— Моля за извинение, но имам да върша и други неща. Сигурен съм, че след чая Лоти и Алегра ще продължат занятията.

Хейдън не остана по-дълго, за да забележи коя от двете изглежда по-виновна — дъщеря му или съпругата му. Единствената му мисъл беше да избяга. Но когато тръгна по дългия коридор към кабинета си, веселият взрив на смеха им го преследваше много по-настойчиво от всеки друг призрак.



Скоро Хейдън разбра, че не може да намери място, където да избяга от тяхната веселост. През следващите дни смехът им звучеше още по-силно от класната стая, придружен от тайнствена шумотевица. Този смях проникваше и през прозорците на кабинета му, когато Лоти и Алегра играеха с котенцата. Избухваше след вечеря в гостната, където Лоти четеше на глас някой от горещо обичаните си готически романи, а драматичният й патос събуждаше повече кикот, отколкото страх. Когато един ден Хейдън спипа Меги и Джем да стоят зад вратата и захласнато да попиват всяка дума, не можа да не ги смъмри, въпреки че използваха собственото му скривалище.

Но още по-лоша от смеха беше музиката. Тъй като вратите на музикалния салон сега бяха широко отворени, Хейдън никога не знаеше кога тя ще прозвучи оттам и ще прогони тишината, която бе пазил в продължение на четири години. Това вече не се издържаше. Когато Алегра започнеше да свири, Хейдън си намираше работа в селото, въпреки че тя можеше спокойно да се свърши от управителя. Или се качваше на коня и препускаше през тресавището, с риск да си счупи врата.

Въпреки че му доставяше радост да вижда как детето разцъфва под грижите на младата му жена, нарастващата привързаност между двете караше Хейдън да се чувства все по-изолиран. А когато през една студена дъждовна вечер искаше да се скрие в библиотеката, пред очите му се разкри невиждана гледка. Дъщеря му… четеше!

Хейдън застина на прага, като не искаше да пропусне рядката възможност да я погледа. Ако Алегра усетеше присъствието му, щеше веднага да избяга.

Лицето й вече не беше бледо. От ежедневните разходки с Лоти и Хариет бузите й бяха станали розови, а след редовното пиене на чай с пасти всеки следобед дори беше малко напълняла. Блестящите й коси бяха прихванати на челото със синя панделка. Хейдън наблюдаваше как вечер пред огъня с весело бърборене, Лоти четка косата й и обработва немирните къдрици, докато те не започнат да пускат искри и да блестят.

Още по-учудваща беше промяната в лицето на дъщеря му. Отдавна очите й не светеха подозрително, а устните й не бяха упорито стиснати и нацупени.

Хейдън изучаваше нежния й профил и съжалително поклати глава, осъзнавайки, че скоро Алегра ще стане девойка. Винаги бе мислил, че тя няма да се омъжи, защото никому не би се понравила. Макар че отначало Хейдън мислеше да си тръгне, преди момичето да го е забелязало, нещо го накара да се изкашля.

Алегра се стресна и го изгледа, а бузите й виновно почервеняха.

— Татко! Изобщо не те чух да влизаш. Аз тук… нещо четях за урока утре.

Когато Хейдън се доближи, тя се опита да скрие книгата зад гърба си. Преди да успее, той я взе от ръцете й.

— По какво учиш? История? Латински? География? — вдигна книгата срещу огъня и видя, че това е един от евтините романи, които се продаваха по улиците на Лондон. Те бяха предназначени за бедните слугини, да си разнообразяват сивото ежедневие. — „Призракът от кулата“ — той бързо прелисти книгата. — Отвличане, убийство, призраци и други ужасии. Звучи много ободряващо. И какво е всъщност? — попита той, когато откри още една книга, пъхната между седалката и облегалката. Взе я, отвори я и погледна оцветената на ръка гравюра на фехтувач, маскиран като смъртта, който подава на противника си отрязана глава. — Хм, „Пещерата на ужаса“ — мястото изглежда много привлекателно, нали?

Алегра сложи раздразнената Мирабела на килима пред камината, стана и взе двете книги от ръцете му.

— Исках да ги занеса на Лоти. Навярно снощи ги е забравила тук.

Хейдън се възхити още веднъж от хитрата постъпка на Лоти. Нарочно е оставила тук книжките, за да ги намери Алегра.

— Не си тръгвай — промълви той, когато видя, че Алегра се запътва към вратата. — Моля те. — Гласът му прозвуча ласкаво, а не заповеднически. — Бях тръгнал да си търся книга за четене, нещо забавно, да мине времето. — Той протегна ръка и посочи „Пещерата на ужаса“. — Може ли да я погледна.

Все още изпълнена с подозрение, Алегра му подаде книгата и отново седна на дивана. Хейдън се настани срещу нея, събу обувките си и изпъна крака върху отоманката. Зачете първите страници от „Пещерата на ужаса“, като се правеше, че не забелязва учудения поглед на дъщеря си, която го наблюдаваше иззад книгата си.

Не след дълго престана да я забелязва. След няколко страници беше завладян от заплетената история за смърт и убийство. Скоро и двамата с Алегра така се захласнаха в четивото, че не усетиха кога Лоти е застанала на прага на библиотеката и наблюдава сцената. Те седяха там, а дъждът плющеше по прозорците, котката спеше пред камината на килима и изглеждаха като дъщеря и баща, които се наслаждават на компанията си през една спокойна вечер в уютния си дом.

Никой от двамата не забеляза как Лоти доволно се усмихна и продължи нататък.

Въпреки че не повтори грешката да се присъедини към момичетата, Хейдън не можеше да се удържи да не минава покрай музикалния салон всеки ден, когато Лоти, Алегра и Хариет пиеха чай. Независимо колко бе зает, винаги си намираше извинение да застане на прага и да послуша тяхното весело бърборене. Дъщеря му не ценеше присъствието му, но като че ли започна да го приема. Тя вече не напускаше стаята, щом той влезеше.

Когато един следобед мина покрай музикалния салон, за свое голямо учудване Хейдън откри, че скъпата кукла, която беше поръчал за дъщеря си седеше на стола срещу Лоти. Видя, че и Алегра е учудена колкото него. Тя стоеше с ръце на хълбоците и замислено гледаше новата аранжировка.

— Какво търси тази тука?

— Хариет днес не се чувства много добре — осведоми я безгрижно Лоти и отпи глътка чай от чашата. — Май има температура. Тъй като се нуждаем от четвърти, се поогледах и реших да поканим нашата малка приятелка. Откакто е пристигнала в Оукуайлд, тя все лежи в кутията. Мога да си представя как е скучала.

Алегра седна на празния стол, като все още мрачно наблюдаваше натрапницата. С ръцете си, облечени с блестящи бели ръкавици, и с елегантно фризираните си букли куклата като че ли гледаше надуто останалите. Старата Лотина кукла — пират я гледаше нахално изпод падналата от окото й превръзка.

Хейдън отмина и се барикадира в кабинета, но любопитството му взе връх. Не след дълго пак надничаше през портала и гледаше как Алегра заплашва с пръст новата кукла.

— Няма да допусна да изядеш целия сладкиш за чая, непослушно момиче такова — караше се тя. — И знай, че никоя добре възпитана дама не яде с ръкавици.

И докато Алегра беше заета да й сваля белите ръкавици и да й пъха в ръката ронлив сладкиш с мармалад, при което скъпата рокля с цвят на лавандула се изцапа с мармалад, той се усмихна развеселен. А когато Лоти го видя на вратата и вдигна чашата си в ироничен тост, Хейдън разбра, че тя бе извадила изоставената кукла не заради Алегра.

А заради него.

* * *

През следващите седмици Лоти и Алегра се опитваха да провеждат уроци. А Хейдън се опитваше да им вярва. Когато една сутрин двете решиха да се насладят на редкия слънчев ден и да вземат колелото на Лоти, Хейдън се облегна на входната врата и с жадни очи наблюдаваше всяко движение на жена си.

Модерното съоръжение беше конструирано така, че водачът трябва да го яхне и да се отблъсне от земята, докато се засили дотолкова, че то да може само да се движи. Но дървените колела бяха по-скоро пригодени за градински алеи, отколкото за пътя с чакъл, тъй че бедната мис Дъмуинкъл така се друсаше, че само по чудо не падна и зъбите й останаха цели. Лоти и Алегра тичаха от двете й страни като се смееха и я окуражаваха.

Когато трите изчезнаха зад едно възвишение, Хейдън се подпря на лакът и изложи лицето си на слънце, наслаждавайки се на топлината. Прекрасният ден беше решил да докаже, че пролетта скоро ще настъпи и в Корнуол. Въздухът ухаеше на топла земя и диви цветя. От пъпките на дърветата започваше да се показва зелен пух. Склонът беше обгърнат от белия облак на разцъфнал глог, а върху скалите се събудиха за живот сините камбанки, ярките карамфили и жълтугата. Младите чайки в защитените си гнезда оповестяваха с крясъци идването на пролетта.

Колелото отново се показа, този път с Лоти на седлото. Със силните си крака Лоти успяваше да кара доста бързо. Когато стигна върха на възвишението, тя разпредели тежестта и се спусна по склона, като крещеше от удоволствие. Шапката й хвръкна от главата и се задържа на копринената панделка. Хейдън смръщи чело, обезпокоен от рискованото й каране. Преди да успее да я предупреди, колелото връхлетя на един стърчащ камък и излезе от тесния път в ливадата. Очите на Лоти се разшириха от ужас. Когато, друсайки се, приближи един обрасъл с трева насип, Хейдън се затича към нея. Лоти се блъсна силно в насипа и падна.

Хейдън беше почти оглушал и ослепял от страх, когото си представи как тя лежи в тревата с неестествено сгънат врат и как червените й бузи побеляват. Стигна до нея едновременно с Хариет и Алегра. Те коленичиха в облак от поли. Той внимателно взе в ръце топлото тяло на Лоти и извика, обладан от смразяващ страх.

— Лоти, Лоти, чуваш ли ме?

Миглите й трепнаха. Тя го изгледа крадешком.

— Разбира се, че те чувам. Нали крещиш право в ухото ми.

Една закачлива усмивка откри трапчинката по нежната й буза и Хейдън се почувства разкъсван от раздвоението дали да я целуне, или да я разтърси. Но погледите на Хариет и Алегра му показаха, че трябва само леко да й се скара.

— Ти, безгрижна малка лудетино, какво, по дяволите, правиш? Можеше да счупиш проклетия си врат.