Тя затвори очи и се попита дали не си въобразява, че чувства във въздуха слаб аромат на жасмин. Когато отново ги отвори, до нея стоеше Алегра с вехтата й кукла на ръце. Както обикновено, тя не поздрави, а направо изстреля думите:

— Баща ми каза, че ми позволява да ходя в музикалния салон и да свиря на пианото, колкото и когато си поискам.

Лицето на детето беше точно толкова намръщено, както обикновено, но Лоти за пръв път я виждаше толкова щастлива.

— Това е чудесно — каза тя и избърса една сълза, без да я види Алегра. — Толкова се радвам за теб.

— Защо тогава плачеш? — попита детето и се приближи.

— Въобще не плача — отговори Лоти. — Вятърът навя пясък в очите ми. — Но за съжаление не можа да сдържи сълзите си и те потекоха по бузите й по-бързо, отколкото можеше да ги избърше.

— Не, не е вярно — отговори Алегра укорително. — Ти плачеш.

Тъй като не беше в състояние повече да отрича очевидното, Лоти закри лицето си с ръце. Тогава усети смаяна, как една малка ръка легна върху рамото й.

— Защо плачеш? — попита Алегра още веднъж и гласът й прозвуча още по-любопитно. — Някой лошо ли се държа с теб? Някой друг освен мен?

Лоти се усмихна през сълзи. Вдигна глава и се усмихна на детето с мокрите си очи.

— Никой не се е държал лошо с мен. Само малко съм тъжна днес.

— Ето, вземи — и Алегра й протегна старата кукла. — Когато съм тъжна, понякога я притискам много здраво и се чувствам по-добре.

Изненадана от неочакваната щедрост на доведената си дъщеря, Лоти взе куклата и внимателно я притисна. За нейно учудване наистина се почувства по-добре, но не толкова, колкото в момента, когато детето сложи малката си ръка на рамото й.

— Ние двете точно се канехме да закусваме — каза Алегра. — Защо не дойдеш с нас. Или не си гладна?

Лоти замислено погледна скръстените й ръце. Хейдън нямаше нужда от нея, но дъщеря му имаше. Обърса последните сълзи и последва Алегра.

— Не ставай глупава — рече тя и размаха ръце, когато тръгнаха към къщи — Никога не ми се е случвало да не съм гладна.



Хейдън Сент Клер беше преследван от дух.

Този дух беше много по-страшен от онези, за които пишеха готическите романи. Той не стенеше като феята на смъртта и не хвърляше тайнствена светлина през прозореца на изоставена къща. Не дрънкаше с вериги в полунощ и не бродеше по коридорите на лунна светлина с глава в ръката. Вече не свиреше омайващи мелодии в музикалния салон и не го събуждаше от дълбок сън със задушливия аромат на жасмин, който всъщност би трябвало да се е изпарил през годините.

Въпреки това духът го преследваше и насън, и наяве, всяка минута от деня. Смело завладяваше всяка стая на дома му, докато не остана място, където да се скрие. Първият признак се появи в музикалния салон няколко дни след нощната среща с Лоти. Точно минаваше покрай вратата, когато чу странен звук. Спря се като закован, наведе глава и се заслуша. Звукът не беше напълно непознат, преди това го бе чувал много пъти, но това беше толкова отдавна, че звучеше като мелодия от някой сън.

Дъщеря му се смееше.

Неспособен да се откъсне от песента на сирената, той се върна обратно и надникна внимателно през вратата на салона.

Лоти, Хариет, Алегра и проскубаната кукла седяха около масата, инкрустирана с тиково дърво, и пиеха следобедния чай. Те носеха на главите си изкусни шапки, украсени с множество шарени панделки, пера, цветя и воалетки. Хейдън се вгледа и видя дори един препариран папагал, кацнал върху рамото на куклата.

Дори Мирабела беше с шапка — едно бебешко боне от дантела с цвят слонова кост, завързано под брадата й с панделка. Алегра стискаше здраво шашнатото животно в скута си, за да не избяга и всеки път се кискаше, когато накипреното създание се мъчеше да смъкне панделката на шапката си.

Очевидно Хейдън беше единственият, който не бе поканен да пие чай в тази компания. Три от котетата, които Лоти му подари, седяха на масата и лочеха сметана от една чинийка, а тяхната жълта сестричка бе заета да гони опашката си около крака на масата.

Когато Алегра се опита да сложи една обшита с рюшове фуста под елегантната премяна на Мирабела, Кратунчо и Мистър Скокльо един след друг побягнаха от стаята, тъй като очевидно се страхуваха да не бъдат подложени на подобно унижение. Хейдън мислеше, че няма да е зле, ако ги последва. Въпреки това остана на мястото си, преодолял изкушението да обърне гръб на тази интимна жива картина.

Не съобрази обаче, че жълтото котенце ще го открие. Преди да се отдалечи незабелязано, то изтича при него и замяука с пълно гърло.

— Предател — промърмори Хейдън и се опита да го отстрани с крак. Но беше твърде късно. Никой от присъстващите вече не се смееше. Веселото им бърборене секна. Мис Дъмуинкъл изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се задави. Хейдън отбеляза, че ако това стане, на съвестта му ще лежи отговорността за още една преждевременна смърт.

Лоти духна едно досадно перо, паднало върху лицето й, и го изгледа хладно. С шапката от тюл и газ и дантелените ръкавици без пръсти изглеждаше наистина като господарка на замък.

— Добър ден, милорд. Искате ли да се присъедините към нас?

Алегра скри лицето си в козината на Мирабела и личеше, че не й е безразлично дали той ще приеме поканата. Единствено Хейдън знаеше, че това не е покана, а предизвикателство и Лоти беше уверена, че той няма да го приеме.

Той я изгледа подигравателно.

— Само не искайте от мен да си сложа шапка.

— Само ако желаете.

Лоти приближи последния свободен стол към масата и му наля чаша чай. Хейдън се настани добросъвестно, но скочи веднага, когато възглавницата под него започна да протестира. Със стиснати зъби вдигна жълтото котенце от стола и го положи на килима. То веднага започна да се катери по крака му, като се придържаше с нокти за велурените бричове, и с доволно мъркане се сви в скута му. Хейдън разстла една салфетка отгоре му и се направи, че под нея няма нищо.

Столът беше твърде малък за него. Всеки опит да протегне дългите си крака завърши с неуспех. Накрая се задоволи да ги протегни встрани, в опасна близост до тънките глезени на Лоти. Прекрасните й крака бяха затрупани от пластове фусти, гащи, поли и чорапи, но това не му пречеше да си представя, колко топли, съблазнителни и меки биха били, ако се обвият около него.

— Искате ли малко сметана? — попита Лоти.

Хейдън откъсна поглед от овала на бедрото й и изгледа със съмнение каната със сметана. Черното котенце се разхождаше по ръба й, но загуби равновесие и пльосна в млечната маса. Докато Алегра се мъчеше да го спасява, то изпълзя навън, отръска се учудено и опръска сакото на Хейдън.

— Не, благодаря — измърмори учтиво той и загледа как животното ближеше мустаците си. — Мисля, че ще откажа.

— Шапките ги изровихме на тавана — призна Лоти и му подаде чаша чай, а високомерният й тон беше открито предизвикателство. — Надявам се, че не ви е неприятно. Алегра каза, че те са били на майка ви.

— Не всички — Хейдън посочи малкото дантеленото боне върху главата на Мирабела. — Ако не ми изневеряват спомените, някога това е било мое.

Алегра бързо постави ръка пред устата, за да предотврати неволното изкискване.

— Ти се носил боне?

— Разбира се, но още по-неудобно беше, че баба ти държеше да ме нарисуват с него, седнал в скута й. И искам да те уверя, че по това време съм бил с къдрици като твоите.

Алегра не беше твърде убедена.

— Никога не съм виждала подобна картина.

— И никога няма да видиш — увери я Хейдън и отпи глътка чай. — „Поради разсеяност“ я залях с газта за лампата и я хвърлих в огъня, точно когато бях на твоите години.

— Много хитро от твоя страна — побърза да го похвали Алегра, обърна глава, наведе се, така че къдриците закриха лицето й и се концентрира в обуването на кукленски гащи върху задните лапи на Мирабела.

— Има ли и други постъпки от времето на вашата младост, които искате да споделите с нас? — попита Лоти, отчупи едно крайче от геврека и го лапна.

Хейдън се бореше с неустоимото желание да се наведе и да оближе сметаната от ъгъла на устните й.

— Не само на млади години могат да се вършат щуротии — отговори той и си наложи да устои на погледа й. — С течение на времето някои изкушения стават още по-сладки.

Зад дебелите стъкла на огромните очила, които й беше дал някой от слугите, Хариет го изгледа смутено и си взе голямо парче сладкиш със захарна глазура, с надеждата, че ако устата й е пълна, Хейдън няма да я заговори.

— Кажете, госпожице Дъмуинкъл — обърна се той учтиво към нея, точно когато напълни устата си, — харесва ли ви престоят в Корнуол?

Хариет остави чашата с чай, а ръцете й така се разтрепериха, че чашата задрънча върху чинията.

— О, да, милорд — отговори тя с пълна уста. — Не мога да изкажа благодарността си, задето писахте на родителите ми и ги помолихте да остана, за да правя компания на Лоти. Господи, ако бяхте ме върнали в Кент, щях да ум… — Хариет прекъсна думата и забрави дори да дъвче, гледайки го с все по-нарастващо отчаяние.

— Да умрете? — помогна й приятелски Хейдън, като се надяваше тя да преглътне.

Внезапно Алегра се обади.

— Майката на Лоти е умряла, когато тя е била на три години. Изгоряла е в пожар. Лоти не може да си спомни как е изглеждала. Тъжно, нали?

Хейдън тайно изгледа жена си. Тя беше точно толкова учудена.

— Права си, ужасно е тъжно — съгласи се той с дъщеря си. Алегра се отказа да гледа ту единия, ту другия и започна да люлее в ръце Мирабела, нагиздена като пеленаче.

— Лоти каза, че трябва да съм благодарна, че си спомням мама.

Хейдън почувства как гърлото му се стегна.

— И така трябва да бъде — успя да изрече той и по този начин за пръв път след смъртта на Жюстин заговори за нея с дъщеря си. — Тя много те обичаше.

Отмести стола и се изправи безпомощно. Жълтото коте скочи на пода.