И тъй като си бе научила урока от нощта на своя дебют, отвърза шала и събра полите между краката, така че се получи нещо като панталон.

Стигна до Алегра задъхана и със скъсани чорапи, само за да открие, че момичето я гледа подигравателно.

— Мислех, че на дамите е забранено да се катерят по дърветата.

— На дамите е позволено да правят каквото си искат — обясни Лоти, наведе се и прошепна доверително: — Когато никой не ги гледа.

Тя се настани удобно върху един здрав клон. От едната страна се виждаше извитият бряг, а от другата — развълнувано море от треви върху дюните. Въпреки че вятърът се мъчеше да й изтръгне полата и й открадваше дъха, Лоти установи че горе гледката е прекрасна.

Алегра продължаваше да я наблюдава мрачно.

— Какво правите тук? Не трябваше ли да сте заедно с баща ми?

— Точно баща ти ме изпрати да те търся. Мисли, че ще мога да ти помагам в учението.

— Аз не уча.

Засегната от троснатия тон на детето, Лоти отговори остро.

— Вече е време да започнеш. Донесла съм няколко прекрасни книги — „История на света“ от Рали, „Ботаника“ от Линей, „История на Рим“ от Савини.

— Не обичам книгите.

Лоти я изгледа невярващо. Не можеше да си представи, че някой не обича книги.

— Щом като не обичаш книги, значи не си чела „Замъкът Волфенбах“ от мисис Пиърсън. Тази история е толкова вълнуваща, че цяла седмица не можех да заспя, ако в стаята не гори свещ.

Алегра изсумтя презрително:

— Марта казва, че книгите са излишно губене на хартия и време и че по-добре е да се науча как се садят картофи.

Лоти беше толкова потресена, че дълго не може да отговори.

— Ако Марта беше прочела поне „Среднощната камбана“, „Тайнственото предупреждение“ или „Монахът убиец“, нямаше с лека ръка да отхвърля книгите. — Лоти си спомни, че иска да бъде пример на детето по отношение на държание и обноски и се помъчи да укроти темперамента си. — Въпреки че нямам понятие как се садят картофи, защо не се срещнем днес след обед преди чая в класната стая за нашия първи урок?

— Добре, мамо, май нямам друг избор, нали? — този път обръщението беше изпълнено с гняв и пренебрежение.

— Аз не съм твоя майка, Алегра — каза спокойно Лоти, — и не е необходимо да ми викаш така.

— Тогава не се правете, че ме обичате. — Момичето сви крак, обви го с ръцете си и се загледа към морето. — Мен никой не ме обича.

— Това със сигурност не е вярно. Баща ти например много те обича.

— Не, не ме обича. Купува ми скъпи играчки, като оная кукла, защото ме съжалява.

Лоти прехапа устни, разтърсена от убедеността, която прозвуча в гласа на момичето.

— Ти си му дъщеря. Защо, за бога, да те съжалява?

Алегра се обърна към нея и тъмната й коса се развя на вятъра.

— Можете ли да пазите тайна?

— Не — отговори Лоти честно.

Алегра се загледа към стръмните скали и суровата линия на сушата.

— Той ме съжалява, защото майка ми беше луда и се страхува да не стана като нея.

Въпреки че уж тя беше учителката, Лоти разбра, че в този момент сама научи нещо от детето. Но не бе изненадана от откритието. Навярно само една луда би изневерила на мъж, който толкова хубаво целува.

— Баща ти ли ти каза това? — попита тя.

— Разбира се, че не — отговори презрително Алегра. — Той никога не говори за нещо, което е важно. Но чух какво приказват слугите, които си мислят, че нищо не разбирам. „Бедното дете, точно като майка си“, си шепнат помежду си, гледат ме и състрадателно кимат с глава, като че ли съм и сляпа.

— Имаш ли чувството, че си луда? — попита Лоти и се загледа в упоритите черти на детското лице.

Алегра беше изненадана от въпроса, като че ли по-рано никога не бе мислила за това.

— Не — отговори тя накрая и като че ли сама се изненада от отговора. — Но често се ядосвам.

Лоти се усмихна, надигна се от клона и заслиза.

— Когато бях на твоята възраст, и с мен бе същото. Не се страхувай. Скоро ще мине.

Когато слезе на земята, изтръска полите си. За миг поиска да вземе куклата, но после реши да я остави на Алегра. Плътно загърна рамене с шала и тръгна към къщата.

— Знаете ли, той никога няма да ви обича! — вятърът довя думите на Алегра. — Той никого няма да обича освен нея.

Лоти се спъна в една туфа и надявайки се, че момичето не е видяло, закрачи отново и промърмори:

— Ще видим!

11

Скоро разбрах, че има много по-ужасни неща на този свят от воплите на Бялата дама…

25 май 1825 г.


Мила мис Търлигър,

Пиша ви, за да изразя своето най-искрено разкаяние за всички ядове и неудобства, които съм ви причинявала по време на общите ни години при мисис Литълтън. След обстоен и мъчителен размисъл разбрах, че не съм и на половина толкова умна, за каквато се мислех.

Например когато, за да се харесам на съученичките си, затворих едно пони в стаята ви, не помислих за щетите и за достойнството ви. (Трябва наистина да се благодарите, че тогава оставих в стаята ви пони. Уверявам ви, че една коза щеше да направи повече поразии, тъй като има по-голям апетит, особено за коприненото бельо и цветните панделки, които украсяват модните шапки).

Освен това трябва да ви уверя, че пръстите на ръкавицата, които заших, не причиняват толкова неприятности, колкото подгъвът на долното бельо, който е направен така, че когато седнеш, издава един грозен звук, за който в благовъзпитаното (и не дотам благовъзпитаното) общество не се говори.

Докато се старая да подражавам на вашето непоклатимо спокойствие, не мога да не се възхищавам на самообладанието ви. Когато усетя, че в гърлото ми се надига гневен крясък и че пръстите ми искат да се увият около врата на невръстната персона от женски род, мисля за вас, стискам зъби и се принуждавам да разтегля стиснатите си устни в снизходителна усмивка. Когато се уловя, че повече от необходимото изпробвам остротата на ножа от закуската върху палеца си, спомням си за вашето търпение и намирам сили да продължа, без да раздавам шамари.

Представям си колко сте горда с образеца на добродетел и зрялост, в който съм се превърнала.

Винаги ваша предана Карлота Оукли

P.S. Бихте ли ми препоръчали средство, с което да премахна петно от къпини?

30 май 1825 г.


Мила лельо Даяна!

Въпреки че ни дели разстояние, знам, че не си забравила за рождения ми ден през лятото. Оставам с надеждата, че може би ще ми подариш нова шапка и няколко чифта красиви кюлоти. (О, няма да е зле да има и кафяви боти).

Обичната ти племенница Лоти

P.S. Най-сърдечни поздрави на чичо Тейн и на близнаците, но моля те, не им казвай за кюлотите.

4 юни 1825 г.


Мили Джордж,

Представям си как си се смял, когато си научил, че малката ти сестра — не мога и да си помисля — е станала майка! Ти, който винаги си твърдял, че не харесвам никое дете освен самата себе си. (Въпреки, че и двамата знаем, че това не отговаря напълно на истината, защото винаги много съм обичала близнаците, както и сладката ми племенница Ели и племенника ми Никълъс. И ти винаги си твърдял, че обичам Ели, тъй като съм била същата на тази възраст. Но тя притежава и редица други черти, между които безспорно твърдата й вяра, ум и красота).

Сигурна съм, че ще бъдеш изненадан, когато разбереш, че съм зряла, въздържана и благопристойна, което се очаква от жена в моето положение. Старая се да давам пример на своята доведена дъщеря и да я ръководя с твърда, но любяща ръка.

Запази в сърцето си образа на безгрижното момиче, което някога наричаше сестра (а и други неща), защото радостите на майчинството ме направиха възрастна.

Поздрави от порасналата ти сестра Карлота

P.S. За кафявите паяци се лъжеш. Ухапването не е смъртоносно. Не и когато по погрешка са попаднали в обувката ти.

8 юни 1825 г.


Мила Лора, мили Стърлинг,

Извинете ме, че не отговорих веднага, но съм погълната изцяло от нежните грижи, с която ме засипват съпругът ми и доведената ми дъщеря. Те ми доставят такава радост, че мъчно мога да се откъсна от компанията им, за да свърша и най-простата задача.

Съзнавам, че хранехте резерви по отношение на този брак, но ви уверявам, че имам не само любящ съпруг, но и очарователна доведена дъщеря. Не се тревожете за мен.

Обещавам скоро да пиша повече. Доскоро, мислете за мен, обградената от щастие, което ми дарява изпълнената с радост връзка между мъж, жена и дете.

Вечно любяща ви Лоти.

P.S. Бихте ли ми изпратили ново жълто чадърче за слънце. Изглежда съм седнала върху моето и съм изпочупила спиците.

10 юни 1825 г.


О, мила ми Хариет!

Извини ме за ужасния почерк, но съм се скрила в един шкаф с метли, за да не ме безпокоят, докато ти пиша. (Представи си елегантната си приятелка, седнала върху обърната кофа, а дръжката на парцала пробожда една част от тялото й, която по-добре да остане неназована). Навярно се питаш защо съм в шкафа с метлите? Бъди търпелива, моя най-добра приятелко, защото веднага ще ти бъде обяснено.

Бях потресена, когато Джордж ми писа, че си решила веднага след моето заминаване за Корнуол да се върнеш при семейството си. Стърлинг и Лора щяха да се радват да им погостуваш до края на сезона. Въображението ми рисуваше утешителна картина, как ти прехвърчаш от един следобеден чай на друг, как се разхождаш с файтон през Хайд парк, как флиртуваш и танцуваш през нощите на безкрайните балове, които и аз бих посетила, ако първият ми сезон не бе съсипан заради една целувка. (Обаче ще добавя, че това беше изключително прекрасна целувка).

Ако мислиш, че се крия в този шкаф, за да избягам от бруталния си съпруг, те уверявам, че маркизът е образец на грижа и сдържаност. Понякога ми се иска да бе изкрещял или изругал, само за да имам доказателство, че осъзнава моето присъствие. Въпреки че е изключително учтив джентълмен, има ужасния навик да гледа през мен.