?

— Да. Тъй като съм по цял ден на училище, си наех малка къща.

— Старинна ли?

— Откъде знаете?

— Тук има много такива. Това е очарователно малко градче. Напомня ми за Джорджтаун. Живеех там през последните няколко години, докато бях във Вашингтон.

— О! — Тя се почувства ужасно ограничена. Той се бе движил в кръговете на елита, на известните красавици и хората с власт. Каква ли провинциалистка му изглеждаше.

Понечи да си вземе книгите.

— Не искам да ви задържам…

— Не ме задържаш, приключих за деня. Всъщност, канех се да пийна кафе някъде. Ще дойдеш ли с мен?

Сърцето й се разтуптя до пръсване.

— Не, благодаря, мистър Чапмън, аз…

Смехът му заглуши възражението й.

— Виж, Шели, наистина мисля, че трябва да ми говориш на ти. Вече не си в училище.