— Права си, Ели — каза Лоти с непроменена сериозна физиономия. — Но то е само защото морските чудовища са ги изяли всичките.

— Видя ли — извика Никълъс — Нали ти казах, че има морски чудовища в Корнуол. — И като крещеше триумфиращо, дръпна силно една от златните къдрици на сестра си. Докато той се отдалечаваше от нея с танцова стъпка, чичо Тейн отстрани със сигурна ръка близнаците и кучетата от опасната зона.

— Отвратително джудже такова… — Ели забрави за всички усилия да се държи като дама, хукна след брат си и го подгони по алеята с дърветата.

Докато ги наблюдаваше, Лора обгърна талията й.

— Защо си толкова тъжна? Не можеш да ме убедиш, че са ти липсвали техните непрекъснати кавги?

— Само си помислих с какво удоволствие бих им представила някого, когото познавам.

— Дъщеря ти ли?

Лоти осъзна, че до този момент никога не беше разглеждала Алегра като своя дъщеря и гърлото й се стегна.

— Да — тихо каза тя. — Моята дъщеря.

Стърлинг учудено гледаше към каретата.

— Къде е най-внимателният от всичките съпрузи? Ако се е скрил в каретата и не смее да се покаже, защото се страхува да не го застрелям, можеш да му съобщиш, че Адисън е прибрал пистолетите за дуел на сигурно място.

Лоти пое дълбоко въздух, колкото й позволяваше корсетът. Настъпил бе моментът, от който се страхуваше. Насили се да направи радостна физиономия и усмихната се обърна към зет си.

— Страхувам се, че Хейдън не беше в състояние да ни придружи. По това време на годината в Оукуайлд има много работа и той не може да отсъства. Въпреки това настоя да дойда. Знае колко ми липсвате и не искаше да ме лишава от вашето общество.

Стърлинг се усмихна тихо.

— Това, което разбрах от писмата ти, е, че той е напълно обсебен от чаровната си млада жена. Учудвам се, че можете да издържите разделени повече от един ден.

Джордж иронично забеляза:

— Или повече от час.

— Джордж — скара му се тихо Лора и постави предупредително ръка на рамото му, като през това време наблюдаваше изпитателно Лоти.

Лоти почувства как усмивката й се стопява. Откакто напусна Оукуайлд, тя не проля нито една сълза, но сега очите й започнаха опасно да парят. Като осъзнаваше болезнено съчувствения поглед на Нед, каза:

— Разбира се, че е ужасно трудно да сме разделени, без значение колко дълго. Сигурна съм, че той се чувства точно толкова изгубен, колкото и аз.

Джордж, който не беше забелязал нарастващата тъга на сестра си, я потупа ободряващо по рамото.

— След като държиш нещастното момче под чехъл, колко време ще останеш при нас?

— Страхувам се, че завинаги — извика Лоти, избухна в сълзи и се хвърли в прегръдките на Лора.



Най-после Лоти седеше сама в старото си легло с камара меки бели възглавници зад гърба. Въпреки че беше топла лятна вечер, в камината гореше приятен огън и отопляваше подредената спалня. Куки дори беше донесла една увита в кърпа топла керемида и я беше пъхнала под чаршафите в долната част на леглото, за да топли пръстите на краката й. Кратунчо и Мистър Скокльо се гледаха с мрачни погледи, преди да решат на кого се пада привилегията, да се излегне върху нея.

По-рано на Лоти би й било приятно, семейството й да я утешава, но днес почувства облекчение, когато Лора най-накрая ги помоли да я оставят сама. Имаше чувството, че не може и минута повече да изтърпи съчувственото цъкане с език на Даяна или Куки, още по-малко заканите на Стърлинг, Джордж или Тейн да хванат подлия й мъж и да му изтръгнат сърцето, защото я е накарал да плаче.

Лора излезе последна. След като утешително стисна ръката на Лоти, тя само каза:

— Когато си готова да говориш, аз съм на твое разположение.

Лоти отметна завивката и слезе от леглото. Въпреки че бе много приятно цялото семейство да се грижи за нея, тя вече не беше малко момиче. Беше оставила зад себе си възрастта, в която една чаша горещ шоколад или топло парче от медения сладкиш на Куки можеха да я излекуват.

Не й беше необходимо много време, за да намери това, което търсеше. Беше поставила несесера за писане най-отгоре на набързо събрания си багаж. Седна в долния край на леглото, вдигна високо краката си, за да се предпази от Мирабела, и отвори кутията. Беше нахвърляла страниците на ръкописа, без да си направи труда да ги подреди. Беше й все едно дали са омачкани или скъсани.

Ако Хейдън не ги беше намерил, тя навярно щеше да седи в господарската спалня на Оукуайлд и щеше да чака съпруга си да дойде и да задоволи страстта й. За момент Лоти измъчено затвори очи. Осъзна, че умелите ръце на Хейдън и неговите изобретателни устни се грижеха за това, неговата наслада да бъде и нейна.

Тя отвори очи и изгледа ръкописа. Брилянтната й творба не беше нищо повече от заплетеното фантазьорство на едно разглезено дете, на което казват, че драсканиците му се шедьовър. Когато прелисти страниците, грубият глас на Хейдън започна да я преследва по-настойчиво от призрак.

Не мислиш ли, че историята е напреднала дотолкова, че е невъзможно да промени образът на „коварния дук“.

Никога не е късно — беше отговорила тя. — Не и докато има някой, който вярва в него.

Но тя не беше повярвала в него. Никой не бе сторил това. Нито скандалните вестници, нито обществото, нито дори собствената му дъщеря. И тя самата се оказа една от тях, когато искаше от него да й каже истината, макар че отдавна я знаеше в сърцето си.

Изведнъж Лоти разбра защо вниманието на семейството й беше неприятно. Тя заслужаваше точно толкова внимание, колкото Хейдън — презрение. Тя имаше точно толкова вина за раздялата, колкото и той.

Осъзна и какво трябва да направи. Сграбчи купа с листовете. Никога съзнателно не беше унищожавала и ред от написаното, но сега не се поколеба и секунда, когато стана от леглото и се доближи до камината. За кратко задържа листовете до сърцето си, после ги хвърли в танцуващите пламъци.

Не остана да гледа, как изгарят. Вместо това се върна до несесера за писане, извади празен лист хартия, перодръжка и ново шишенце с мастило. Като използваше за подложка кутията на несесера, се облегна удобно на възглавниците и започна да пише. Ръката й окрилено се плъзгаше по страниците.



— Какво, по дяволите, прави горе?

Стърлинг стоеше с ръце на кръста и гледаше мрачно към тавана на гостната.

— Лампата й свети до сутринта, облича се като чистачка и приема храната само в стаята си.

— Добре, че поне яде — отбеляза Лора от мястото си на софата и приглади бродерията си. — Куки се кълне, че омита всяка табла до последната троха.

— Не се страхувам за апетита й, а за душевното й състояние. Вече почти от два месеца е в Лондон, а не е посетила дори и един чай или соаре. Бедният Джордж така умира от скука, когато трябва да забавлява мис Дъмуинкъл, че му се иска да си оскубе косите. Или нейните. Освен това Лоти отказва да напусне къщата и единственият гост, когото приема, е този мошеник Таунсенд.

Една дълбока бръчка на челото още повече помрачи още повече лицето му.

— Досега не е споменала и дума защо Оукли я е изпратил тук. Мислиш ли, че е възможно…

— Не, в никакъв случай. — И Лора уверено прокара иглата през материята. — А ти нямаш право да я питаш. Настроенията на Лоти може би се менят, но сърцето й никога не се колебае.

— Ако знаех, че негодникът я е върнал вкъщи, след като я е зарязал, бих го застрелял на място. — Той прокара ръка през косата си и въздъхна. — Не знам колко дълго ще издържа тази тайнственост. Надявам се, че ще ни се довери.

Лора стана и нежно се притисна към него.

— Имай търпение, мили — каза тя и хвърли поглед към тавана — Може би точно сега ще го направи.



— Лельо Лоти! Лельо Лоти!

Лоти отмести ръкописа настрани и въздъхна. Можеше да не допусне целия свят до себе си, докато работеше, но беше невъзможно да остави без внимание възбудените викове на племенника си. Когато искаше да каже нещо, той надаваше възбуден вик, а за особени случаи пазеше още по-силните крясъци.

Тя разтри кръста си, стана от бюрото и забърза към прозореца, захвърляйки пътьом престилката на Куки. Въпреки че бе изгубила всяка надежда да измие мастилото под ноктите си, тя беше достатъчно суетна, за да пази красивите си дрехи.

Отвори прозореца и се надвеси, а яркото следобедно слънце я заслепи. Миналата нощ бе спала само три часа и се чувстваше толкова изтощена, като пеперуда, току-що излязла от пашкула си. Накрая откри племенника си върху най-долния клон на бряста в края на алеята с дърветата.

— Какво има, Ники? Да не би да си намерил още някой блестящ бръмбар?

Със смях момчето посочи към улицата.

— Този път намерих една лъскава карета.

Лоти погледна към возилото, което беше спряло пред къщата. Една карета с герб навярно не бе рядкост в този благороднически квартал на Лондон. Стърлинг имаше поне половин дузина. Но никоя от тях не беше украсена с герб с дъб.

Сърцето й заби по-бързо.

Докато се усети, излетя по широките стълби надолу, като се освобождаваше в движение от престилката на Куки. Блъсна се на стълбите в една смаяна слугиня и изтича покрай един лакей с отворена уста, който стоеше на входа.

— Искате да излезете ли, милейди? Мога ли да…

И понеже разбра, че тя няма намерение да забави крачките си, той бързо отвори вратата, като се страхуваше очевидно, че тя ще мине през нея. На най-горното стъпало на външната стълба Лоти спря и прибра един кичур в небрежния си кок.

Ако не беше придружителката, облечена цялата в черно, Лоти не би познала момичето, което слизаше от каретата. Мис Търлигър се облегна тежко върху бастуна си, а момичето стоеше изпънато и изправено, носеше очарователна синя шапка и хубава рокля в същия цвят. Косата й беше сплетена на две лъскави плитки. Въпреки гордо вдигнатата брадичка тя беше прегърнала куклата си толкова здраво, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Малката, изглежда, не бе сигурна как ще я приемат.