Момичето извади под учебника си нов памфлет. По разкъсания вид и по мазните малки пръсти по хартията, личеше, че е препрочитан много пъти.

— А какво ще кажеш за тази история. И това ли е лъжа? — Алегра започна бавно да чете, а гласът й и ръцете й трепереха. — Все още си спомняме как Оукли някога използва убийствения си чар, за да покори сърцето на очарователната Жюстин дю Лак. Неговата млада жена трябва да внимава. Навярно любовта към маркиза убиец води към падане от стръмна скала.

Ужасно дълго Лоти събираше сили да погледне към Хейдън. Всичко, което успя да направи, бе да изчака със затаен дъх, той да започне да се смее, да погали дъщеря си по косата и да й обясни, че изобщо не трябва да се обръща внимание на подобен род глупости. Хвърли само един поглед към разстроеното лице на момичето и разбра, че и то очакваше такъв отговор.

Тъй като й липсваше търпението на доведената й дъщеря, Лоти се обърна изпитателно към Хейдън.

— Върви си в стаята, Алегра — заповяда той с безизразно лице. — И остани там, докато не те повикам.

От гърлото на Алегра се изтръгна сърцераздирателна въздишка. Тя хвърли смачкания вестник на земята и изтича покрай него. След като изгледа безучастно Лоти, Хейдън се обърна и последва дъщеря си.



Хейдън препускаше с коня си покрай тресавището. Знаеше, че може да язди, докато конят и водачът не се облееха в пот, но нямаше как да избяга от погледа на Лоти, който тя му отправи в класната стая. През годините след смъртта на Жюстин, той бе свикнал на много погледи — любопитни, иронични. Бе успял да кали сърцето и да остава спокоен, когато дъщеря му го погледнеше.

Но когато Лоти обърна към него изпълнените си с доверие сини очи и го помоли, а не изиска, да чуе отговор на въпроса, който никой не се беше осмелил да зададе, стените, които бе изградил около сърцето си, се разклатиха.

Той обърна жребеца и препусна в галоп към господарския дом. Изглеждаше така, като че ли е готов да счупи врата си или врата на коня си, докато лети кара през мочурливия торф.

Знаеше, че Лоти не се плаши от предизвикателства. Безгрижната й смелост беше едновременно и дразнеща, и покоряваща.

Ако беше видял в очите й дори следа от порицание или презрение, навярно би могъл хладно да я отстрани, заедно с остатъците от страстта си. Но мисълта, че тя може би му вярва, беше изкушение, на което не би могъл да устои. И това изкушение беше по-опасно от сочните извивки на тялото й.

Наведен над врата на коня си, Хейдън подкара животното покрай дома към скалите и се помъчи да си спомни колко висока щеше да бъде цената, ако се предадеше.

* * *

Тя стоеше на самия ръб на скалата и наблюдаваше развълнуваното море. Вълна след вълна се разбиваха в стръмните скали и пяната летеше високо във въздуха. Един хладен облак от мъгла се издигна, обгърна я, полепна по кожата й, така че тънката коприна на нощницата очерта бюста и тялото й. Въпреки че се разтрепери от студ, не се върна обратно. За тази дива картина беше мечтала цял живот. Една част от нейното същество се стремеше да се спаси от тъмната ветровита нощ. Другата част искаше да протегне ръце, да обхване нощта и да се отдаде на нежната й прегръдка.

Тя бавно се обърна. Той стоеше там, като по-тъмна сянка на фона на мастиленочерното море. Когато протегна ръка към нея, тя направи крачка и се притисна по-плътно към скалата. И двамата знаеха, че няма да избяга. Тя не можеше повече да се съпротивлява, приливът и отливът не можеха да се съпротивляват на Луната. Преди да потъне в прегръдката му, тя вдигна глава, за да срещне целувката му.

Той вкуси устните й. Отначало меко и нежно, после диво и грубо, а езикът му се плъзна в покорната й уста. Тя се вкопчи в него, отговори на страстта му с отчаяна преданост и знаеше, че нищо няма да бъде достатъчно, докато всеки сантиметър от тялото й не се съедини с неговото, докато не се покори на волята му и не го приеме дълбоко в себе си. Цялото тяло я болеше, там, където я докосваше — по устните, по гърдите, по горещите места между краката й. По-рано навярно щеше да е доволен, че тя му принадлежи с тялото и сърцето си, днес обаче целувката му искаше душата й.

Вятърът стана още по-студен и див и сякаш се мъчеше да я изтръгне от прегръдката му. Тя нямаше от какво да се страхува, защото той никога нямаше да я пусне да си отиде. Тя вярваше в това, докато той не се откъсна от устните й и леко я тласна назад. Залитна към пропастта, с протегнати ръце, търсещи опора, последното, което видя беше лицето му — красиво и студено, без сянка от разкаяние.

Полетя в зейналата празнота, в безкрайното нищо, а викът на ужас прониза тишината.

* * *

Лоти се стресна. Тя седеше до бюрото си. Леденостудената й кожа бе мокра от пот. Треперейки, премести встрани изпомачканата страница на ръкописа и закри лице с ръцете си. Този сън сигурно е наказанието й затова, че бе писала почти цяла нощ и бе заспала по средата на главата. След като помогна на Хариет да пренесе багажа си от слугинското килерче в стаята срещу нейната, седна на бюрото си, за да излее всичките си съмнения и подозрения в следващата сцена от романа. Сцена, в която героинята за пръв път се усъмнява, че мъжът, който беше спечелил сърцето й, е безсърдечен убиец.

Сънят беше много по-близко до живота от всичко, което Лоти бе написала досега. Въпреки че не си спомняше лицето на любовника си от съня, тя още усещаше целувките му по устните си, както и странната топлина между краката си.

Притисна слепоочията си и се опита да осмисли всичко това. Коя беше жената на скалите — тя или бедната, осъдена на смърт, Жюстин, предадена от една невярна целувка? Дали сънят е видение от миналото, или пророчество за бъдещето? Или всичко е плод на превъзбудената й фантазия, подхранена от фаталния сблъсък между Алегра и Хейдън в класната стая?

Лоти се стресна, когато вратата на спалнята й се отвори. Хариет влезе забързано, а нощното й боне се бе килнало над очите.

— Чуваш ли онези потресаващи стонове? Кой, за бога, издава тези звуци? — Тя се покатери върху леглото на Лоти и седна по средата, при което се заплете в козината на Мистър Скокльо и скри босите си крака под нощницата. — Дали не е призракът, за който непрекъснато шепнат слугите. Наистина ли тук бродят духове?

Лоти осъзна, че сърцераздирателният вик, който я събуди, не е бил сън. Като се ослуша, отдалечените крясъци се превърнаха в остър писък, прекъснат от шума на счупено стъкло.

Лоти поклати глава.

— Това, мила Хариет, не е призрак.

Хариет я изгледа с вид на уплашена кукумявка.

— Какво е тогава? Да не би да сме нападнати от контрабандисти? Това тук е Корнуол, не забравяй. Ще бъдем ли обезчестени в леглата си?

Все още под влияние на ужасния сън, Лоти отговори:

— Де тоя късмет…

Тя знаеше много добре, че нито призрак, нито контрабандист издава в момента този потресаващ звук. Докато отново отекнаха яростните викове, почувства как гневът й нараства. Последните три седмици наистина се бе постарала да се сдържа, да бъде мила съпруга, търпелива мащеха и строга гувернантка. И какво й донесе това? Едно десетгодишно момиче й се противопоставяше упорито, бе подиграна и оскърбена от собствените си слуги и се стремеше към близостта на един мъж, който не си бе направил труда да признае, че в изблик на ревност е бутнал жена си от скалите.

Тя стана, прибра страниците на ръкописа в несесера и затвори капака.

— Къде отиваш? — поиска да знае Хариет, когато Лоти взе халата си от стола и забърза към вратата.

Лоти се обърна, а очите й блестяха по начин, добре познат на приятелката й.

— Ще покажа на една приятелка защо ме наричаха дивачката от Харфордшир.

Когато Лоти се качи по стълбата до втория етаж, като завързваше в движение колана на халата си, стенният часовник точно биеше полунощ. По това време обикновено всички слуги бяха по стаите си, но тази нощ слугини и лакеи щъкаха като мишки из коридорите на господарския дом. Повечето от тях хвърляха любопитни погледи, изненадани от появата на господарката, която бърза през къщата, а косата й пада свободно по раменете.

Лоти зави зад един ъгъл, като почти се сблъска с лакея, който се бе радвал особено на оная карикатура. Когато той се закланя с яркочервени бузи, Лоти отметна главата си с развени къдрици.

— Извинете, бързам за рандеву с краля. — Сложи пръст на устните си, а гласът й премина в шепот. — Но моля ви, не казвайте на господаря.

Остави го вкаменен и продължи нататък. Тази нощ не й трябваше нито свещ, нито призрачна мелодия, за да намери пътя. Коридорите бяха яркоосветени, като че ли всяка лампа в дома бе запалена, за да прогони ужаса. Много от слугите се бяха събрали пред стаята на Алегра с побелели от напрежение лица. Подът пред тях бе покрит с натрошен порцелан, а Джем, момчето от обора, се беше облегнало на стената и притискаше главата си с окървавено парче плат. Вратата към стаята на Алегра беше затворена, но вътре бурята вилнееше с всичка сила.

Когато Лоти понечи да отвори вратата, Маги се втурна пред нея с непохватен реверанс. Трябваше да крещи, за да надвика шума.

— О, милейди, не смеем още веднъж да отворим — и момичето потрепера, когато един предмет удари вратата. — Тя вече посини окото на Гърт, а на нещастния Джем пукна главата.

Момчето от обора кимна утвърдително и потрепера.

— Виждам, че искате да ме предпазите, но мога да се оправя и сама. Моля, отдръпнете се — настоя Лоти.

Меги погледна към окървавеното момче, като че ли търсеше помощ.

— Бързо, Джем, иди и викай господаря.

Стенейки, момчето се отдели от стената и забърза по коридора.

— Честна дума, оценявам това, което правиш, Меги — увери я Лоти. — Но като твоя господарка настоявам да се отдръпнеш и да ме пуснеш в стаята.

Тя все още уговаряше слугинята, когато Хейдън се появи в коридора. С разрошена коса и решително святкащи очи, той приличаше на любовника от съня й и Лоти почувства как кожата й пламва, а ударите на сърцето се ускоряват. Дори и двете котета, които го съпровождаха, не допринасяха за това, да изглежда по-малко страшен.