Тереза Медейрос - Скандална нощ

— Лоти, Лоти, събуди се! Време е за чая!

По отчаяния глас на Хариет можеше да се предположи, че изпускането на следобедния чай е нещо толкова ужасно, колкото да изпуснеш последната карета към небето по време на Страшния съд.

Лоти закри с въздишка лицето си с възглавницата. Но Хариет не се обезкуражаваше лесно. Тя отмести възглавницата и с палец и показалец се помъчи да отвори очите на Лоти.

— Трябва да се събудиш — извика тя, като че ли Лоти страдаше не само от умора, но и от глухота. — Днес е последният ден на сър Нед, а ти почти го проспа.

Лоти мрачно изгледа приятелката си с едно око, а Хариет взе от нощното шкафче чаша вода и внимателно я подуши.

— Мили боже, да не би маркизът да те е отровил?

Въпреки уверението на Лоти в противното, Хариет бе твърдо убедена, че Хейдън е опасен лъжец и чака удобна възможност да ги убие в леглата им.

Лоти отстрани ръцете на Хариет и се надигна.

— Престани, Хариет. Никой не ми е сипал арсеник в чая. Просто спах малко тази нощ.

Лоти протегна уморените си крака и си спомни с неудобство всичко, което се случи през изминалата нощ. Имаше мускулна треска на места, на които изобщо не подозираше, че има мускули. Ако не беше топлото, дразнещо, но приятно чувство на нараненост, тя щеше да се попита дали всичко не е било само прекрасен сън. Може би беше по-лесно да повярва, ако се бе събудила в леглото на Хейдън, а не в собственото си, а най-добре би било в неговата прегръдка.

— Хариет — попита тя и постави ръце върху коленете, — не намираш ли за странно, че маркизът и аз не спим в обща спалня?

Приятелката й сви рамене.

— Защо? Родителите ми едва издържат да живеят в една къща. Ще ми разкажеш ли какво те държа будна тази нощ? Да не би завръщането на духа? — Хариет я погледна загрижено през рамо. — Очевидно съм проспала шума, но слугите си шушукат цяла сутрин за това. Някой или нещо отново е свирило на пиано в музикалния салон. Отначало всички помислили, че е Алегра, но когато Марта погледнала в стаята й, тя кротко си спяла в леглото. Меги казва, че Марта побързала да се върне в крилото на слугите, защото мислела, че полата й ще пламне. — Хариет изглеждаше очарована от случката. — О, този път нямало вопли, но след като музиката спряла, слугите се кълняха, че чували стонове.

— Нищо ново! — и с надеждата, че ще прикрие както смеха, така и изчервяването си, Лоти постави ръка пред лицето си и се престори, че се прозява.

Очите на Хариет станаха още по кръгли и по-големи.

— Марта ми разказа, че й се причуло като че ли измъчвали до смърт някоя бедна душа.

Лоти се видя, как лежи изпъната върху капака на рояла, отмаляла под силното тяло на Хейдън след вълната на неописуема наслада, върху дивана, възбудена от радостно очакване, когато той коленичи зад нея. Единствената смърт, за която беше виновен съпругът й, беше тази, наричана от французите „le petit mort“ (малка смърт). А такава смърт искаше да изживее с удоволствие още хиляди пъти под умелите му ръце.

Не успя да прикрие блажената тръпка.

— Можеш да кажеш на Меги да не се страхува. Мисля, че повече няма да чуваме призрака.

— Как може да си сигурна в такова нещо?

Лоти не се реши да издаде тайната на Жюстин, най-малкото пред Хариет. Беше благодарна на жената, че нейната завладяваща музика беше привлякла нея и Хейдън в салона.

— Имам такова чувство — отвърна тя. — И освен това, кой непрекъснато се връща в миналото, когато съществува бъдеще, към което се стремим.

С надеждата че тя, Хейдън и Алегра действително ще се превърнат в истинско семейство, Лоти отметна завивките и скочи от леглото.

— Умирам от глад. Добре ли чух, че спомена за чай? Мога да изям една табла с гевречета. — И преди Хариет да отговори, тя изтича до прозореца и го отвори. — Как съм могла да проспя такъв ден? Навън е толкова прекрасно.

Пред прозореца вятърът брулеше безкрайното тресавище и носеше разкъсани сиви облаци по мрачното небе.

Лоти се обърна към Хариет, а тя толкова изумено я гледаше, като че ли бе загубила разсъдъка си.

— Сигурна ли си, че не ти е пробутал отрова?

Лоти се засмя:

— Ако е така, искам още, тъй като няма нищо по-сладко от тази отрова.

Преди да успее да затвори отново прозореца, един порив на вятъра нахлу в стаята и разпиля листовете по писалището. Двете с Хариет побързаха да ги съберат. Лоти бе успяла за прибере половината в несесера за писане, когато усети, че нещо не е в ред. Всички листове, които държеше в ръката си бяха празни.

За миг ги изгледа объркано и с намръщено чело. След това взе от Хариет останалите листове. Те също бяха бели и чисти, като в деня в който бяха купени от магазина за хартия на Бонд Стрийт.

— Какво има? — попита Хариет и погледна треперещите ръце на Лоти. — Бледа си като призрак.

Лоти отчаяно започна да рови в тайното отделение. Но то беше празно.

— Ръкописът ми — прошепна тя и в стомаха й се разля леден студ, когато си спомни всяка написана дума от идването й в имението Оукуайлд. — Изчезнал е.

След неуспешно търсене из къщата Най-после Лоти намери Хейдън на скалите, недалеч от пропастта. Изглеждаше като статуя на фона на сивото море и мрачното небе. Въпреки че от нейното място не се виждаха насечените скали, Лоти почти можеше да усети техните остри зъби прилични на разтворена паст, готова всеки момент да погълне глупавите или лудите.

Хейдън четеше унесено листовете в ръката си и със светлите си панталони и бяла риза с отворена яка и с черните си ботуши, приличаше точно на злодея от романа. Вятърът развяваше тъмната му коса. Когато Лоти видя сурово стиснатите му устни, не можа да повярва, че точно тези устни преди няколко часа й бяха доставили такова удоволствие.

Горещината обля бузите й и се разпространи предателски по тялото й.

— Нямаш право да се ровиш в нещата ми.

Хейдън вдигна глава и отговори на изпитателния й поглед. И двамата знаеха, че Лоти блъфира, тъй като според английските закони тя не притежаваше нищо. Всичко принадлежеше на съпруга й. Включително и тялото й.

— Права си — призна си той и с това я изненада. — Срамувам се. Но ти добре си описала лошите ми маниери. Случайно попаднах на първата страница на твоя шедьовър, а когато започнах да чета, не можах да се спра и бях толкова завладян от приключенията на „Коварния дук“ и неговата безстрашна съпруга. — Хейдън извади купчина листове от една цепнатина в скалата до себе си.

С нарастващо безпокойство Лоти позна ръкописа си. По необясними причини тя се почувства сега по-гола пред него, отколкото предишната нощ. Тогава беше обичана и желана, сега се чувстваше унизена и разголена и като че ли Хейдън наблюдаваше с лупа най-тъмните кътчета в душата й. Трябваше й голямо самообладание, за да не грабне листовете от ръцете му и да не ги скрие зад гърба си.

Тя кимна към скалите.

— Изненадана съм, че не си ги пуснал по вятъра.

— И да лиша света от такъв многообещаващ талант? Не, никога. — Хейдън почука с пръст върху ръкописа. — Тук-там залиташ към мелодрамата, например в главата, когато безстрашната ти героиня открива малоумната дъщеря на своя подъл съпруг, която живее заключена на тавана. Но общо взето не е лошо. Трябва да се гордееш с ръкописа.

Защо тогава се чувстваше толкова ужасно?

— В този тип романи винаги има по някоя нещастна душа, която е заключена на тавана — опита се да обясни Лоти. — Особено когато къщата няма затвор.

— Може би трябва да построя и един затвор… — промърмори той с дяволски блясък в очите, точно като зловещия герой на Лоти.

Подозирайки, че й се подиграва, тя отговори остро:

— Знаеш, че това нямаше да се случи, ако просто спеше с мен.

Той я погледна осъдително.

— И щеше ли да спиш спокойно, ако всеки миг очакваш да те удуша? — Въпреки насмешката погледът му бе толкова мрачен, като че ли наистина искаше да я удуши. — Междувременно, намери ли вече издател?

— Разбира се, че не.

— Но имаш намерение да потърсиш. — Това не беше въпрос.

— Не, всъщност не знам. — Лоти тръсна глава и отчаяно се мъчеше да го убеди. — Може би съм имала намерение, но това беше преди снощи.

Хейдън се изправи и прибра отново ръкописа в цепнатината с любопитни искри в очите си.

— Колко глупаво от моя страна да те обвинявам, че ме шпионираш по поръчение на скандалните издания. Всъщност ти си се целела много по-високо? По този начин ще се сдобиеш със слава и пари. Лейди Оукли определено ще стане литературната сензация на Лондон.

Лоти го гледаше невярващо.

— Наистина ли мислиш така? Че още от началото съм планирала всичко? Че съм те примамила да се ожениш за мен с единствената цел животът ти да послужи за вдъхновение на някакъв си смешен роман?!

— Не знам. Ти трябва да кажеш.

Той погали бузата й с дланта си и от докосването му по тялото й се разля топлина. Гласът му се превърна в меко като коприна мърморене.

— И последната нощ ли беше за теб вдъхновение? Навярно искаше да проучиш как „ръцете на убиеца“ докосват кожата ти.

Лоти затвори за малко очи, изненадана, че той използва срещу нея собствените й думи. Когато отново ги отвори, отговори спокойно на пламтящия му поглед.

— Страхувам се, че е безполезно да отричам, нали? — отговори тя, примирена с поражението и отмести ръката му. — Аз съм открита. Ако непременно искаш да знаеш истината, онази вечер се вмъкнах в градината ти, с надеждата да ме сбъркаш с някоя подла уличница и да бъда опозорена пред очите на лондонското общество и пред семейството ми. И когато доброто ми име бъдеше поставено на карта, щях да те накарам да ме изтръгнеш от семейството ми и на всички, които ми вярват и които са ми мили и скъпи, да ме завлечеш в един стар замък, някъде накрая на света, да ме третираш по-лошо от слугиня, която служи на един мрачен благородник и нахалната му дъщеря. Да разбера скоро, че този брутален благородник все още обича умрялата си жена, за която говорят, че от време на време излиза от гроба си, когато нещо не й харесва, да го съблазня да ме люби с луда страст върху капака на един роял. — Лоти повиши глас. — И както точно си разбрал, всичко това е част от едни дяволски план, с който да задоволя писателската си амбиция.