Тереза Медейрос - Скандална нощ

Дълго време Хейдън я гледа и един мускул трептеше върху бузата му.

— На клавикорда щеше ли да бъде по-добре?

Лоти извади безмълвно ръкописа и тръгна към края на пропастта. Вятърът развяваше къдрици от набързо свития кок и ги мяташе пред очите й, пречейки й да вижда.

— Не! — извика Хейдън, когато тя понечи да хвърли листовете в морето. Хвана раменете й и я дръпна към себе си.

— Не! — повтори той по-нежно. — Литературният свят може и да преживее загубата, но не съм сигурен, че някой от нас ще успее да стори това.

Стиснала ръкописа до гърдите си, Лоти се обърна към него.

— Започнах да пиша през първата нощ, когато чух призрака. Когато ми даде да разбера, че нашият брак не е нищо повече от едно име.

Хейдън направи няколко крачки встрани, като че ли сам се страхуваше от близостта й.

— Мисля, че едно такова разкритие ще те улесни, особено като се вземе предвид, че само „леденото докосване“ на ръката му е достатъчно „да събуди ужас във всяка невинна душа“.

Лоти го изгледа с гневен поглед.

— Май си научил наизуст всяка страница?

— Само избрани места — увери я той и скръсти ръце пред гърдите. — Предимно тези, в които се описва моето „пълно морално падение“ и „красивата ярост“ на „сардоничния ми вид“.

Лоти изстена.

— Не твоята, а на дука. Той е измислен герой, това не е биография.

— Навярно приликата между „маркиза убиец“ и „коварния дук“ е чиста случайност? — попита той и с вдигнатите си вежди наистина придоби сардоничен вид.

Тя преглътна и се опита да не заеква.

— Е, навярно съм заимствала някои мотиви от живота ти, но не смятам, че си продал душата си на дявола.

— Има хора, които са тъкмо на това мнение — отговори тихо той и от лицето му се изтри целият сарказъм.

Когато Лоти го погледна, под разкаянието й си появи слаб лъч на надежда. Навярно още не бе късно да поправи грешката си. Като закри сърцето си с полуготовия ръкопис, направи крачка към него.

— Защо не ми дадеш възможност да те убедя, че се лъжеш?

С рязко движение Хейдън отметна една къдрица от челото си.

— Какво точно искаш от мен?

Лоти пое дъх и си пожела да бъде поне на половината толкова безстрашна като героинята си.

— Моля те да ми разрешиш да разкажа истинската история за теб, която скандалните вестници никога няма да напишат.

Хейдън я погледна по-скоро съжалително:

— Мислиш ли, че историята е напреднала дотолкова, че е невъзможно да промени образът на „коварния дук“.

— Никога не е късно — отговори тя и направи още една крачка към него. — Не и когато има някой, който да вярва.

Хейдън се вцепени.

— Обвиних те, че имаш склонност към мелодраматичното, милейди а не към сантименталности.

Почти болезнено Лоти осъзна загубата. Тя отново беше „милейди“, а не „мила моя Лоти“ или „сладка“. Но опасността да изгуби нещо още по-важно, й даде смелост да отговори:

— Не става дума да превърна чудовището Франкенщайн в добър човек. Става дума за това, да защитя един човек, обвинен несправедливо за убийството на жена си, която е обичал повече от живота си.

Въпреки че Лоти успя да изрече думите, без да трепне нито мускул по лицето й, те като с остра шпага пронизаха сърцето й.

С безмълвно проклятие Хейдън направи няколко крачки към ръба на скалата, застана там и се загледа във вълните, украсени с корони от пяна. Профилът му беше замръзнал като небето.

Лоти приближи до него.

— Всичко, от които се нуждая, за да възобновя доброто ти име, е истината за Жюстин. Ти си разказал на властите, че това е било нещастен случай. Тя беше ли упоена с опиум? Изтича ли от къщата и изгуби ли се в мъглата? Трябва само да ми разкажеш какво се случи през онази нощ на скалите. А аз ще напиша щастливия край, който заслужаваш.

Протегна към него ръце с желание да се притисне до тялото му. След последната нощ отказваше да вярва, че тези толкова неясни ръце са в състояние да хвърлят от скалите една беззащитна жена.

Когато погали с края на пръстите си ръкава на дрехата му, той внезапно се обърна, сграбчи я за раменете с твърди и безцеремонни ръце и я обърна с гръб към скалистия морски бряг.

— Казваш, че искаш да знаеш истината, милейди, а какво ще се случи, ако няма щастлив край за нито един от нас двамата. Какво?

Като се помъчи да намери опора и да се задържи с токовете на обувките си върху каменистата земя, Лоти се отдръпна от съпруга си, ужасена от мрачните му очи. В същия миг се разкая, но беше късно. Онази добре позната маска на примирена умора бе покрила лицето му.

След като я издърпа от скалите, Хейдън я пусна и приглади гънките върху ръкавите й, там, където я беше държал.

— Замини с Нед за Лондон, Лоти, и допиши историята си — обяви рязко той. — Отреди на дука жестоката съдба, която заслужава. Спаси глупавата си героинята от капана и й отреди герой, достоен за нейната обич и уважение. Но не искай от мен нещо, което, по дяволите, не мога да дам.

С тези думи Хейдън се обърна и тръгна към къщата, като остави Лоти, която все още стискаше листовете на ръкописа си.

Денят, в който Лоти напусна Оукуайлд, приличаше на деня на пристигането й. Над тресавището бяха надвиснали оловносиви облаци, а студеният вятър покриваше морето с ивици от бяла пяна. Ако не беше нежният зелен воал над хълмовете, храстите и дърветата, Лоти щеше да помисли, че пролетта е била само сън, така красив и мимолетен, както нощта, която прекара в прегръдките на Хейдън.

Въпреки че слугите се бяха строили да я изпратят, липсваха както Хейдън, така и Алегра. Докато Меги изтриваше очи с престилката си, Джем стоеше неподвижен, с колосана връзка, а ъглите на устата му висяха унило надолу. Когато Марта се разхълца, мис Кавендиш извади от джоба си носна кърпа и й я подаде със стиснати устни и с подозрителен блясък в очите.

Нед съпроводи Хариет и Лоти до чакащата карета, но дори и той не можа да пусне някоя весела забележка, за да разведри обстановката. Той точно помагаше на Хариет да се качи в каретата, когато Алегра изскочи иззад ъгъла на къщата, а мис Търлигър, леко накуцвайки, я следваше по петите. За облекчение на Лоти мрачната стара гувернантка реши да остане, тъй като младата й питомка в този момент се нуждаеше още повече от нея.

Препъвайки се, Алегра застана пред Лоти, прегърнала старата кукла.

— Вземи я.

Гласът на момичето звучеше глухо и Лоти разбра какви усилия полага Алегра, за да не се разплаче.

— Не искам да си сама.

Лоти нежно погали една опърлена къдрица върху главата на куклата, преди да отговори на Алегра.

— Тя няма какво да прави в Лондон. Винаги е казвала, че той е доста цивилизован за една пиратска кралица. Ще се чувствам по-добре, ако се грижиш тук за нея, докато се върна. — И като притисна силно детето до себе си, Лоти прошепна в ухото на Алегра, така че само то да я чуе. — Обещавам ти, че отново ще се върна.

След това Лоти се изправи и остави Алегра в кокалестите, но умели ръце на мис Търлигър. Старата жена подаде бастуна си на един лакей и сложи ръце върху раменете на Алегра, така че момичето остана изправено.

Със сериозно изражение Нед подаде ръка на Лоти. Тя я пое и се качи в каретата. Настани се до кошницата с котките си, а Нед зае място до Хариет. Когато дойде в Оукуайлд, седмици наред сърцето й се стремеше към дома, сега тръгваше към него, но сърцето й остана тук.

Когато каретата се раздвижи, Лоти се наведе през прозореца и хвърли последен поглед към господарския дом. Въпреки че малките прозорчета отразяваха само сивото небе, тя със сигурност знаеше, че Хейдън стои зад някое от тях — наблюдаващ и чакащ. Не й беше оставил никаква друга възможност.

— След като толкова си го обичала, Жюстин — прошепна Лоти със затворени очи, — освободи го.

Звукът, който вятърът довя до ушите й, приличаше на крясък на чайка, кръжаща над прибоя, а може би на звънлив смях на жена.