Осмелявайки се да отвори вратите на музикалния салон, бе пуснала демоните на свобода. Като че ли част от него бе погребана в това помещение, заедно със спомените за Жюстин. Лоти не се бе съгласила да го остави да се превърне в прах, погребан в сянката на призраците. С нейните глупави песни и силен смях бе влязла в душата му и я бе извадила на светло.

Дори Жюстин беше избягала от храбрата й решителност. В момента, в който се целуваха, присъстваше само Лоти, с подканващите си устни, потрепващи като пламък под неговите, горещи, сладки и отзивчиви. А когато, вместо да го отблъсне, тя обви малките си ръце около яката на ризата му и се притисна до него, изпита чувството, че нещо в него се събуди за нов живот.

Още по-обременяващ от целувката беше моментът, в който й заяви, че иска Алегра да прилича на нея. Възхищаваше се от смелостта й, от ума й, от нежеланието й да спазва задушаващите правила на обществото. Стори му се, че ще се пръсне, когато започна да разбира, че се влюбва в нея.

Хейдън изтръпна. Тази мисъл бе много по-ужасна от някакъв си ридаещ дух от миналото. Последния път, когато изгуби сърцето си, заедно с него загуби и разума си. Като че ли за да му припомни цената на такава глупост, до ушите му достигна дива музика на пиано, която грубо проникна в съзнанието му с красотата и лудостта си.

Хейдън тръгна несъзнателно към източника на шума, като се страхуваше, че Лоти, без да иска е отключила сила, която може да унищожи и двама им.

С развята нощница Лоти бързаше през тъмния коридор. Тъй като добре знаеше, че всички слуги са се изпокрили в леглата си, не изгуби време да си облича халата. Колкото повече наближаваше западното крило, толкова по-силно звучеше музиката. Но тя не беше готова да се отметне от намерението си. Не се ръководеше вече от смелост или любопитство, а от страстното желание да се изправи срещу жената, която отказваше да освободи сърцето на Хейдън.

В действителност Лоти се страхуваше както никога досега. Стигна до дългия изоставен коридор, а тракането на зъбите й звучеше по-силно от музиката. Когато доближи вратата в края на коридора, тя очакваше, че крилата ще се разтворят от само себе си с покана, зад която се крие капан.

Вкочанясалите й пръсти едва успяха да хванат дръжката на вратата. Когато я натисна, не се случи нищо. Вратата беше заключена, както днес следобед, когато те с Алегра стояха пред нея. Ръцете на Лоти се потяха толкова силно, че два пъти изпусна иглата, преди да отвори ключалката.

За миг се поколеба. Ще отвори вратата — и какво ще види? Дали няма да открие едно обвито в пламъци същество, което иска да я унищожи? Или клавишите щяха да се движат сами, напътствани от невидима ръка?

Зашеметена от тази картина, тя натисна дръжката и си пожела музиката да престане, както през първата нощ, която прекара в имението. Но когато отвори вратата, тоновете се разнесоха така мощно, че Лоти почувства как сърцето й започна да бие в същия ритам.

Просторният салон бе потънал в мрак. Въпреки че дъждът бе престанал преди часове, през стъкления таван се виждаха черните облаци по нощното небе. Те се носеха пред луната и портретът на Жюстин ту се обливаше в светлина, ту потъваше в мрак.

Капакът на рояла беше отворен, така че от вратата не можеше да се види кой седи пред клавиатурата. Лоти бавно заобиколи инструмента, като се закле, че няма да се разкрещи, независимо какво открие от другата страна на рояла. Оттам се разнесе опияняващият мирис на жасмин, който я обви като отровен облак, от който й прилоша.

Когато заобиколи капака, пред рояла седеше жена, облечена изцяло в бяло, с разпуснати по раменете черни коси. Жюстин.

Лоти не можеше да извика, дори и да искаше. Страхът беше стиснал гърлото й.

Един полъх на вятъра разнесе облаците. Лунната светлина нахлу през стъклото на тавана и разкри чертите не на жена, а на дете, облечено в нощница, в която можеше да се събере два пъти.

Алегра.

Запленена от силата на музиката на доведената си дъщеря, Лоти се препъна и трябваше да се хвана за рояла, за да не падне. Малките пръсти на Алегра се плъзгаха по клавишите и изтръгваха от инструмента тонове, изпълнени с толкова ярост и страст, каквито не можеше да изсвири никое дете на нейната възраст. Докато свиреше, по бледото й лице се стичаха сълзи, но беше толкова концентрирана, че не погледна нито веднъж извън нотните листове, дори и когато Лоти попадна в полезрението й.

Алегра удари по клавишите и с мощен акорд завърши ноктюрното.

— Как? — прошепна Лоти в оглушителната тишина, която настъпи след това.

Алегра скри ръцете си в скута. Изведнъж те отново станаха ръце на дете, непохватни и безпомощни.

— Има един таен проход зад камината, който води до втория етаж. В него си играехме на криеница с мама. Папа… — тя се препъна на думата — … баща ми не можеше да ни намери, когато се скриехме там.

— Имах предвид — как се научи да свириш така? — Лоти посочи клавишите и ужасът, който я обзе, я лиши от говор. — Е?

— Мама ми преподаваше, докато беше жива. — Момиченцето изпъна слабите си рамене — За мен не беше трудно, както за останалите хора.

Лоти поклати глава. Алегра нямаше представа, че е дете чудо.

— Мислех, че вече не си спомняш за майка си.

— О, много добре си я спомням. — Очите на детето заблестяха страстно. — Той не иска, но аз го правя. Тя беше мила, добра и весела, винаги пееше и се смееше. Можех с часове да седя в скута й и да рисуваме или да пеем нова песен. Позволяваше ми да нося всичките й шапки и пиехме чай с куклите ми.

Лоти тъжно се усмихна и й се искаше и тя да има такива спомени от майка си.

— Навярно много ти липсва.

Алегра се изправи от столчето пред пианото. Тръгна напред-назад по паркета и повдигна с две ръце тънката ленена материя, за да не се препъне в края на огромната нощница.

— Не исках да се правя на призрак. Когато баща ми отсъстваше, идвах тук и свирех на пианото. Изобщо не ми е идвало на ум, че слугите чуват, докато една сутрин не чух как Марта и Меги си шепнеха, че в къщата има призраци.

— Но не престана?

— Не — изгледа я упорито Алегра. — Не престанах. След известно време започнах да свиря дори и когато папа е в къщи. Когато веднъж беше отпътувал за Йоркшир, намерих на тавана един сандък, с нещата на мама. Взех една нощница, защото тя миришеше на нея.

Лоти кимна с глава. Това обясняваше аромата на жасмин.

Алегра погледна умолително към Лоти.

— Нямах нищо от нея, разбираш ли. Той всичко заключи. И отказваше изобщо да говорим за нея. Сякаш никога не е съществувала, а аз не можех да го понеса. — Момичето млъкна, а сълзите й отново потекоха по бузите. — Мразя го! Мразя го с цялото си сърце!

Лоти незабелязано беше разтворила ръце и момиченцето се сгуши в нея. То обгърна талията й с ръце и хълцаше така, че й късаше сърцето. Докато галеше Алегра по меката дълга коса, тя вдигна очи и видя Хейдън да стои на прага на музикалния салон. Лицето му изглеждаше пепеляво на лунната светлина. Докато протегне ръка, отново бе изчезнал в сянката.



Лоти грижливо придърпа завивката върху спящото дете. Въпреки че лицето на Алегра беше още мокро от сълзи, тя спеше толкова всеотдайно, както могат да спят само децата. Вероятно щеше да се събуди чак на сутринта. Въпреки това Лоти се страхуваше да я остави сама. Тя се огледа и намери върху перваза на прозореца старата си кукла, която й се усмихваше приятелски. Лоти сложи куклата в ръцете на Алегра, остави лампата да свети върху нощното шкафче и отвори внимателно вратата на стаята.

Намери Хейдън точно там, където предполагаше. Стоеше в средата на музикалния салон и гледаше към портрета на Жюстин. Луната се бе изместила и го осветяваше със сребърна светлина.

— Разбирам защо ме мрази дъщеря ми — каза горчиво той, когато чу стъпките на Лоти зад себе си. — В крайна сметка аз й отнех майката.

Сърцето на Лоти спря за миг.

— Огледайте се из къщата — продължи той. — Освен този портрет няма никаква друга нейна картина, никаква бродерия, изработена от нея, никакъв акварел, нарисуван от нея — нито един спомен, че е живяла тук. Алегра беше толкова малка, когато майка й умря. Мислех, че е по-добре просто… да я забрави.

Сърцето на Лоти заби отново, макар и неравномерно. Тя приседна в края на дивана, тъй като коленете й отказваха да я слушат.

— Как сте могли да си помислите, че Алегра ще я забрави. Видно е, че и вие не си я забравил, нали?

Обърнат с гръб към портрета, Хейдън се приближи до рояла и с един пръст засвири първите тонове от Патетичната соната на Бетовен.

— След смъртта на майка й й забраних да свири на пиано. Вероятно съм се страхувал, че музиката и лудостта вървят ръка за ръка и едното не може без другото. Жюстин беше брилянтна пианистка. Ако беше мъж, щяха да я поканят да свири пред краля.

— И вие я обичахте — Лоти се страхуваше да не го обиди, ако попита за това.

Пръстът на Хейдън не улучи правилния клавиш. Той дръпна ръката си.

— Бяхме много млади, когато се оженихме. Аз бях на двайсет и две, а тя на седемнайсет. Отначало мислех, че резките промени в настроението са част от чара й. Тя беше французойка и не бе толкова сдържана като жените, с които бях израснал. В един момент се смееше, в следващия се нацупваше престорено наскърбена и предизвикаше скандал. След това плачеше и молеше за прошка. — Той тръсна глава, като че ли учуден от себе си — Не беше възможно да й се сърдиш повече от няколко минути.

Лоти скришом погледна към портрета, след което й се прииска да не беше го правила.

Хейдън седеше на столчето пред рояла, изгледа я и продължи:

— След раждането на Алегра капризите на Жюстин се превърнаха в меланхолия. Дни наред не спеше, а сред това прекарваше по няколко седмици в леглото.

— Навярно ви е било много трудно?

Той поклати глава, като че ли искаше да отклони състраданието й.

— Имаше много мрачни дни, но имаше и весели. Когато Жюстин беше добре, всички бяхме щастливи. Тя обичаше Алегра повече от всичко. Да бъде майка, беше голяма радост за нея. Въпреки че понякога изливаше гнева си върху мен, никога не я видях да вдигне ръка срещу детето. — Лицето му внезапно потъмня толкова, че Лоти погледна към стъкления таван, за да провери дали луната не се е скрила зад облак. — Когато Алегра стана на шест години, Жюстин отново изпадна в тежка меланхолия. Мислех, че един сезон в Лондон ще я ободри. Ние се оженихме много млади и аз винаги се чувствах малко виновен, че я откъснах от светския живот, който тя толкова обичаше — Горчива усмивка се плъзна по устните му. — Най-добрите ми приятели, Филип и Нед, също я ухажваха преди да се оженим. В деня на сватбата те се смееха и се шегуваха, че съм измъкнал съкровището изпод носа им.